Иван Колев Д и м и т ъ р Таф ков
Райчо П ож арлиев
Етика и праВо за 10. клас за д ъ л ж и те л н а п о д г о т о в к а
И здателска къща • А Н У Б И С •
О Б ЗО РН О С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е У во д
6 П р и л о ж е н и я ............................ 249
ЧАСТ I - ЕТИКА
.................10
Хронологии ...................................... 251
...............................11
Хронология на идеите по етика, политика и право ......................... 251 Хронология на основни документи о т история на п р а в о т о ............... 281
I. Въведение в е ти ка та 1. Що е етика?
II. Етика на А з а .................................24 2. С вобода........................................ 25 3. Съвест ........................................ 34 4. Достойнство .............................. 41
Р е ч н и к .............................................. 283 Речник по право ............................ 283
III. Етика към Д р у г и я ...................... 58 5. 6. 7. 8. 9.
Недобронамереност ..................59 Уважение ......................................71 Приятелство .............................. 77 Любов ...........................................87 С е м е й с тв о ................................... 95
IV. Етика на смисъла...................... 103 10. Идеали и смисъл
.....................104
ЧАСТ II - ПРАВО 11. Идеята за правото ................115 12. Политика и п р а во .....................124
13. 14. 15. 16.
. . . . . .133
Човекът и неговите права . .134 С о б с т в е н о с т............................ 145 Задължения ...............................153 Граждански о б щ н о сти ............. 160
VII. Държавата
.............................. 169
17. Поява, същност и форми на държавата ...................................... 170 18. К о н с ти ту ц и я ............................ 184 19. Избори ...................................... 193 20. Парламент .............................. 202 21. Управление . . . ....................... 209 22. Съд ...........................................218
VIII. Д ъ р ж а в и т е .............................. 228 23. Международен правов ред . . .227 24. Войната и мирът ..................234 25. Човекът - гражданин на света ............................................. 244
Заключение
.248
. . . .292
Автори и съчинения .................... 292 философски календар.................... 297 Библиография по е т и к а ............... 298 Библиография по право ............... 299 Извори о т българското законодателство ......................... 300 Адреси в Интернет .................... 301
Таблица
V. Въведение в п р а в о т о .................114
VI. Индивид и общности
Биографии и библиографии
............................................302
форми на държавно управление в Европа .........................................302
А Н А Л И ТИ Ч Н О С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е ЧАСТ I - ЕТИКА 1. 1. 2. 3. 4. 5. 6. 7. 8.
Що е етика ? ................................ 11 философия на свободата .............11 Човекът и моралът ......................... 12 Морал и н р а в с тв е н о с т.................... 15 Морал и е т и к а ....................................17 Добро и з л о ........................................ 17 Добродетели и п о р о ц и .................... 18 Справедливост .................................20 Ценности и н о р м и ............................22
2. 1. 2. 3. 4. 5.
Свобода .........................................25 Свободата като освобождаване . .25 Свободата като и зб о р .................... 28 Бягство о т свободата ..................28 Свободата като с л а б о с т ............... 29 Свободата като сила .................... 32
3. 1. 2. 3. 4. 5.
С ъ вест .........................................34 Искрицата на душата ..................34 О тк р и т о с т на душата ..................36 Нечиста съвест .............................. 38 Лицемерие...........................................39 Лъжа .................................................. 39
4. 1. 2. 3. 4. 5. 6. 7.
Д о с т о й н с т в о ................................41 Ценността на човека .................... 41 Ценността на традицията .......... 43 Ценността на А з а ............................46 Подцененият А з .................................48 Надцененият А з .................................50 Мярата на м ъ д р о с т т а .................... 51 Грижа ................................................52
5. Недобронамереност .................... 59 1. Безразличие към Другия ............... 59 2. Подценяване на Другия ..................61 3. Враждебност към Другия .............63 4. Примитивни форми на недобронамереност ........................... 67 6. 1. 2. 3.
Уважение ........................................71 Уважение към чувствата на Другия 71 Уважението ка то ж е с т ............... 74 Е ти ке т и етикеция .......................76
7. 1. 2. 3. 4.
П риятелство .................................. 77 Талантът да имаш приятели . . .77 Приятелство и семейство .......... 78 Изпитание и благонамереност . .80 Колегиалност ................................... 82
8. 1. 2. 3. 4.
Любов ............................................. 67 Другият като единствен ............ 87 Привидности и п атол оги и ............... 90 Ч и сто та та на чувството ............ 93 След л ю б о в т а ................................... 94
9. С е м е й с т в о ........................................ 95 1. Семейство и р о д ...............................95 2. Ценност на семейната общност .95 3. Семейство и договор. Свобода и р е гл а м е н т...........................................98 10. Идеали и с м и с ъ л .......................... 104 1. Хедонизъм и аскетизъ м .................. 105 2. Евдемонизъм и ригоризъм ............. 107 3. Егоизъм и алтруизъм .....................108 4. Песимизъм и о п ти м и зъ м ................110 5. С вятата воля ................................. 112 ЧАСТ II - ПРАВО 11. Идеята за п р а в о т о .................... 115 1. Правото като външна свобода . .115 2. Система на правото .....................118 3. философия на п р а в о т о .................. 121 12. Политика и п р а в о ....................... 124 1. П о л и ти ка та ...................................... 124 2. „Светлата и тъмната страна на политиката" .........................................126 3. Либералната тр а д и ц и я .................. 129 13. Ч овекът и неговите права . .134 1. Безправният човек ....................... 134 2. Идеята за права на ч о в е к а ...........135 3. Декларации ..................................... 137 4. Основните права на човека . . . .137 14. С о б с т в е н о с т ................................145 1. Вещ и вещни права ....................... 145 2. Видове вещи ....................................146 3. Владение........................................... 148 4. С о б с т в е н о с т....................................148 5. Права върху чужда в е щ .................. 151 6. Авторско право ...............................152 15. З адъ л ж ени я...................................153 1. Същност на задълженията . '. . . .153 2. Д оговор..............................................155 3. Гаранции ........................................... 158
16. Граждански о б щ н о с т и ............. 160 1. Семейство ......................................160 2. Сдружение.......................................163 3. Фондация ........................................ 165 3. Търговско дружество .................... 168 17. Поява, съ щ но ст и форми на д ъ р ж а в а т а ......................................... 170 1. Начало на държавата .................... 170 2. Етапи в развитието .................... 175 3. Същност на държавата ............... 177 4. форми на държавата .................... 178 18. К о н с т и т у ц и я .............................. 184 1. Същност на конституцията . . . .1В4 2. Конституционни п р а в а ................ 187 3. Българската ко н с ти ту ц и я ............188 19. И з б о р и ..........................................193 1. Цел и предназначение ................. 193 2. Етапи на изборния процес .......... 195 3. Изборите в България .................... 197 20. Парламент ..................................202 1. Парламентаризмът ...................... 202 2. Българският парламент ...............204 3. П ъ тят на закона ........................... 207 21. Управление ......................... .. . .209 1. Същност на управлението ..........209 2. Форми на управление ....................211 3. Управлението в България ............ 213 22. Съд ................................................218 1. О т самосъд към съд ....................218 2. Съдебната в л а с т ........................... 219 3. Престъпление .................................221 4. Наказание ........................................ 223 23. Международен правов ред . . .228 1. Идеята за с у в е р е н и т е т а ............ 228 2. Принципи на МП .............................. 229 3. Т е р и то р и я ........................................230 4. Дипломация ................................... 232 24. Войната и м и р ъ т ...................... 235 1. Какво е войната ............................236 2. Причини и видове войни ...............236 3. С ветъ т на в о й н а т а ...................... 237 4. Острови на мира и край на войната ................................................241
5. Неутралитет .................................242 6. Идеи и проекти за вечен мир . . .243 25. Ч овекът - гражданин на с в е т а ............................................. 245 1. Човекът-космополит....................... 245 2. О О Н .................................................. 246 3. Ю НЕСКО........................................... 246 4. Европейски съвет ........................ 247 5. Европейски парламент ................. 247 6. Европейска комисия ...................... 248 7. НАТО.................................................. 248 ХРОНОЛОГИЯ НА ИДЕИТЕ Древна Гърция и Рим С о к р а т .................................................. 251 А н т и с т е н ............................................. 252 Д и о г е н .................................................. 253 А р и с т и п ................................................254 П л а т о н .................................................. 255 Аристотел ........................................... 255 Епикур .................................................. 257 С е н е к а .................................................. 257 Е п и к т е т ................................................258 Класически религиозни е ти ки Х р и сти я н ств о ...................................... 259 Будизъм ................................................261 И сл ям .....................................................261 Средновековна мисъл Августин ............................................. 262 Тома А кви нски ...................................... 264 Ренесанс Макиавели............................................. 264 Монтен ................................................265 Класическа новоевропейска мисъл Гроций.....................................................266 Х о б с ....................................................... 267 Л о к ..........................................................268 Монтескьо ........................................... 269 Р у с о ....................................................... 270 Кант .....................................................270 Хегел .....................................................271 Модерна философия Шопенхауер................................... . .273 М а р к с .....................................................274 Ницше .................................................. 275 Мур ....................................................... 276 Сартр .................................................. 276 Камю ..................................................... 277 Келзен .................................................. 278 П о п е р .....................................................279
УВОД Ж ивотъ т е вечност в миниатюра.
Емерсън Ж и во тъ т ни е пътеш ествие, идеите - пътеводител.
В и кто р Юго Ако не знаеш, кое е т в о е т о пристанище, за т е б попътен вятър няма.
Сенека
Ж и в о тъ т на човека и на човечеството е избор между Рая и Ада. То ва е мъдрото послание на художника Йеронимус Босх (1450-1516), про ч у т фламандски майстор на загадъчни живописни символи. К а р ти н а та на Босх, чиято репродукция е поставена на корицата на то зи учебник, е визуална интерпретация на фламандската пословица „Ж и во тъ т е ко ла със сено, о т която всеки си взема колкото може“ . Тази картина е централната ч а ст о т тр и п ти х, където невидимите т у к лява и дясна ч а с т представят съ ответно Рая и Ада. К а р ти н а та на Рая ни представя сътворението, грехопадението и прогонването о т Рая. След то в а човек попада в с в е та на земния-живот, където доброто и злото, бож ественото и демоничното съ ж и те л ства т едно с друго. Ние виждаме различни сцени о т човешкия ж ивот. Купата сено симво лизира благата, към които хората се с т р е м я т по различен начин - ед ни с труд, други с молитва, т р е т и с измама шш убийство. Само влюбе ни те и хората на и зку с тв о то са над гриж ите за домогване до благини т е на ж ивота. Над всички, е сте ств е н о , е Бог. Той наблюдава перипетиите на чове ц и те и ще отсъди на всекиго според заслугите. Между ежедневието на хората и Бога е совата, п т и ц а т а - символ на философията. Тя мълчали во наблюдава ж и т и е т о на хората, философията не съди и не назидава никого, а само размишлява над ж ивота. Тя се опитва да се ориентира в п ъ с т р о т а т а на живота, иска да обясни неговите загадки и мистерии. Защ ото хората навлизат търж ествено и гордо в живота, а излизат о т него в сатанински образи, запътени към Ада, според предупреждението на Йеронимус Босх. Такава е т ъ ж н а т а притча за човека в очите на един велик художник. П ти ц и те волно и невинно л е т я т в небесата, но човекът е същество,
Увод
7
което само избира и само носи отговорност за своя ж и вот. Затова ж и в о т ъ т му е между Рая и Ада. А зоната на избор и на употреба на сво бодата е онова, с което е т и ка т а и правото се занимават. Какъв е езикът на морала? Кое е добро и кое зло? Какви са всекид невните прояви на доброто и злото? Какви са аргум ентите, с които за щитаваме нашия морален избор? Какъв е смисълът на човешкия ж и вот? Това са основните въпроси на е т и к а т а . Как да съгласуваме свободата на всеки със свободата на всички? Какви са правата, о т които човек при никакви о б сто я те л ств а не може да бъде лишен? Къде минава границата между частния ж и в о т и държа вата? Как държавите решават своите спорове и какъв е п ъ т я т към „вечния мир“ ? Как може човек да стане гражданин на света? Това пък са основните тем и на пр авото. Е т и ка т а и правото въвеждат в дилемите на човешката свобода и в правилата, без които т я не може да бъде защитена. Те въвеждат в оне зи доброволни задължения, които за разлика о т варварина цивилизовани я т човек не само приема, но и се гордее с тях. А да се о т к р и я т найдобрите правила е трудно, но ценно изкуство.
И ван Колев
I ч а с т - ЕТИ КА Всяка наука носи вреда за този, който не е постигнал науката за доброто. Мишел дьо М о н т е н Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество. Дървото не съзнава нищ ож еството си. Следователно човек е нищожен, щом съзнава нищ ож еството си, но същевременно е велик именно защ ото го съзнава. Блез Паскал Е т и ка та е учение за добродетелите. Имануел К а н т
Е т и ка т а е размисъл за човешкото у човека. За възходите му к а т о свободно и достойно същество, но също и за неговите унижения, за па денията му в бездните на безчестието. Е т и ка т а ни подтиква да видим по-ясно пейзажа и границите на чо вешкото. Затова можем да разделим нейното изучаване в четири основни раз дела: Е т и к а т а к а т о наука за морала, • за неговото начало и за неговите граници; Е т и к а т а на Аза, • защ ото о т мен самия започва свободата, чрез която избирам кои да бъдат це нно сти те на моя ж ивот; Е т и ка към Другия, • защ ото моята свобода граничи със свободата на Другия; Е т и ка на смисъла, • защ ото въпросът за смисъла на ж ивота съпровожда целия ни ж и в о т и о т неговия отговор зависи ка кто собственото ни щ астие, т а ка
I ч а ст - ЕТИКА
9
и оправданието за годините, изживени о т нас върху та зи малка плане т а Земя, зареяна на повече о т 30 хиляди светлинни години о т центъра на една спирална галактика, чийто блясък се губи сред безбрежието на останалите 200 милиарда галактики. Тази Е тика е написана на основата на две етически традиции: • традицията на а ф о р и сти ч н а та е т и к а на Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер, която има корени 8 сентенциите на мъдреците о т древна Гърция, в ученията на Диоген и А н ти стен, Теофраст, Сенека, Е п и к т е т и Марк Аврелий; • трад ицията на а н а л и ти ч н а та е т и к а на Джордж Мур, според кого т о първа задача на е т и к а т а е да проясни езика на морала, неговите ню анси и начин на употреба.
I. ВЪВЕДЕНИЕ В ЕТИКАТА Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен. Имануел К а н т Помни общия принцип и нямаш нужда о т съвет. Е пиктет О сновата на човешките нрави не е в те о р е ти ч н и те принципи, а във вкусовете и чув ств а та . Клод Адриан Хелвеций Д а се проповядва морал е лесно, да се обосновава е трудно. А р т у р Шопенхауер Е тика е безкрайната о тго во р н о ст за всичко, ко е то живее. А л б е р т Ш вайцер
О ткъде започва моралът? Къде са неговите граници? Божествена или човешка е природата на моралните ценности? Дали човек може и дали трябва да променя ценностите? Имало е времена, в които силата, безстраш ието и д обл естта са би ли основни добродетели. Но после идва друго време, висши ценности с т а в а т ку р то а зн а та у ч ти в о с т и изтънченото поведение. След него ид ва епоха, в която уважението и справедливостта са главни ценности. И стори ята на човека е история на човешкия избор. Е т и ка т а изследВа избора и поведението на човека в полето на сво бодата.
1. ЩО Е ЕТИКА? Най-важна е онази наука, която ни отучва о т злото.
Антистен философията е просто добър съВет.
Сенека По-лесно е да се обогатиш с хиляда добродетели, о тко л ко то да се освободиш о т един порок.
Лабрюйер А бстракцията е смърт за е ти ка та , понеже е т и к а т а е живо отношение към живия ж ивот.
А лберт Швайцер
И 1. философия на свободата - етика и право Единствено философията ще ни разбуди, единствено т я ще ни изтръгне о т те ж кия сън.
Сенека философията, която к а т о наука формира ума и нравите, трябва да заема основно м ясто в обучението на ученика; т я има привилегията да се меси във всичко.
Мишел дьо М онтен
Има една област, в която чоВек САМ решава какъв да бъде и кои да бъдат правилата на неговия ж ивот. Тази сфера се нарича „практическа". Навсякъде, където откриваме свободата, навсякъде, където „употребяваме“ свободата, ние се нами раме в полето на „пр а кти ч е ско то “ . К огато философията се занимава с проблеми о т тази сфера, т я носи името „практическа философия“ . П р а кт и ч е с ка т а философия има два дяла: „Е тика“ и „Право". Те са дяловете на философстването върху проблемите на свободата. Първа т а ч а ст на то зи учебник ще представя проблемите на „Е т и к а т а “ , а в т о р а т а - проблемите на „Правото“ . философите, които им ат най-голяма заслуга за утвърждаване на име т о „практическа философия“ ка то общо име за „Е тика и Право", са А ристотел и К а нт. А р истотел е написал съчиненията „Никомахова е т и ка“ (IV в. пр.н.е.) и „Политика“ , а К ант „Критика на практическия разум“ (1788 г.). Е т и ка т а е останала изцяло в сферата на философията, но пра-
12
Въведение в е т и ка т а
в о то още в древния Рим се е отделило ка то самостоятелна наука. С обособяването на правото философите са се ограничили да разглеждат само отделни правни въпроси и най-вече „идеята за правото“ , т .е . найобщ ите и принципни въпроси на правото, които са свързани с е т и ка т а и с це нно сти те на човешкото съществуване. Д ругите въпроси са пред м е т на науката „Право“ , т е са представени в съ вкупността о т закони и норми, които обхващат традиционното право, цялото законодателс т в о и решенията на съда. Това право философите наричат „позитивно право", за да го различат о т „идеята за правото", която наричат още „философия на правото“ или „философско право".
Е т и ка т а ка т о наука за морала има три основни въпроса: 1. Как правя своя избор в морала? 2. Как разсъждавам за морала? Как аргументирам един или друг мо рален избор? 3. Какъв е езикът на морала? С какви имена наричам м оите пос тъпки и те зи на другите хора? Какви са нюансите на доброто и злото? Кои са добродетелите и пороците?
■ 2. Човекът и моралът Д обрите нрави и м а т по-голямо значение о т добрите закони.
Тацит Няма толкова висша цел, която да оправдае използването на всякакви средства.
Айнщайн
А. Доморалните действия Нека да разгледаме няколко примера: • Ж ивотн ото Куче-пазач ухапва болезнено разхождащ се човек. Може ли кучето да носи вина? • Първобитният човек К о га то първобитният човек ловува или събира корени на растения, за да се нахрани, т о й може да нарани свой помощник с яростен вик или с предмет. Дали неговото действие е неморално? Ако то й изостави бол но то си дете, дали то ва е укоримо о т морална гледна точка или подсъ димо о т правна гледна точка? • Д етето М алките деца ч есто чупят играчките си. Понякога чупят и ценни предмети, които не са играчки. Дали тя х н о то действие е неморално? • Неволното действие Човек по тр о то а р а на оживена улица внезапно губи съзнание и пада
Що е етика?
13
на улицата. Шофьор на минаващ покрай т р о то а р а автомобил не успява да реагира и го ранява. КакВо е общ ото Във Всички те зи случаи? Извършеното действие би било неморално, ако извършителят съзнава, че Върши нещо неморално. Нито ж и в о тн о то , ни то първобитният човек, нито малкото д ете или не волното действие попадат под графата за неморални действия. Според Библията Адам и Ева В Рая се намират 6 състояние на невин ност. И чак ко га то изкушената о т змията Ева отхапва о т ябълката на дървото на познанието, едва тога ва Адам и Ева излизат о т състояни е то на невинност. О т доморалната невинност на Рая т е навлизат в све та на морала. Ц а р с тв о то на морала е разположено между Рая и Ада. Всеки човек сам определя своя ж и во т и съдба чрез избора, който прави всеки ден.
Б. С в е т ъ т на морала Моралът би бил една празна наука, ако не може да покаже на човека, че неговият висш интерес е 8 то в а да бъде добродетелен.
Пол Холбах
Нека да сравним то зи афоризъм на Холбах и следните две фрази: „Ж и во тъ т на Майка Тереза е един съвременен образец за морал.“ „В морално отношение Калин ч есто се колебаеше между доброто и зл о то .“ Виждаме, че под „морал“ м о га т да се разбират т р и неща: 1. Моралът ка то наука за човешките добродетели и пороци, т .е . отъждествяване на морал и етика. 2. Моралът ка то добродетел, ка то добро деяние. 3. Моралът ка то сфера, която обхваща доброто и злото, доброде т е л и т е и пороците. Д о ка то първата употреба е характерна повече за миналото, т о в т о рата и т р е т а т а употреба и днес се срещ ат еднакво често. Можем да кажем, че в единия случай моралът се употребява в т я с н о то значение на термина (морал ка то морално положително действие), а във втория се употребява в широкото значение на термина (моралът обхваща по ложителните и отр и ц а те л н и те действия). Тук ще използваме термина „морал“ в неговото т р е т о значение. Та ка под „морал“ ще разбираме: 1. Моралните категории (добродетели и пороци), ценности, прин ципи и правила на поведение. 2. Дилемите на моралния избор. 3. Сферата на човеш ките постъпки, които м о га т да бъдат оцене ни ка т о положителни или отрицателни чрез моралните категории с оглед на едни или други морални ценности, принципи и правила.
14
Въведение в е т и ка т а
С в е т ъ т на морала е свят, съставен о т положителни и отрицателни сто й н о сти , плюсове и минуси, приемливи и неприемливи постъпки.
В. О твъд морала - циниците Циникът дели всички постъпки на две категории: явно низки и та йно низки. Х а р и е т Б иче р-С тоу Циник е човек, който знае цената на всичко и с т о й н о с т т а на нищо. Оскар Уайлд Цинизмът на нравите е гибел за политическите общ ества. Наполеон Б о на п а р т
Има случаи, ко га т о някои хора съзнателно оспорват правилата на мо рала. Те Внасят анархия в моралните ценности, преобръщат високото и низкото, разменят м е с т а т а на доброто и злото или по стъ пват така, сякаш моралът е вяра в несъществуващ континент. Такъв т и п хора са циниците. Д ум ата „циник" произлиза о т гръцката дума „киоп“ , „куче", и о т т у к „киник“ , после през латинския език зазвучава к а т о „циник“ . Така нарича ли група философи, които са били ученици на Сократ, но за разлика о т Платон не създават стройна и с тр о га философия, а се с т р е м я т да ос порят много о т правилата на тогавашния морал. Най-известни о т древ ни те киници са Диоген и А нти стен. С техния ж и в о т и учения са свър зани много анекдотични случки. Цинизмът може да се прояви по няколко начина.
А. Словесен цинизъм Словесните циници подлагат на съмнение и подигравка морала. Ци никът ч е сто публично и предизвикателно оспорва морални максими. Той разказва непристойни вицове с цел да скандализира присъстващ ите и да изпъкне на фона на останалите. Словесният циник обича публичните м еста, но знае добре границата, в рамките на която неговите думи ще се приемат, без да предизвикат о т в е т н и действия. Циникът разчита на търпението на околните. Словесните циници обаче м о га т да са по рядъчни в своите постъпки. Б. Д ействен цинизъм Злото може да бъде съзнателно и несъзнателно. Съзнателното зло може да е о т к р и т о или прикрито. П рикритото зло иска да остане т а кова. Ч е сто злодеят сам се срамува о т това, към което го е тласнала някоя тъмна с т р а с т . Но има и друго зло - о т к р и т о и предизвикателно. Злодеят не крие своето презрение към ценностите на морала и публич но и предизвикателно ги нарушава.
Що е етика?
15
В 3. Морал и нравственост Моралът не е собствено учението как сме длъжни да се направим щастливи, а как сме длъжни да станем достойни за щ а сти е то .
Имануел К а н т Морал, който противоречи на човеш ката природа, не е създаден за човека. Пол Холбах
Моралът обхваща сферата на положителните и отри ц а тел ни те стойности, с ко ито оценяваме човешките постъпки. Но защо постъпва ме по един или по друг начин? Кой ни е научил? Какви образци следваме?
Нрави и н р а вствен о ст За нравствените качества на човека трябва да се съди не по отделни негови усилия, а по неговия всекидневен ж и вот. Блез Паскал Най-важният капитал на една наиия са нравствените качества на народа.
Чернишевски
Според една българска пословица „Вълкът козината си мени, но нра ва си не мени". Ч есто казваме, че „то зи човек има особен нрав“ . Какво означава нрав? Това е моралният характер на човека. Негова устойчи ва морална характеристика. К а кт о човек трудно променя характера си, т а ка трудно променя и нравите си. Те са формирани неусетно в процеса на израстване и под влияние на много въздействия - семейство, приятели, общи настроения в кул тур а та и социалната среда, в която живее човек. Нравът е моралният характер на човека, нравите са нашите морал ни навици. Ние имаме предпочитание и склонност към определено морал но поведение и в него проявяваме нашите нрави. К о га то говорим за нечии „нравствени качества" (положителни или отрицателни), имаме предвид неговите „устойчиви морални прояви", Например казваме, че човек е надменен или сърдечен, учтив или недодя лан. С те зи положителни или отрицателни морални с то й н о сти опреде ляме неговия морален характер и неговите морални навици. Възпитание В лошо възпитания човек см ел остта се превръща В грубост, уч е н о с тта - в педантизъм,
16
Въведение в е т и ка т а остроум ието - в палячовщина, п р о с т о т а т а - в недодяланост, добродушието - В ласкателство.
Джон Лок
Първите учители по морал са родителите. Със своите съвети и при мер родителите първи насърчават д е т е т о да избира едно действие и да не избира друго. Те им ат право да бъдат възпитатели, защ ото де т е т о е рожба на т я х н а та любов. Доколкото любовта е висша проява на оценяване на някого, на това основание т е им ат моралното право да възпитават своето дете. О бщ еството също очаква, че щом любовта е породила дете, т я ще се отнася към д е т е т о с любов. Възпитанието се различава о т спонтанното развитие по това, че насърчава д е т е т о да прави нещо, което чисто спонтанно т о не би нап равило. Затова възпитанието е надграждане над природните инстинк т и и над емоционалните изблици. Възпитанието проличава в то в а как човек слуша другия, как се хра ни, дори как върви или стои. Човек може да има някаква наложителна ра бота, но възпитанието налага да се прояви внимание към онова, което човекът срещу нас ни говори, и внимателно да се постарае да съкрати разговора, без на накърни д о сто й н ств о то на другия. Човек може да е много гладен, но възпитанието изисква да не започва да се храни преди другите, с които е седнал на една маса. Човек може да е много уморен, но доброто възпитание не позволява „да се влачи" по улицата, а изиск ва да събере сили и енергия и да върви с изправена осанка (защ ото „са мо робите гледат надолу“ , ка кт о казва Аристотел). Възпитанието е „издигане“ над природните склонности чрез избира не на по-възвишени морални с тр а те ги и . В т я х е закодирано уважение към нас сам ите и към другите.
Моралът к а т о морално ч у в с тв о Но има случаи, в които съ в е ти те на родителите и образците на т р а дицията не пом агат. Случаи, 8 които т е или не са много убедителни, или дават повод да се вземат две противоположни решения. Тогава на помощ идва моралното чувство. Моралното чувство е наш ата и нтуи ция за моралност. То ни подсказва решения, ко га то знанието и подра жанието на другите не м о га т да ни помогнат. С него се проявява на ш ата автенти чна чувствител н ост. Ние можем да й се доверим и да приемем нейния порив за достатъчно убедителен мотив на поведение.
Е тос В кул тур а та на древна Гърция терм инъ т „е т о с “ изразява онова в чо вешкия характер, което му придава „физиономия“ и разпознаваемост в морално отношение. Човек е онова, което е неговият етос.. О т т у к е производно по няти ето „е ти ка “ .
Що е етика?
17
3 4. Морал и етика Задачите пред етика та са малко по-сложни о т тези на политиката. Е тиката си поставя целта да проникне и напълни душата с вътрешна порядъчност, докато гражданската наука не иска нищо друго освен външна порядъчност. Ф рансис Бейкън
Човек избира или ка кт о биха избрали неговите родители, или „ка кто правят всички“ , или „ка к т о говори сърцето“ . Но понякога нито родителите, нито традицията, нито ч у в ств о то пом агат. Техните съвети м ога т да бъдат неясни, ситуацията, в която сме поставени, може да бъде нова и различна. Моралното ни чувство може да е объркано и безпомощно. Как тога ва да направим своя избор? Кое може да ни помогне в избора? Ние имаме помощници, които познаваме само о т книгите - това са мъдреците о т и сто ри ята на мисълта. Техните етически съвети ни по м а га т да вземем по-вярно решение, да видим повече нюанси в една мо рална дилема. Е т и к а т а е теория на морала. Тя изучава моралния свят на човека, анализира правилата, о т които човек се ръководи и се опитва да аргу ментира принципите на морала, т.е . най-основните и най-общи правила на морала. Е ти ка та , подобно на логиката, е част о т философията и много о т великите философи са оставили сериозни и полезни етически трудове. Такива са А р истотел с неговата „Никомахова е ти ка “ , Спиноза - „Е т и ка“ , К а н т - „Метафизика на нравите", Джордж Мур - „Принципи на е т и ка та“ .
5. Добро и зло Не е толкова опасно да правим зло на повечето хора, както е опасно да им правим много добро. Ларошфуко
Злото не е нищо друго освен несъответствие между битие и дължимо. Хегел
Добро и зло са двете основни и противоположни категории в е ти ка т а . В различните теории под добро и зло се разбира един или друг сми съл, но двете категории винаги о с т а в а т ка то разграничителна линия между моралното и неморалното.
18
Въведение в е т и ка т а
Доброто може да се разбира индивидуалистично (Епикур) или колективистично (Маркс), ка то земно (фойербах) или ка то отвъдно (Августин), ка то постижимо или само ка то идеал, ка то сетивно (Аристип) или ка то духовно (Хегел), да се търси в природата (Русо) или в ценности т е на кул тур а та (Кант). С в е то в н и сили В древната персийска религия зороастризъм Доброто и Злото са све товни сили, които водят непрестанна и величествена борба помежду си. Те са с в е тл а та и тъ м н а та страна на бити ето. Б л а го то е висша идея Според П латон благото ка то максимум добро е висша идея в ц а р с т во то на идеите. Тя* служи за най-висок ориентир на нашите стремежи. Платон оприличава благото на Слънцето. К а кто о т Слънцето произли за светлината и о т светлината ж и в о тъ т, т а ка и благото е онова вие ше добро, благо-дарение на ко ето останалите идеи и човешкият ж и вот им ат някакъв смисъл. Пълна противоположност на благото-идея е злото-материя. Благото е висша идейна светлина на света, а злото е низша и тъмна бездна. Благото е благо-датно битие, а злото е не-благо-датно небитие. Бла г о т о дарява, а злото лишава. Благото осветява, а злото помрачава. Д о б р о т о е само и нтуи ци я Във философията на XX век е много влиятелна т е з а т а на Д ж о р д ж Мур, според ко го то доброто е неопределимо, не можем да го фиксираме с точни дефиниции. Ние имаме само интуиция за доброто, на основата на която правим нашия избор. Тази интуиция за доброто лежи в основа т а и на нашите възгледи за добродетелите. Доброто и злото са най-общи морални с тр а те ги и , в които човек из вършва своя избор.
Ш 6. Добродетели и пороци Не всички м огат да бъдат красиви, богати и знатни, но всички м огат да бъдат добри. Конфуций
Нещастието е подходящо време за добродетели. Сенека
Добродетелта на човека се измерва не с неговите необикновени усилия, а с ежедневното му поведение. Блез Паскал
19
Що е етика?
Д обродетелта е морална тв ъ р д о ст на Волята. Имануел К а н т Човек не ста ва добродетелен с това, че е извършил една или друга нравствена постъпка; т о й е добродетелен, к о га то то ва поведение е постоянна черта в характера му. Хегел Д обродетелта се състои не в то в а да се въздържаш о т порока, а в то в а да не се стремиш към него. Бърнард Ш оу
В основата на морала е свободата. Благодарение на нея човек изби ра в коя посока да върви - към доброто или към злото. П ъ тя т към доброто е начин да извършим в конкретна ситуация ня какво „добро деяние“ , т .е . да проявим някоя своя добродетел. Доброде т е л и те са св е т л и т е прояви на наш ата душа. Според с т о и ц и т е добродетелта е „съгласуване на човешките пред разположения с природата“ . Човек трябва да е добродетелен заради са м ата добродетел, а не о т страх или в очакване на награда. Доброде т е л т а сама по себе си ни дава щ астие. Понеже добродетелта подреж да живота, а щ а с ти е то е в подредения, съгласувания ж ивот.
л
Свобода
Добро
// I
Добродетели
Справедливост Д о сто й н ство Д еликатност Великодушие
Зло
\
\
Пороци
I
▼ Измама Раболепие А р о га н тн о ст О тм ъ с ти т е л н о с т
Кардинални добродетели В различните етически теории се срещ ат опити да бъдат намерени няколко основни добродетели, спрямо които да се определят останали т е . Такива основни добродетели но сят им ето „кардинални добродетеи ли .
20
Въведение в е т и ка та
В те о р и я та на П латон основните добродетели са представени в ди алога „Държавата“ . Според Платон т е са четири: умереност, храброст, мъдрост и справедливост. На първите три добродетели с ъ о т в е т с т в а т т р и т е основни съсловия (земеделци и занаятчии, воини и управници-фи лософи), а ч е тв ъ р та та , справедливостта, е добродетел, която характе ризира у с т р о й с тв о то на държавата, изразява баланса на т р и т е съсло вия. С т о и ц и т е приемат също четири основни добродетели: разбиране, мъжество, справедливост и здрав смисъл. В х р и с т и я н с к а т а е т и к а основна добродетел е любовта. Тя прави чо века Божие създание („образ и подобие“ ) и превръща другия човек в бли жен. Шопенхауер извежда морала о т ч ув ств о то за състрадание. Понеже ж и в о т ъ т е страдание, само състраданието може да ни освободи о т ве ригите на егоизма. Само т о може да ни подтикне към безкористна пос тъпка. Оригинална е идеята за основните добродетели на Владимир Соловьов. Според него в основата на човешката нравственост с т о я т срамът, състраданието и благоговението пред висшето начало (Бога). Порок и пороци Щом човек разказва сънищата си, значи е буден, щом признава пороците си, значи е здрав. Сенека
Лесно осъждаме пороците на другите, но рядко те ни помагат да поправим собствените си пороци. Ларошфуко
Всяко столетие си има своите господстващи пороци. Ф рансоа В олтер
К ато противоположност на добродетелта порокът е „не-добро-деяние“ . Пороците са конкретно проявление на злото в нас, на тъ м н ата страна на нашата душа. Разбира се, думата „порок" е твърде силна и не се употребява чес т о . Вярата, че човек принципно е добронамерено същество, ни подсказ ва да говорим по-скоро за отделни недобри постъпки, откол кото за по роци.
В 7. Справедливост Които не върши несправедливости, е почтен; но двойно по-почтен е този, който не позволява
Що е етика?
21
и другите да вършат несправедливости. Платон
Справедливостта не е част о т добродетелта, а цялата добродетел. А ристотел
Най-голямата несправедливост е това да се търси възнаграждение за справедливостта. Цицерон
По-леко се привиква към насилие, отколкото към несправедливост. Ф рансоа В о л те р
Несправедливостта не винаги е свързана с действие; често тя се състои именно в бездействие. Марк АВрелий
Да виждаме несправедливостта и да мълчим, означава да участваме в нея. Ж а н -Ж а к Русо
Всеки човек обича свободата, но с тази разлика, че справедливият я иска за всички, а несправедливият - само за себе си. Лудвиг Бьорне
Понякога наричат справедливостта „царица на добродетелите“ . О т свободата започва моралният ж и вот на човека. Добродетелите са израз на избора му към по-добрите ценности и постъпки. Но въпро съ т се усложнява, ако трябва да се прецени и претегли между заслуги т е и д о с то й н с тв а та на няколко души. Справедливостта е баланс, добре преценена пропорция между дела т а , заслугите, д о с то й н с тв а та на двама или повече души. Затова спо ред Платон справедливостта е основа на държавата. На нея се крепи моралната връзка между множество хора. Как трябва да постъпим, ако имаме някакво благо (почетен знак, па ри, награда) и трябва да го разпределим между няколко души. • Най-лесен е о тго во р ъ т на престъпника: „Няма нужда да се дели, всичко е за мен.“ Но то ва е отговор, който е извън морала. • Не е трудно, ако го разделим по равно. • Д о с та по-трудно е да разделим според заслугите и д о с то й н с т вата. Особено трудно е, ако и ние сме сред тези, които трябва да получат о т благото.
Уравнителна справедливост А р истотел нарича разпределянето по равно „уравнителна справедли в о с т “ . Тя е морален минимум при разпределянето на блага. При едно със тезание началните условия трябва да бъдат „еднакви за всички“ и т о ва е справедливо. Но ако и наградите бъдат разпределени по равно, т о ва дали е справедливо? Справедливо е всички хора да им ат еднакви права, но дали е справед
22
Въведение в е т и ка т а
ливо да ж ивеят еднакВо богато, ако няма икономически възможности за това? Разпределителна справедливост Ако похвалим еднакво мързеливия и трудолюбивия, значи недооценяваме единия и надценяваме другия. Ако раздадем еднакви заплати на всич ки служители в една фирма, след то ва всички- ще започнат да р а б о тя т ка то най-мързеливия. Особено сложно е да се прецени кое е справедливо там , където няма количествен резултат. Тогава на помощ трябва да ни се притече „чув с т в о т о за справедливост“ . То отмерва пропорцията между заслуги, дос то й н ств а , постижения и съобразно то ва определя дължимото. В социа лен план социализмът е общ ество на уравнителната справедливост, а пазарното общ ество е основано на разпределителната справедливост.
В 8. Ценности и норми Моралността се състои в отношението на всяка постъпка към законодателството, чрез което единствено е възможно едно царство на целите. Кант
Най-напред човекът вложи ценности В нещата, за да запази себе си - най-напред той създаде смисъл на нещата, човешки смисъл! Затова се нарича той и „човек“ - сиреч: оценител. Оценяване значи създаване: чуйте, вие, о, създатели! Самата оценка е съкровище и скъпоценност на всички оценени неща. Ф ридрих Ницше
О т гледна точка на е т и к а т а нещ ата се делят на съществуващи и дължими. Ц енностите са смислите на дължимото. Във всекидневния ж и в о т ние наричаме ценно нещо, което е рядко. В е т и к а т а ценното е свързано с условията на човешкия избор. Благодарение на ценностите ние разграничаваме морално позитивно т о и морално не гативното. Те са критерий за нашата оценка и служат ка то средство в нашия избор. Ц енностите са в основата на нашето целеполагане, доколкото сме разумни същества и строим с т р а т е ги и за нашия ж ивот. Ц енностите служ ат ка то перспектива, в която полагаме бъдещото ни същ ествува не. Нормите са въплъщение на едни или други ценности. Ц енностите са „несъщ ествуващ ото дължимо“ , а нормите са тя хн о то „налично б и ти е “ .
Що е етика?
23
Йерархия на ц е н н о с т и т е В аж на при избора на ц е н н о с т и т е е т я х н а т а градация. Д али има о б е к т и в н а йерархия на ц е н н о с т и т е , или всеки сам ги подрежда по своему? Б ог, о б щ е с т в о т о , к у л т у р а т а или ние сами п о с та в я м е едни ц е н н о с т и повисоко, а други - по-ниско? Й е р а р х и я та на ц е н н о с т и т е с т а в а особено ясна, ако сме изправени пред морална дилема. Д о п у с т и м о ли е да п р е д п о ч е те м „д о б р а т а кари ера", ако ще т р я б в а да ж е р т в а м е д о с т о й н с т в о т о си в с е р в и л н о с т пред началника? С т р у в а ли си да спечеля н е ч е с т н о о т една сделка, ако ще загубя з а вина ги д о в е р и е то на п а р т н ь о р и т е си и р е н о м е т о си на п о ч т е н б и зн е с мен? Можем ли да ж е р т в а м е л ю б о в т а пред „брак по с м е т к а “ , к о й т о ще ни осигури добри б и з н е с к о н т а к т и и зн а ч и те л н и ресурси?
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. М ожем ли да променяме н а ш е т о морално ч у в с т в о чрез доводи? 2. Д али ц и н и з м ъ т е свързан с р а з в и т и е т о на ци ви л и за ц и ята и със сблъсъка на различни ц е н н о с т и и норми? 3. Ако д о б р о т о е неопределимо, на какво може да р а з ч и т а м е , ког а т о д е б а т и р а м е н е г о в а т а природа?
ЕТИКА НА АЗА Най-малко егоизъм има В роба.
Александър Херцен Може би добродетелта не е нищо друго освен душевна деликатност.
Оноре дьо Балзак Ч е с т т а е външна съвест, с ъ в е с т та е вътрешна чест.
А р тур Шопенхауер Н ещ астие то е подходящо време за добродетели.
Фридрих Шилер
Първата задача на човека е да бъде непоколебим в защ итаването на сво б о д а та . Защ ото загуби ли нея, губи всичко. Робът е само надежда да бъде човек. В то р а та задача е да открие вътре в себе си гласа на онзи морален съветник, който ще го съветва цял ж ивот. Вслушването в гласа на съ в е с т т а е извор на наш ата морална увереност. Т р е та та задача на човека е да прояви д о с т о й н с т в о в „упо тр е б а та “ на свободата. Д а бъде горд о т това, което чувства, че е, а другите да п о ч и т а т онова, което виж дат в него. Ч е с т н о с т т а помага между две т е неща да няма разлика.
2. СВОБОДА Човек е осъден да бъде свободен. Жан-Пол С артр Свободна воля и воля, подчинена на нравствени закони, са едно и също нещо. Имануел К а н т Не е добре да си напълно свободен. Не е добре да си напълно задоволен. Блез Паскал Човекът се ражда свободен, а навсякъде е В окови. Ж ан-Ж ак Русо
Моралът започва със свободата и целият морал е начин на реализи ране на свободата. Чрез свободата един става светец, друг - герой, т р е т и - лицемер, а четвърти - злодей. Свободата е ка кто начало на е ти ка т а , т а ка и първият проблем на е ти ка та .
В 1. Свободата като освобождаване Единственото, което ценя в свободата, е борбата за свобода; притежанието не ме интересува. Хенрик Ибсен
Свободата не е просто ф акт о т човешкия ж и вот. Тя трябва да се защ ити и изстрада ка кто в историята, т а ка и в личния ж и во т на все ки човек. Човек се ражда свободен, но цял ж и во т трябва да разкъсва ве ригите на о б с то я те л с тв а та . В олята Воля и желание не трябва да бъдат смесвани. Д ж о н Лок
Твърдата воля е непрестанна победа над ин стин ктите и влеченията. Оноре дьо Балзак
Волята е способност на човека да противостои на нежелано въздей ствие и да реализира желани цели. Волята е силата на свободата. Без
26
Е т и ка т а на Аза
силата на волята свободата би била само ефимерна м ечта. Не трябва да смесваме волята с влечението или скл онностите ни. Защ ото волята е а кти в н а та ни способност да реализираме онова, кое т о нашият Аз иска, а не подчинението на Аза ни на телесни влечения, привички или склонности. Свободата може да бъде разгледана в няколко плана. Първо, в плана на освобождаване на човека о т външни природни сили. Второ, в социал но то освобождаване на индивида и признаването му ка т о свободно со циално същ ество. Трето, във вътреш ното му освобождаване о т пред разсъдъци и зависимост о т влечения и спонтанни изблици.
Освобождаване о т външ ната природа Освобождаването на човека о т силите на природата е една о т епич ни те борби в неговата история. Първоначално човек е см ятал себе си напълно подчинен на природната мощ и напълно зависим о т влиянието на природата - климата и сезоните, плодородието, природните стихии. В епохата на митологичното мислене древният човек е виждал във все ки предмет сам остоятелна сила и на себе си е гледал ка т о на способ н о ст за физическо противопоставяне. В процеса на натрупване на културни инструм енти т о й се е дистан цирал чрез т я х о т природните сили и по то зи начин е получил защ ита о т природната мощ. Така знанието за с ъ щ н о стта на природата и инс т р у м е н т и т е , с които е опитвал да подчини природата, са еманципира ли безпомощния индивид о т природните сили.
Социалната свобода Свободата не е плод, който расте при всеки климат, затова и тя не е достъпна за всеки народ. Ж ан-Ж ак Русо
. . . истинската свобода се състои в тъждеството ми с другите, аз съм само тогава истински свободен, ако и другият също е свободен и е признат о т мен като свободен. Хегел
Хората искат свобода и за постигането й се поставят в робството на институциите, о т което никога не излизат и няма да излязат. Лев Толстой
Човешката история може да се разглежда ка то история на отвою ва не на свободата. Хегел разделя и сторията на тр и големи епохи: • Епоха, в която само един е свободен - времето на и зто ч н и те мо нархии, в които само монархът е свободен; • Епоха, в която едно малцинство о т хора са свободни - времето на а н ти ч ната демокрация, в която свободните граждани са мал цинство, докато повечето жители на А тина например са били ро
27
Свобода
би или м етеки (чужденци); • Епоха, в която всеки е свободен - епохата на хр и стия нството и най-вече на Новото време, ко га то свободата на индивида е придо била пълно признание. В та зи история на свободата т я се разглежда ка то социална свобо да - м я с т о т о на индивида в о б щ н о стта и сте п е н та , в която то й е по лучил признание о т другите индивиди и о т и н с ти ту ц и и те за своята свобода.
В ъ треш ната свобода М ате рията е необходимост, съзнанието е свобода.
Анри Бергсон
Нито дистанцирането о т природните стихии чрез инструментална т а култура, ни то получаването на социалната свобода на индивида в пределите на малката семейна и родова или обширната национална общ ност са достатъчни, за да реализират напълно човеш ката свобода. На човек му е нужно да изкачи едно т р е т о стъпало - да освободи се бе си о т вътреш ните зависимости, на които е подвластен. Каква е на ш а та вътрешна несвобода и как се по сти га вътреш ната свобода?
Влеченията Първата наша собствена зависимост е о т неосъзнатите или първич ни сили на нашата природа. Човек може да е роб на соб ствената си при рода и поради то в а да е много по-несвободен, о ткол кото в зависимост т а си о т външни сили - природни или социални. Човекът е тяло и душа и ста р спор на е т и ц и т е е кое о т те зи две начала трябва да ръководи и кое да се подчинява. В диалога „федър“ Платон оприличава неразумната и разумната ду ша на два коня в колесницата на човешкото съществуване. Според т о ва кой о т т я х надделява зависи дали душ ата ще се приближи към иде алния св я т на идеите, или ше пропадне към тъмния свя т на материал ното. Според те о р и и те на Фройд в подсъзнателната ч аст на наш ата пси хика бушуват тъ м н и те сили на Ерос и Танатос, които дирижират по-голямата ч аст о т наш ето поведение, без да можем добре да си дадем см етка за това. Един о т пъ ти щ а та за решение е аскезата. Тази практика изисква да се потушава всеки порив на тя л о то и душ ата да се съсредоточи върху чисто идеални мотиви. Друг о т начините се състои в „просветляване“ на поривите на т я лото чрез знанието и добродетелите на душата. „Просветляването" се състои в подчиняване на тя л о то на висшите, „с в е т л и т е “ способности на човека - съ в е с тта , разума, ч у в с тв о то за дълг.
28
Е т и ка т а на Аза
Н авиците Човек може да е роб не само на тя л о то си, но и на свои навици и при вички. И звестна е максимата „навикът е втора природа“ . Ако природа т а извън нас е за нас външна необходимост, ако наш ата телесна при рода е соб ствената ни природна необходимост (да се храним, да спим), т о навикът е последователност о т действия с траен ритъм. Езикът ни говори за „лош навик“ и „добър навик“ . Добрият навик е ри тъм, който съдейства за по сти га н е то на нашите цели. Лошият навик е ритъм, който ни отвлича о т онова, което искаме да постигнем в поширокия хоризонт на нашия ж ивот.
В 2. Свободата като избор Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за тебе няма попътен вятър. Сенека Човек избира само себе си. Жан-Пол Сартр Освобождаването „ о т “ е свобода „за“ . Снемането на товара на зави си м о сти те е лекота за действие. Но т у к възниква друга „ т е ж е с т “ - т е ж е с т т а на избора. Свободният човек е ка то кораб в о т к р и т о море. Той трябва да избере посока и да направи усилие да достигне до бряг. Добрият избор изисква да сме максимално наясно какво точно изби раме, защо го избираме, какви искаме да станем в р е зул та т на нашия избор, с какво ще се промени ж ивота ни, о т какво се отказваме и с как во в никакъв случай няма да направим компромис.
В 3. Бягство о т свободата Да се откажеш от свободата си означава да се откажеш о т качеството си на човек, о т правата, които това качество ти дава, дори о т задълженията. Никакво обезщетение не може да получи онзи, който се отказва о т всичко. Ж а н -Ж а к Русо
Със свободата започва моралът. Със свободата започва и човешко т о съществуване. Но дали можем да пожелаем не-свободата? История т а познава такъ в избор. В древна Гърция р о б ств о то е било оправдавано с това,-че има хора, които дори и ка то възрастни не м о га т да се гри ж а т сами за себе си. На онзи, който се грижи за тях, т е даряват своята свобода. Извършва
Свобода
29
се размяна - даВаш свободата си, а в замяна получаваш закрила. Този принцип е валиден и за Средновековието. Там феодалите разполагат със свободата на крепостните. К репостн и те нямат право да носят оръ жие, а феодалът - има, и то й защ итава крепостния. Тези теории не са само в миналото. Психологът Ерих Фром е забелязал, че хората сами м ога т да се о т ка ж а т о т свободата и без да се връщат към роб ството. Примерите са много: • Идолопоклонството пред вожда - в най-мащабни прояви го виж даме при фашизма и комунизма; • Конформизмът със силните на деня; • Мимикрия с тълпата.
4. Свободата като слабост Слабите души лесно се развращават. Пиер Буаст Слабостта не е порок, но винаги води към него.
Мишел дьо М о н те н Свободата не е само освобождаване о т външни или Вътрешни зави симости. Свободата не е само самоотрицание ка то бягство о т сама т а себе си. Свободата е реализация на човека. Моралът о т ч и т а с т е пените, в които човек може да реализира себе си. К а то реализация сво бодата е воля. А п а ти я Е т им оло гия: апатия о т стргр. „араЮз“ - „б е зстр а сти е “ . Свободата ка то апатия е среда между липса на свобода и реализа цията на свободата. Древните гърци иенели а п а ти я та ка то освободен о ст о т с т р а с т и т е , невъзприемчивост към страданията и мъжестве но понасяне на страданията. Ние днес обаче преценяваме а п а ти я та по-скоро ка то безразличие към събитията и ситуациите в човешкия ж ивот. Апатичният човек гледа о тстр а н и на ж ивота и. не се намесва нито в неговите страдания, нит о взема участие в радостите. А п а ти я та е израз на примирение със събитията и ч есто е следствие о т разочарование о т ж ивота. А п а ти я та е нулевата степен съпричастност и ангажираност към соб ствените и към чуждите стремежи и дела. Л е н о ст Л еността е повече в духа ни, отколкото в тялото ни. Ларошфуко
30
Е т и ка т а на Аза Л е н о с тта и слад остра сти ето се раж дат с човека и свършват с него.
Лабрюйер
Л е н о с тта е близка до а п ати я та . В л е н о с тта откриваме обаче поскоро пасивна позиция, която при известно мотивиране би могла да бъ де изоставена. Ленивият човек не се отказва о т всяко действие, а са мо няма собствени сили да предприеме нещо. Л е н о с тта е липса на ини циатива. К огато л е н о стта се проявява конкретно в отнош ението към труда, ние я наричаме „мързел“ .
Малодушие Първият дълг на човека е да не бъде малодушен.
Ромен Ролан Желанието за неща, които спом агат много малко за п о сти га н е то на наш ите цели, и с т р а х ъ т о т неща, които са макар и малка спънка за това, се нарича малодушие.
Томас Хобс Малодушен е онзи, който знае какво решение да вземе, за да направи добро или да попречи на нещо зло, но не го прави.
Спиноза Най-презреният вид малодушие е самосъжалението.
Марк Аврелий Съмнението в соб стве н о то д осто йнство е малодушно самоунижение.
Уилям Шекспир
Възможно е човек да проявява пасивност на волята само в определе ни моменти. Ако човек няма нуж на та сила на волята в ситуация, кога т о срещу него има противостоящ а воля, то га ва то й проявява малоду шие. Малодушието е не д остатъ чност на воля, която е по-често спора дична, о тко л ко то трайна и неизлечима. Затова говорим за „проява на малодушие“ ка т о за нещо единично, отделно, което не характеризира човешкия характер ка то цяло.
Б езо тго во р н ост Ние отговаряме не само за това, ко е то вършим, но и за това, което не вършим.
Ж а н -Б а ти с т Молиер
Свободата на волята може да се прояви спрямо своите минали и бъ дещи дела. О т к а з ъ т да приемем миналите прояви на волята за свои и безгрижието към бъдещите следствия о т днешната проява на нашата воля е безотговорност. Абсолютно безотговорният човек съществува
Свобода
31
ка то еднодневка - нито миналото, нито бъдещето приема ка то свои. Не само това, то й отказва да приеме последиците, които неговите ми нали или бъдещи действия предизвикват за ж и вота на другите. П л а х о с т и боязън Боязън е желание да избегнем чрез по-малко зло едно по-голямо зло, о т което се страхуваме.
Спиноза
К огато човек приема проявите си ка то свои, но се бои прекомерно много о т лоши последици и проявява излишно безпокойство, т о й проявя ва плахост. Плахият човек извършва в ж ивота много по-малко о т оно ва, което вътрешно в себе си см ята, че може да извърши и което него вите способности и умения наистина му позволяВат да извърши. За пла хия човек с в е т ъ т е ненадежден и изпълнен с явни или потенциални зап лахи. П лахостта е синоним на боязън. С трахливост С тр а х л и в о с тта е в то в а да знаеш какво трябва да направиш и да не го правиш. Конфуций С тр а х л и в о стта очевидно може да се определи к а т о малодушие, породено о т страх.
Теофраст С трахливият умира при всяка опасност. храбрият - само веднъж. Уилям Ш експир
Плахият човек е прекомерно предпазлив поради очакване, че в све та има заплахи за неговия ж и вот и щ астие. Страхливият човек е не прос т о предпазлив. За него с в е т ъ т е заплаха. Свободата на страха се про явява по-скоро в то ва да се изнамират потенциални заплахи и да се при виждат въображаеми противници. За страхливия човек реалното и илю зорното са преплетени о т ниш ката на заплахата. Той не само се с т р а хува за себе си, то й е го то в и да предаде другите, го то в е да ж ертва всичко в името на своето съхранение. Често о т прекомерен стр а х на страхливия човек остава само бедният ф акт на същ ествуването, защ ото му се изплъзва б о га т с т в о т о на све та и на възможностите да на мери удовлетворение и щ астие в него. Страхливият човек населява све та с демонични заплахи, преувелича ва се н ч е ста та страна на нещ ата и пропуска възможностите, които с в е т ъ т му предлага. С тр а хъ т ч есто е в основата на множество пороци, защ ото липсва волята за противостоене.
32
Е ти ка та на Аза
Ш 5. Свободата като сила Съдбата помага на силните. Теренций
Искането освобождава: това е истинското учение за волята и свободата - на него ви учи Заратустра. Ницше
Свободата „за" изисква сила, за да придобие плът и реалност - да по роди отговорни постъпки, в които Азът ще демонстрира сВоя характер. Самообладание Жан-Пол С артр описва страха на човека, който стои пред бездната, ка то израз на това, че човек вижда в скока в п р о па стта своя възмож но ст, защ ото е свободен да проектира реализацията на своята свобо да. Ж ивотн и те не се стр а хува т, защ ото при т я х тази проекция не съ ществува. Самообладанието е овладяване на свободата „за“ . В самообладание т о човек „владее себе си“ пред лицето на опасност или изпитание. Са мообладанието е проява на сигурност в нашите способности, в позна ване пределите на Аза. При него човек владее себе си пред външните заплахи, но и пред вътреш ните изблици. Самообладанието е сигурна котва, която А зът е поставил със силата на волята в самия себе си. С ам оувереност Трябва да сме достатъчно самоуверени и да не мислим, че когато двама души си говорят на ухо, т е казват нещо лошо за нас, или когато се смеят, ни се подиграват. Лабрюйер
Владеенето на соб ствените способности е основание за по-верен личностен избор. Човек избира това, което е способен да избере и на което може да се надява. Да реализираш всички свои талан ти , всички възможности е м айсторство, което малцина владеят, ф ината граница между пълна реализация и лекомислено самонадценяване придава двойс твен смисъл на термина „самоувереност“ — позитивен и негативен. Ние казваме „Той прояви завидна самоувереност“ , ко га то искаме да из разим възхищение о т нечия дързост и способност да не се уплаши о т сложен или важен избора и да постигне успех. Но също т а ка иронично наричаме някого „твърде самоуверен“ , ко га то е надценил своите дос то й н с т в а и има претенции, които другите няма да приемат. Х р аб рост и см елост Съдбата помага на смелите. Вергилий
Свобода
33
Величието на духа при опасност от смърт или нараняване се нарича храброст, мъжество. Томас Хобс Храбростта е законосъобразна смелост да не се плашиш да загубиш живота си, когато дългът повелява. Имануел Кант По-добре страшен край, отколкото страх без край. Фридрих Шилер
Свободата поставя човек в състояние на почти перманентен избор. Всекидневието е низ о т избори. Ние избираме за какво да размишлява ме, избираме своите постъпки, думи, вещи. Във всеки избор преценява ме соб ств ени те си качества, полето на възможности пред нас, цен н о с т т а на ре зул та та о т избора. За нас всеки по-важен избор е скок в неизвестното. Човек не е застрахован срещу провал и разочарование. Срещу нас може да стои соб ственото ни малодушие, безразличието на околните или коварството и злобата на наш ите противници. Е то защо изборът се нуждае о т нравствена сила. Тази нравствена сила наричаме храброст или смелост. В една по-примитивна среда най-предизвикателно е преодоляването на физически препятствия и затова на физическата смелост се гледа ка то на особена ценност. Днес п р е п я тств и я та са повече о т морално и интелектуално е с т е с т в о . С м ело стта е сила за поставяне на високи жизнени цели, непримиримост с икономически тр уд н ости и професионал ни проблеми. С м е л о стта е проява на вяра в щ астл ивата съдбата, вяра в неизбежния успех на начинанията.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Защо се казва, че страхливецът е способен на голяма ж е с т о кост? 2. Може ли човек да обича някого, о т ко го то се страхува? Защо се твърди, че обичта е несъвместима със страха? 3. Може ли човек да бъде смел поради страх? 4. Къде се изисква повече смелост и къде по-често т я се среща: • да караш кола със самоубийствено висока скорост; • да направиш бънджи скок; • да признаеш свой грях и да поискаш извинение; • да кажеш на корумпирания служител и с ти н а та публично и в очите; • да откаж еш служебно повишение или облага, ако за нея тряб ва да проявиш лицемерие или сервилност? 5. М ожете ли да разграничите следните понятия: плахост, нере ш ителност, колебливост? 6. И зтълкувайте мисълта на Мишел дьо М онтен: „Според мен Римската империя е била по-храбра, преди да бъде просветена.“
3. СЪВЕСТ Съвестта е най-добрата нравоучителна книга.
Блез Паскал С ъвестта следва човека като сянка.
Имануел Кант Искреността е откровеност на сърцето.
Ларошфуко Ако лъжа, оскърбявам с това повече себе си, отколкото този, когото лъжа.
Мишел дьо Монтен
К огато човек е отвоювал свободата си и ко гато придобие силата да я употребява в целия спектър на своите възможности, тога ва възниква въпросът: В коя посока да направя своя избор? В о ткр и ти я хоризонт на свободата има ли ориентир, който да ми сочи правилния път и да ме предпази о т гибелната съблазън на сирените, о т сблъсъка със Сцила и Харибда при избрана погрешна посока? И откъде може да черпи светли на моето съзнание, ако е оставено съвсем само в безпощадната съдбовност на собствения морален избор?
Ш 1. Искрицата на душата С ъвестта е равна на хиляди свидетели.
Квинтилиан Със съ вестта не може да се прави търговия.
Сен Симон Законът, който е вътре в нас, се нарича съвест.
Имануел Кант С ъвестта говори с мълчание.
Мартин Хайдегер В душ ата има една искрица, която е най-дълбокото м ясто в нея, и само т а м човек може да срещне Бог. Така учи през XIII век немският фи лософ-мистик М айстер Екхарт. Искрицата на душ ата е с в я т о т о мяс т о в човека. Независимо дали вярва в същ ествуването на висша сила, у всеки човек има такова свято място, о т което то й получава светлина, за да направи верен морален избор. Тази искрица на душата, това свя-
С ъвест
35
т о м ясто и та зи морална светлина, която струи о т него, е съ в е с тта . Двама философи са ни дали най-много за разбирането на с ъ в е с т т а С ократ и К ант.
Д ем онът на С ократ С ократ казвал, че понякога чува глас на демон вътре в себе си. Този глас го предпазвал о т погрешни постъпки. Този глас е причина атиняни т е да обвинят С ократ, че „въвежда нови богове“ , и да поискат см ъ рт т а му. Новият бог е съ в е с тта . С ократ открива с ъ в е с т т а ка то в ъ т решна опора на човека при вземане на морални решения. Сам С ократ не отхвърля традиционните богове о т пантеона на Олимп. С посредничес т в о т о на ж реците олимпийските богове наставляват човека. Но има ситуации на толкова личен избор, че общ ите предписания на боговете не м о га т да помогнат. Тъкмо то га в а демонът-съвест идва на помощ. И наистина, човек се допитва до с ъ в е с т т а най-вече тогава, ко га то общ ите предписания на морала не са достатъчни, за да направи конк ретен избор. Тогава човек трябва да решава „по съ вест“ . Етимология: В латинския език терминът за „съвест“ е „сопз1епс1а“ , озна чаващ също „съзнание“ и „осъзнаване“ . На френски език „сопзаепсе“ оз начава едновременно „съвест“ и „съзнание“ . На немски език терминът е „Семззеп", съдържащ също съставката „знание“ („адззеп“). Това „допитване“ до с ъ в е с т т а и ф актъ т, че т я ни дава „съ ве т“ , сродява с ъ в е с т т а със съзнанието. С ъ в е с тта е знание как да направя своя съкровен морален избор.
Моралният гений на човека С ъ в е с тт а не се учи, не се и преподава. Тя е наше вродено морално знание, доколкото сме човеци. Ние притежаваме то ва знание дотогава, докато у нас остава поне искрица о т човечността. Ако престанем да чуваме „гласа на с ъ в е с т т а “ , ние преставаме да сме ч аст о т морална т а човешка общ ност. Губим граж данството си в „ц а р ств о то на мораи ла . С ъ в е с тта не само не се учи, но и не се управлява. Ние нямаме кон трол върху с ъ в е с т т а си. Тя заговаря спонтанно и внезапно - независи мо дали искаме да я чуем и дали очакваме да я чуем.
В ъ треш ният съд Угризенията на съвестта са единствената добродетел, оставаща у престъпниците. Франсоа Волтер
Съвестта е съзнанието за вътрешния съд в човека. Имануел К а н т
Според К а н т с ъ в е с т т а е „вътрешен съд“ на човека над собствени т е му постъпки. Веднага възниква въпросът: кой кого съди? Нали и съ
36
Е ти ка та на Аза
дещият, и съденият са една и съща личност? Дали това е някакВо раз двоение на Аза и на личността? Ако приемем позицията на Фройд, отго во р ъ т е лесен - с ъ в е с т т а е интериоризация на обществени норми. С ъ в е с тта потиска нашето Аз. Следователно съдещият е общ еството, а подсъдимият - нашето Аз. За К а н т обаче о тго во р ъ т е друг: съдещият и съденият е едно и съ що лице - то в а съм аз самият. Азът ка то идеал съди своя конкретна постъпка. По този начин аз облагородявам соб ствената си личност. Съ в е с т т а е неподвластна на наш ите желания, но моралното усъвършен стване се състои в усилване на вниманието ми към нейния глас, в пре дотвратяване на всяка склонност към заглушаване гласа на съ в е стта .
I I 2. О ткр и то ст на душата Щом с ъ в е с т т а е вътреш ната ни морална светлина, т о важно е да умеем да опазваме тази светлина о т засенчване. В тази посока ое про явяват няколко други морални категории. Е с т е с т в е н о с т и непринуденост Повечето млади хора си мислят, че се държат естествено, когато всъщност са неучтиви и груби.
Ларошфуко Нищо не ни пречи толкова да бъдем естествени, колкото старанието да изглеждаме такива.
Ларошфуко Ако с ъ в е с т т а е наша вродена човечност, т о ние можем да запазим и да изявим този свой вроден усе т в проявите на е с т е с т в е н о с т . Човек е естестВ ен, ко га то не прави опит да демонстрира нещо, което не при теж ава и не му е присъщо. В такива случаи ние говорим също за „непри нуденост“ . Н е е сте ств е н о то поведение издава някаква вътрешна самопринуда, породена о т желанието да изрази неприсъщо качество. Много писатели и мислители о т XVIII век са описвали с възхищение проявите на непринуденост и е с т е с т в е н о с т, защ ото тогава е домини рала дворцовата вежливост, зад която ч есто се е криело лицемерие. М аските са присъщи на цивилизацията, докато природата не се крие. И скр е н о ст Който е неискрен с другите, той в крайна сметка престава да бъде искрен със себе си.
•Ларошфуко Искреността е чистосърдечие. Малцина притежават това качество.
Ларошфуко
С ъвест
37
Искреността е източник на всяка гениалност. ЛудВиг Бьорне
С ка те го р и и те „непринуденост“ и „е с т е с т в е н о с т “ изразяваме фак т а , че човек не показва качества, които не притежава. Говорим за „ис креност“ , ко га то искаме да кажем, че някой показва и сти н ски те си ка чества. Искреният човек се държи е сте стве н о , защ ото е е сте ств е н о да не прикриваме съ щ н о стта си. В и скр е н о стта виждаме спонтанен из раз на онова, ко ето човек мисли и чувства. Общуването с искрените хо ра е леко и спокойно, защ ото човек не трябва да внимава и да се о п и т ва да гадае скрити помисли. Д е ц а та са искрени, а възрастните понякога са прикрити. Затова, ко г а т о срещнем прояви на искреност у зрял човек, казваме за него, че то й е „по детски искрен“ . Говорим за проява на „чистосърдечие“ , ко га т о чо векъ т е лишен о т всякаква мимикрия и подобно на д е т е т о няма грехо ве, които да прикрива. Искрения човек също наричаме прям, защ ото не използва уклончиви фрази и е го то в да каже на другите онова, което мисли за тях.
О т кр о в е н о с т Прекалената откровеност е така неприлична, както и голотата. Френсис Бейкън
И скр е н о стта е спонтанно изказване на и с ти н а та за онова, което мислим и чувстваме в момента. Но има истини, които човек т а и по-дъл боко в душ ата си. Те не се изказват спонтанно. За т я х се изисква по вече решимост и по-сериозно основание, за да бъдат казани. К а кто Бог в своето откровение казал какъв е с в е т ъ т , т а ка и човек при откровение може да каже каква е душ ата му, каква е неговата уни кална ж итейска история. Нашите познати и приятели зн а я т ч а ст о т и с ти н а та за нас. Един о т кр итериите, по които определяме близостта си с другите, е то в а каква ч аст о т душ ата си сме им открили. Любов т а към Бога и към близките е извор на душевно откровение. О ткрове нието е критерий за довереност. То може да служи ка то пречистване (катарзис) на душата, с което т я да се отърси о т грешки и грях и да придобие сила за по-добри ж итейски решения. Умението за интелигентна мяра в о т кр о в е н о с тт а изисква вътреш на деликатност. Тя ни предпазва о т душевен ексхибиционизъм, който ви наги е комичен и понякога прави човека жалък.
Ч е с т н о с т и честна дума По-добре прост и честен, отколкото умен и лъжлив. Софокъл
38
Е ти ка та на Аза С танете честен човек и можете да бъдете сигурен, че мошениците са вече с един по-малко.
Томас Карлайл За да се научиш да казваш истината на хората, първо трябва да се научиш да я казваш на самия себе си.
Лев Толстой Да се изразява онова, което човек в момента чувства и мисли, е ис креност. Да се постъпва т а ка постоянно, да не се отклонява о т този път дори ко гато това е против интереса му, означава човек да бъде честен. Заицото ч е с т н о с т т а е ориентирана към ч е с т т а , т.е . разчита на трайно признание. Изразът „честна дума“ означава тъкмо това - да се даде обещание, което ще бъде точно изпълнено. Ч е с т н о с т т а е договор за искреност в намеренията и тя х н о то решително постигане.
I I 3. Нечиста съвест Чистата съвест не е нищо друго освен радост по повод на радостта, причинена на друг човек; нечистата съвест не е нищо друго освен страдание и болка по повод на болката, причинена на друг човек.
Лудвиг Фойербах Често хората се гордеят с ч и сто та та на съ вестта си само поради това, че притежават къса памет.
Лев Толстой Нечистата съвест е лъжа спрямо самия себе си.
Жан-Пол Сартр Много опасно е да засегнете нечистата съвест на хората; докато т е см ята т, че техните постъпки не са известни, т е леко се променят към по-добра страна, но ако разберат, че са уличени, т е започват да избиват клин с клин, като постъпват още по-лошо.
Френсис Бейкън СъВ етите на с ъ в е с т т а не винаги побеждават неморалните подбуди. Тогава човек прави опит да заглуши гласа на с ъ в е стта . Той „забравя" за нея, старае се да не чува нейните предупреждения, иска да живее т а ка, сякаш постъ пките му не м о га т да бъдат осветени о т светлината на вътрешния съд. Тези прояви се наричат „нечиста съ вест“ . Според Жан-Пол С артр човек е „осъден да бъде свободен“ и о п и ти те му да се о ткаж е о т тази си свобода и да представи нещ ата така, ся каш не може да избира, са проява на „нечиста съ вест“ . О петняването на с ъ в е с т т а с порочни дела обаче не води до о т с т
Съвест
39
раняване на съ в е с тта . Тя винаги остава жива и затова ние имаме из раза „гузна съ вест“ . Ние казваме, че някой „има гузна съ вест“ , ако тя му напомня за извършеното прегрешение. К огато човек изпитва разяждащо съмнение и колебания относно пра вилността на своя избор, тога ва говорим за „угризения на с ъ в е с т т а “ . При тези случаи човек не е спокоен, опитва се да си изясни защо е пос тъпил точно така, би искал да върне времето назад и да избегне своя т а грешка или се пита как би могъл да поправи стореното. Угризенията на с ъ в е с тта често пом агат за предотвратяване на следваща грешка.
III 4. Лицемерие Лицемерието е благоразумието на слабите. Ф ренсис Бейкън
Лицемерието е похвала, която порокът отдава на добродетелта.
Ларошфуко Наглото лицемерие внушава уважение на хората, привикнали да угодничат. Оноре дьо Балзак
П рикритието пред самия себе си е нечиста съвест. Прикритието пред другите е лицемерие, т.е . не чи стата съвест е лицемерие пред се бе си, а лицемерието е нечиста съвест пред другите. Минимумът мо рал на лицемерието е в това, че външно се признават моралните цен ности. Лицемерът обаче е морално ненадежден. Той вътрешно не е убе ден в доброто и дори може да е убеден циник, но външно се подчинява на правилата на морала ка то на правила на игра, които следва само за да опита да бъде сред победителите в нея.
В 5. Лъжа Щом може да се излъже един умен чоВек, щом могат да се излъжат сто души или пък цели народи, с други думи, щом човешкият род според нас толкова векове се е лъгал в едно или друго нещо - откъде тогава сме толкова сигурни, че той няко га ще престане да се лъже и че в настоящия век не се лъже? Мишел дьо М о н те н
Лъжата пред другите е далеч по-малко важна и вредна о т лъжата пред самия себе си. Лъжата пред другите често е невинна игра, дан на суе тн остта , докато лъжата пред себе си винаги е изопачаване на истината, отклонение о т изискванията на живота.
Лев Толстой
Една лъжа ражда друга лъжа. Теренций Най-грубата лъжа често се изразява с мълчание. Робърт Стибънсън * Наказанието за лъжеца не е В това, че никой не му вярва, а в това, че той на никого не вярва. Бърнард Шоу Никой не се лъже тъй лесно, както онзи, който си въобразява, че е излъгал другите. Ларошфуко Аз винаги съм повтарял, че измамникът в крайна сметка мами себе си. Махатма Ганди П ротивоположността на и скр е н о стта е лъжата. Тя е не просто грешка или неистина. Лъжата е съзнателна неистина. Лъжецът не само не спестява и сти н а та , а казва нейната противоположност. Лъжата не е неволна, при нея винаги имаме ясното съзнание за то в а кое е и сти н но и кое не.
Измама К огато лъжата е придружена с корист, т я се превръща в измама. При измамата лъжецът придобива нещо за см е тка на измамения. Тук има точна асиметрия. Лъжата е само ср е д ство то на измамата. Лъжата е противоположна на и скре ността , а измамата - на ч е с т н о с т т а .
Благородната лъжа Е ти ц и те много са спорили, дали има „благородна лъжа“ . Възможно ли е изобщо низкото да бъде благородно? Дали то в а не е недопустимо свързване на две несъвместими понятия? К а то аргум ент се използват следните ситуации. • На болен трябва да се спе сти неприятна новина, защ ото т я ще влоши неговото състояние; • За да се избави о т насилие или за да спаси някого о т насилие, човек прибягва до „благородна лъжа“ . Според К а н т никакви условия не оправдават лъжата, защ ото т я е 6 противоречие с нравствения дълг на човека.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Коментирайте мисълта на Хайдегер: „Съвестта говори с мъл чание.“ 2. Възможно ли е злодей да се предпази напълно о т „угризенията на с ъ в е с т т а “ ? 3. Как тъ л кува те мисълта на Ларошфуко: „Ст ремежът да не лъ ж ем никога ни поставя в опасност често да бъдем лъгани “ ?
4. достойнство Понасяй с достойнство онова, което не можеш да промениш.
Сенека Белег на необикновено достойнство е да видим, че тези, които завиждат някому най-много, са принудени да го хвалят.
Ларошфуко Онова, което е издигнато над всяка цена, следователно не допуска еквивалент, има достойнство.
Имануел Кант Човек трябва да уважава себе си и да се смята за достоен за най-висшето. Никой не може да преувеличи величието и мъжеството на човешкия дух.
Хегел
Човекът е свободно същество. Свободата има за свой съдник съ в е с т т а . А какво различава човека в пъ тищ ата, по които то й реализи ра свободата си? Сравнима ли е с т о й н о с т т а на човешките дела със с т о й н о с т т а на предметите? Чрез какво човек преценява с т о й н о с т т а на една или друга своя изява? Има ли нещо, което да издига човека над околния свят? И може ли човек да докаже своите предимства не със си ла, а с нещо друго?
1. Ценността на човека Д остойнство Опитваме се да превърнем в достойнства недостатъците си, които не желаем да поправим.
Ларошфуко Онова, което е условие нещо да бъде самоцел, има не само относителна стойност, т.е. цена, а вътрешна стойност, т . е. достойнство.
Имануел Кант
42
Е т и ка т а на Аза
Д о с т о й н с т в о поради безкрайното Свободата е не само освобождаване о т принуда, но и свобода за осъ ществяване на идеи и желания. Следователно свободата на човека е сравнима с онова, ко ето няма граници - с безкрайното. Именно свобо д ата ка то безкрайност различава човека о т ж и в о тн и те и растенията, а още повече о т камъка и прахта. Колкото и да е бърза пантерата, колкото и да е огромен и величес твен синият ки т , т е са ограничени до границите на своите инстинк т и . Те не желаят повече о т онова, ко ето родът е вложил в техния ин стин кт. А в неживата природа дори неуловимостта на неутриното и необятн о с т т а на га л а кти ки те м о га т да бъдат изчислени, т .е . да бъдат пос тавени в граници. Но човеш ката воля, твърди Рене Д екарт, е безкрайна. За нейните стремежи няма нищо толкова голямо, казва и К ант, ко ето т я да не по иска да надхвърли. И стори я та на цивилизацията е неудържим п о то к о т човешки м ечти и изобретенията са ярко доказателство за това. Сво бодата на волята и неограничеността на мисълта и желанията превръ щ а т човека в същество, което притежава качество, ко ето никое коли чество не може да измери. Тази неизмеримост, присъща на човека, дава неговото достойнство. Вещите им ат цена, защ ото и м а т еквивалент. С ъ щ ествата и м а т пре дели, защ ото м о га т да бъдат о-пределени. Единствено човекът ка то свободно същ ество няма предел - не к а т о физическо тяло, а ка то сво бода на волята и ка то простор на мисълта. К огато Бог е сътворил света, казва Пико дела Мирандола, т о й пос тавил всяко същ ество на определено м ясто. Само на човека предоста вил възможност сам да избира свое то м ясто. Свободата да избира мо же да го доведе до ж ивотинско състояние, но може и да го възвиси до ангелска ч и с т о т а . Кое усилва и кое намалява човеш кото достойнство? Има ли сигурен пъ т за съхранение на д о с то й н с тв о то и какви са постъ пките, които чо век може да извърши в та зи посока?
Гордост Гордостта като благородна страст не е сляпа по отношение на собствените си недостатъци. По това тя се отличава о т надменността. Георг Л ихтенберг
Гордостта е вътрешно убеждение на човека за своята висока ценност, докато тщеславието е желание да се предизвика това убеждение в другите, с тайната надежда да го усвои впоследствие сам. А р тур Шопенхауер
Д о сто й н ств о
43
Гордостта сякаш увеличава ръста на хората, а тщ еславието само ги раздува.
Шамфор
У вереността в соб ственото достойнство поражда гордост. Гор д о с т т а е чувство за възвисеност над низките неща. С нея ние заявя ваме, че притежаваме качества, достойнства, които са наша соб стве на заслуга. Онова, с което човек се гордее, показва ценностите, на ко и то т о й държи и към които се стреми. Гордостта е ка то предпазна преграда спрямо постъпки, които м о га т да накърнят нашето д остойнство. Тя предпазва о т пороци и о т погреш ни морални действия. Трудно е да си представим, че един горд човек може да бъде малоду шен, раболепен или завистлив. Човек внимателно трябва да се вглежда в онези свои качества и в онези извършени дела, които му по м агат да се чувства горд. Една р е троспекция към миналия ж и во т ни припомня за неща, които м о га т да ни послужат за оправдана гордост. Минали постъпки и сегашни т а л а н ти и способности са в основата на наш ата гордост.
1Ш 2. Ценността на традицията Благородство Благородството и- добродетелта са неотделими една о т друга. А нтистен Благородното потекло за народ и държава означава т е да бъдат коренни или древни, да им ат родоначалници славни вождове и да са дали о т себе си много потомци, славни в дела, които будят завист. За отделния човек благородството е по мъжка или женска линия, т о е ч и с т о т а на произхода откъ м д вете страни, зн а тн о с т, к а кт о при държавата, на предците благодарение на добродетел, на б о га т с т в о или на друга тачена отлика, и слава на мнозина о т рода - на мъже и жени, на млади и стари.
А р и сто те л
Благородство по родословие Една о т възвисяващите добродетели на човека е неговото благород ство. Човешкото същество ка то представител на човечеството се ражда свободно, но дълго време първична ценност на отделния човек е придавал ф а ктъ т на неговия произход. П отеклото или родовото начало е определяло положението на отдел ния човек сред другите хора. О т д о сто й н ств о то на предците се е прех върляла ценност върху новите поколения, Ако предците са били и зв е ст ни хора, то в а сякаш удължава ж и вота на човека и включва и миналото
44
Е ти ка та на Аза
преди него ка то негово качество. И здигнатите и и зтъ кнати предци са натрупали сякаш едно съкровище о т заслуги, о т което новороденият има право да черпи, и в то ва е неговото първично благо-родство. Био графията на благородния по наследство човек започва далеч преди не говото раждане. Семейните хроники са реликвите на родовото благо родство.
Благородство по биография Д обродетелта не е наследствена.
Томас Пейн Човек сам прави себе си.
Жан-Пол С артр
В по-ново време, ко га то републиканското и демократично у с т р о й с т во на модерните държави започва да преобладава, и особено след Френ ска та революция на благородството се гледа ка то раждане о т благо роден начин на мислене и поведение.
Благородната постъпка Ние казваме „то й прояви благородство“ , „беше много благородно о т негова страна“ . Кое е благородното в една постъпка? Благородството се асоциира с б о га т с т в о т о . К а кто много б о га т и я т човек може да про яви щ едрост и да направи подарък, т а ка и благородният човек ка то бо г а т с морална извисеност не се притеснява да прояви морална щед рост, ка то се откаж е о т някое свое предимство и го предостави дру гиму. Например: • благородно е човек да о тс тъ п и реда си при качване в автобус, ко га то вътре има само едно свободно м ясто; • благородно е да отстъ п и ш току-щ о закупен билет за те а тъ р , ако си купил предпоследния билет, а видиш, че след т е б чака се мейство или двойка влюбени. Благородството винаги нещо ж ертва - „ж е р тв а “ надменността, себелюбието и дребнавостта.
А ристократизъ м Има тр и вида аристокрация: природна, изборна, наследствена.
Ж ан-Ж ак Русо
А ристократизм ъ т е близък до благородството. Но д о с то й н ств о то в благородството по-често идва „ о т миналото“ . А ристократизм ъ т е свързан повече с настоящ ето. Дум ата идва о т старогръцки и буквално означава „най-добър“ . А ристократизм ъ т е увереност в това, че „е сред първите“ . А р истократи зм ъ т има в себе си церемониалност на ж е с т о вете. Фридрих Ницше т а ка високо цени аристократизма, че за основно раз
Д о сто й н ств о
45
деление В морала см ята то ва между „аристократичния морал“ и „плебей ския морал“ . Според него аристократичният морал се характеризира не само с щедрост, но и с хладина, дистанцираност, понякога ж е с т о ко с т . Е то ценностите, които според Ницше те зи две морални с т р а т е ги и показват и насърчават.
А ристократичен морал - Плебейски морал Щ едрост - П естеливост Великодушие - Завист Гордост - Самоунижение Самообладание - Невъздържаност Аскетизъм - Наслаждение Самоувереност - Скромност Щ астие - Нещастие С трем еж ъ т към аристократизъм е сериозна претенция, която изла га на публична оценка нашите качества. Тук м ногото преимущества, ко и то човек притежава, може да не се окаж ат достатъчни, ако то й си позволи дори дребни морални грешки. А р истократи зм ъ т е претенция, но и сериозен залог на д остойнство. Онзи, който съчетае успехът и лидер с т в о т о с щ едрост и великодушие, е достигнал до блясъка на аристократизма. Д облест Любов към славата, страх о т опозоряване, жажда за забогатяване, желание да направим живота си удобен и приятен, страст да унижим други
те: това е често причината за тъй високо ценената о т обществото доблест. Ларошфуко
Съвършена доблест е човек да направи без свидетели това, което би бил способен да прави пред всички хора. Ларошфуко К о га то към д о сто й н ств о то се прибави сила и смелост, то га в а нари чаме човека доблестен. Ние казваме за някого: „Той прояви завидна доб лест в тази т е ж ка ситуация“ или „Той имаше д обл естта да се опълчи срещу корупцията.“ Д о б л е стта е достойнство, защитено с щ ита на храбростта. Д облестният човек има силата да се противопостави на неправдата, но има силата и да признае своя грешка, ако е постъпил неправилно. Д о б л е стта е също искреност, о т к р и т о с т на характера. Противоположност на д об л естта са н и з о с т т а и подлостта.
Възвишеност Дребните души биват наранявани о т дребни неща: възвишените духом виждат всичко и нищо не ги наранява. Ларошфуко
46
Е ти ка та на Аза
Ние наричаме някого Възвишен, ако у него има постоянен стремеж към с т о й н о с т н и т е неща и не обръща Внимание на низкото в живота. Възвишеният начин на мислене гледа „о т долу на горе“ на нещата. Ког а т о търси обяснение на нечия постъпка, то й пърбо предполага, че дру ги я т е постъпил максимално нравствено. Дори ко га то бива разочарован, възвишеният човек не превръща разочарованието си в трайно подозре ние. Той отново и отново търси по-морални мотиви в човешките пос тъпки. Възвишеният човек е морален о п ти м и ст в преценката си за човеш ки т е постъпки. Великодушие Великодушието пренебрегва всичко, за да постигне всичко. Ларошфуко
Великодушният човек стои над обидите, несправедливостта, болката, присмехулството; той щеше да е неуязвим, ако не страдаше о т състрадание. Лабрюйер
За нечия постъпка казваме „д оста великодушно о т негова страна“ . Великодушен чоВек е този, който умее да прощава. Той не е заслепен о т оптимизъм, ка кт о възвишения. В неговата преценка се съдържа т о ч н о ст и правдивост. Благородният е го то в да се откаж е о т полагащо му се предимство, докато великодушният прощава понесена вреда. Във великодушието се съдържа реалистичната оценка, че не всеки е го то в на нравствен подвиг. Нещо повече, горчивото съгласие, че човеш ки те постъпки често са далеч о т благородството и възвишеността.
В 3. Ценността на Аза Ч ест За когото ч е с тта е празна дума, за него всичко е нищожно. А ристотел
Ч е с тта е поезия на дълга. Алфред дьо Вини
Ч е стта е външна съвест, съ вестта е вътрешна чест. А р т у р Шопенхауер
Нека да се вгледаме в следните изрази: • За мен е ч е ст да бъда поканен на ваш ето празненство. • Тази постъпка не му прави чест. • Нищо не ни платиха, казал един музикант, тази вечер свирихме за ч е с т и слава. • На високите го с ти о т чуж дестранната делегация беше отдаде на ч е с т о т представителна р о та войници.
Д осто й н ств о
47
• Ние излязохме с ч е ст и достойнство о т заплетената ситуация. • Той опетни ч е с т т а си с та зи постъпка завинаги. Ч е с т т а е тясно свързана с д о сто й н ств о то , но не съвпада с него. Ч у в ств о то за д остойнство е обърнато почти изцяло към себе си. Дос т о й н с т в о т о изразява ч ув с тв о то за сам од остатъ чно ст на отделния човек. Достойния човек може да оприличим на сам отен рицар. За да прибави ч е с т към своите нравствени качества, човек трябва да докаже - „в сражение с пороците“ - свое то д остойнство и да полу чи признание о т другите. П ризнатото д остойнство е ч е ст. Сега можем да преведем горните изрази: • За мен е ч е с т да бъда поканен на ваш ето празненство = Ваша т а покана е признание за м оето д остойнство. • Тази постъпка не му прави ч е с т = П остъ пката е под достойн с т в о т о , ко ето според нас т о й притежава. • Нищо не ни платиха, казал един музикант, та зи вечер свирихме за ч е ст и слава = М узикантите са свирили за признание, за пов торно удостоверяване на вече получено признание. • На високите го сти о т чуж дестранната делегация беше отдаде на ч е с т о т представителна ро та войници = На г о с т и т е е било де монстрирано уважението, което страната-домакин им признава. • Ние излязохме с ч е ст о т заплетената ситуация = Ние не накър нихме признанието за достойнство, което притежавахме преди тази ситуация. • Той опетни ч е с т т а си с тази постъпка завинаги = На нас ще ни бъде трудно в бъдеще отново да му признаем онова достойнство, което то й притежаваше според нас, преди да извърши тази не достойна постъпка. Правилността на направения „морален превод“ ни показва, че ч е с т т а е пр изна тото о т другите достойнство. Това отразяване на д о сто й н ств о то в очите на другите, което със тавя ч е с т т а , е породило множество конкретни форми на ч е ст. К огато човек цени принадлежността си към някоя общ ност, то й приема предим с т в а т а на о б щ н о стта ка то ч аст о т своите положителни качества. В този смисъл говорим за „ч е с т т а на пагона“ , „ ч е с т т а на търговеца“ , „рицарската ч е с т “ .
Честолюбие Желанието за висок пост или първенство се нарича честолюбие. Томас Хобс
Честолюбието е като жлъчката, една течност, която прави хората дейни, пъргави, изпълнени с усърдие и енергия, ако пътят й не бъде препречен. Франсис Бейкън
48
Е т и ка т а на Аза
Честолюбието е желание да се придържаме към даден избор. С тоиците Нека да разгледаме изразите: • За съжаление този млад сенатор демонстрира болно честолюбие 6 политическия дебат със своя опонент. • Честолю бието на Наполеон го отведе о т д о сто й н ств о то на млад републиканец до т и т л а т а император. Ч е с т т а преминава в честолюбие, ко га то човек твърде ревностно следи за признанието, което получава, и се домогва активно до по виеше признание. Тази амбиция понякога не отговаря на реалните д остойнства на човека. К огато честолю бието е лесно наранимо, то га ва говорим за „болез нено честолюбие“ . А ко га то човек е обладан о т съвсем нереалистич ни очаквания за признание, то га ва то й проявява „болно честолюбие“ .
11 4. Подцененият Аз Ч е с т т а е признание, а честолю бието е изразен стрем еж към приз нание за човешкото д остойнство. Но какви са ети ч е ски те имена, кои т о използваме, ко га то трябва да именоваме случаите, в които човек заслужено не получава признание за своето достойнство?
Безчестие К огато човек е напълно лишен о т признание за ч е с т т а , то й е обре чен на без честие. В б езч ести ето ние срещаме предела на отр и ц а те л но то отношение към човека. Това се случва тогава, ко га то имаме край на злоупотреба със свободата. Понеже свободата е безкрайност в чо века, затова безчестието е безкрайно низкото в човеш ките отнош е ния. К о га то човек извърши много позорна постъпка, то й бива сякаш на пълно о т в е р гн а т о т всяка общ ност. Б езчестният човек е ка то ж и в о т но в човеш кото общ ество. Безсрамие Безразличието относно добрата репутация се нарича безсрамие. Томас Хобс
Постъпка, която е съвсем близо до безчестието, е проявата на без срамие. Руският философ Владимир Соловьов твърди, че срамът е един о т източниците на морала. Дълбоко символично е, че при срам човек се изчервява. Тялото реагира с изблик на ц вета на кръвта не по ръцете например, а по лицето. Защ ото погледът ни се спира именно върху ли цето, ко га то искаме да разберем другия човек. С изчервяването лицето реагира ка то наранено. К а то че ли човек преживява мимолетна рана. Не
Д о сто й н ств о
49
говата ч е ст е наранена, защ ото е допуснал да се пропука признанието, което д о с то й н ств о то му е притежавало дотогава. В безсрамието липсва всякаква следа о т срама, човек не се изчервя ва заради онова, което е извършил. Следователно то й не се стреми към това другите да признаят неговото достойнство. По този начин той сам се изключва о т човешката морална общ ност.
Самоунижение Съмнението в собственото достойнство е малодушно самоунижение. Ш експир
Понякога безчестието и безсрамието са само средство за постигане на някаква цел. Ако човек разбира низостта на една постъпка, той е запазил поне знанието за границата между достойно и недостойно. Той знае своето достойнство, но в името на някаква облага, която не може да получи по друг начин, той решава да направи компромис с достойнството си и да наруши честта си. Теофраст
Каква е реакцията на онези, които са били подложени на високомерен или презрителен поглед? Ако им липсва увереност в соб ственото дос то й н ств о , т е се примиряват с ролята на „морално подценени“ . За да спечелят нещо о т позицията, която са приели, т е м о га т да влязат в нови морални роли.
Раболепие Примирението с липса на д остойнство може да е свързано с толко ва пълен о тка з о т свобода, че да напомня за робско поведение. Робско т о примирение с нископоставеност и съгласието да се подчиняваме на някого, ко го то смятаме за по-висш о т нас, наричаме раболепие. За раз лика о т роба, който няма възможност да бъде свободен, раболепният човек сам се отказва о т свобода и д осто йн ство в полза на някого, пред ко гото се кланя и ко го то ласкае.
Л аскателство Ласкателството бихме определили като липса на достойнство в общуването с хората, о т което ласкателят извлича полза. Теофраст
Човек си въобразява понякога, че мрази ласкателството, когато всъщност мрази начина, по който го ласкаят. Ларошфуко
Да се намерят думи, постъпки, ж естове, с които раболепният да де монстрира своето верноподаничество, е израз на и зку с тв о то да си лае-
50
Е ти ка та на Аза
кател. Това изкуство иска известна изтънченост о т нископоставения, нуждае се о т церемония на унижението, която да се понрави на високо мерния господар. Л а ска те л ств о то е словесно лакейство. Цел на ласка теля е самолюбието на другия. Той доставя удоволствие с похвали за качества, които може и да не са несъществуващи, но най-често са пре увеличени.
Ш
5. Надцененият Аз Парвеню
Противоположност на благородния и аристократичен човек е парве ню то. Д ум ата идва о т френския език и в буквален превод означава „но вопоявил се“ . Парвеню е онзи, който има претенцията да бъде и зтъ к н а т в общ еството, но няма нито биографията на предците, нито лич на нравствена биография, която да му придава с т о й н о с т. Неговият ар гум ент са б о га т с т в о т о , а целта - признание о т другите. Парвенюто е противоположност на аристократа. Той не тръ гва о т достойнство - родово и лично, - в ре зул та т на което да получи е с т е с твено полагащи му се блага. Парвенюто се е сдобил с материални бла га, част о т които с го то в н о с т иска да размени срещу признание за достойнство. Затова парвенюто купува картини, но гледа да са само о т известни художници и всички да разберат с колко ценни произведения на и зку с т вото се е сдобил. Ако си купи нова кола, т о най-вероятно т я ще е „Мер цедес“ , джип или о т к р и т а скъпа кола, за да може да минава с нея по цен тралните улици и да го видят п о зн а ти те му. Парвенюто търси погледа и признанието на другите, защ ото усеща неувереност в личностните си качества. Затова ч е сто се обгражда с ласкатели, които му д о ста вя т очакваните похвали. Парвенюто обича да посещава коктейли, да демонстрира познанство с известни хора и по то зи начин да получава отблясък о т т е х н и т е ка чества.
С уета Суетността, изглежда, е дребнав стремеж към първенство и отличие. Теоф раст
Ако суетата не проваля напълно добродетелите, най-малкото ги разклаща. Ларошфуко
И най-бурните страсти понякога ни дават отдих, докато суетата ни вълнува винаги. Ларошфуко
Суетата ни подтиква по-често да отиваме против вкуса си,
Д осто й н ств о
51
отколкото разумът. Ларошфуко Никой не би могъл да изброи всички видове суети. Ларошфуко
Неумелото съотношение на цели и средства за постигане на ч ест и достойнство наричаме суета. Неумението най-често се състои в пог решен избор между значителното и дребното. С уе тн ия т човек отдава значение на дребните неща и свързва с тях своето честолюбие, а в за мяна на това може да се стигне до пренебрегване на съществени мо рални ценности. Обикновено с у е т а т а се изразява в преследване на външен ефект в нашите постъпки. Ние се стремим към съвършенство 6 облеклото, об носките, думите. С у е та т а е придружена о т боязън да не се направи грешка в поведението. Лекомислие Лекомислените умове започват много, но не довършват нищо. Емил дьо Жирарден
Надценяването на Аза и неумението да се прецени правилно съотно шението между претенции, достойнство и специфика на о б с то я т е л с т ва та води до лекомислие. Човек понякога има доста ф антастична оцен ка за собствения Аз - приписва си достойнства, които другите не виж дат у него. Така то й си създава надежди и очаквания, които няма да се сбъднат. Надява се на приятелство или любов, които няма да бъдат споделени. Това ч есто поставя лекомисления в комична ситуация на претенциозност без покритие. Разочарованията м о га т да го направят помъдър, но м о га т и да го доведат до озлобление и цинизъм.
VI 6. Мярата на мъдростта Къде да търсим и как да намерим т о ч н а т а мяра при култивиране на нашето достойнство? Как да достигнем до ч е ст, без да проявим с т р а с т и т е на честолюбието? В отговор на такива въпроси е оформено раз бирането ни за благоразумие и мъдрост. Благоразумие Благоразумието е знание да се види кое и как трябва да се направи, за да бъде то полезно. С тоиците
Думата „благоразумие“ се взема в двояк смисъл; веднъж може да носи името светско благоразумие, във втория смисъл - частно благоразумие. Първото е умението на един човек да има влияние върху други, за да ги
52
Е ти ка та на Аза използва за намеренията си. Второто е разбирането да обедини всички тези намерения за сВоята собствена трайна изгода. Имануел К а н т
Първата крачка към мярата можем да потърсим в благоразумието. Ако си поставим твърде високи и нереалистични цели, ние рискуваме да преживеем само разочарования. Вярно е, че в и сторията на човечество т о има твърде много примери за високи цели и бляскави постижения. Те зи образци служ ат ка кт о за насърчение, т а ка понякога и за погрешен избор. Благоразумието изисква точна преценка ка кто за о б с т о я т е л с т вата, в които правим своя избор и постъпка, та ка и за нашите с о б с т вени качества. Благоразумието е израз на владеене на себе си, на сдър жане на желанията и на вярно знание за нещата, о т които зависи на ш ето действие. Благоразумието се нарича също „здрав разум“ . Него често го противопоставят на безразсъдството. но също на отвлечени т е теории. В морала здравият разум се проявява в предпочитание към следване на традициите и избягване на експерименти с ценности. М ъ д р о ст Голяма лудост е да искаш само ти да си мъдър. Ларошфуко
Къде завършва е ти ч е ска та култура на индивида? За древните, също и за мнозина о т нас, м ъ дростта е въплъщение на моралното съвършен ство. Древните са виждали в м ъ д ро стта връх на човешкото достойнс т в о . Мъдрецът е бил човек с опит, знания и правилна интуиция за не щ ата. Така то й въплъщава традицията, личното си знание и нещо о т бож ественото прозрение. Обикновено фигурата на мъдреца се свързва с тази на стареца. М ъ д ро стта се явява ка то синтез на досега избро ените морални качества. Но дали за съвременния човек е възможно да достигне до м ъдростта? В древна Гърция м ъ д ро стта е била повече на сочена към познанието на природните и бож ествените истини. Мора лът на днешния човек е повече ориентиран към проблемите на индиви да и комуникацията с другите индивиди. Днес научаваме повечето неща за с в е та о т книгите и медиите. Къде тога ва е м я с т о то на мъдрост та ? Не се ли заменя т я по-скоро о т онова, което днес имаме предвид под „интелигентен човек“ ?
Ш
7. Грижа Битието на човека е в грижата.
Хайдегер Е т и ка т а на Аза обхваща свободата, с ъ в е с тта и д о сто й н ств о то на
Д осто й н ств о
53
Аза. Но кой съм Аз и кой е м оят Аз? Докъде се простира те р и то р и я та на онова, което наричаме „аз“ ? Азът обхваща моята душа, гласа на съ в е с т т а , но към него принадлежи и м оето тяло, неговите притежания. Между моя Аз и чуждия Аз са м оето тяло, природата, вещ ите, чуждото тяло. Към всички тези аспекти е т и к а т а трябва да има свое станови ще. То се резюмира в грижата. В гри ж а та Азът показва своето о т н о шение към тялото, предм етите, природата.
Грижата за т я л о т о Здрав дух в здраво тяло.
Хипократ
Тялото е видимата страна на душата. Свободата и д о с то й н ств о то на човека трябва да се разпрострат и върху неговата видима и телес на страна. Самоуважението на човека се проявява в самоуважението към онова, което ни принадлежи, което ни е най-близо о т всички неща - тял о то . Не е ли странно да видим човек, който се е отдал на грижи за благото на нацията или човечеството, а не може да се погрижи за тя л о то си? Ако човек няма силата да се въздържа о т вредни за тя л о то навици, да прави сутрин гимнастика и два-три пъти в седмица фитнес, крос, да плува или да играе тенис, как да повярваме, че то й има благородната сила да стане добър професионалист, без да заподозрем, че в основата на добрата му кариера може би лежи някой порок? Древните гърци са ценели много високо точно то в а равновесие меж ду гри ж а та за душ ата и гри ж а та за тя л о то , защ ото т о е свидетел с тв о за умереност, а добродетелта е средина, ка кт о твърди А ристо тел.
Чревоугодничество През целия си живот Критон се е занимавал с две неща - да закусва сутрин и да вечеря вечер; изглежда, че единственото му призвание е храносмилането. Това е забележителен по рода си човек, който е стигнал крайния предел на чревоугодничеството. Лабрюйер
Понякога човек е или напълно разочарован о т кариерата, о т приятел с т в о т о и сем ейството, или всички т е са станали толкова рутинни, че не предизвикват с нищо неговата амбиция. Тогава много хора о т тази група, които им ат силата да се въздържат о т морална неумереност, си позволяват само една невъздържаност - в храната. Постепенно т е превръщат храненето в с т р а с т . Храненето о т средство за здраве на тя л о то се превръща в средство за вкусови удоволствия. В древния Рим безделието на б ога та ш и те е превърнало чревоугодни-
54
Е ти ка та на Аза
ч е с т в о т о в изтънчено удоволствие. За да бъде то в а удоволствие попродължително, т е са прибягвали до използването на средства за пов ръщане. Чревоугодничеството е хранене, ко ето не желае да достигне до нахранване. Така т о се превръща в своята противоположност. П иянство
Измежду другите пороци пиянството ми изглежда особено грубо и грозно. Мишел дьо М онтен
Ако чревоугодничеството е привидна грижа за тя л о то , едно м утира ло хранене, т о пиянството е игра с минимализацията на съзнанието. Пиещият изпитва удоволствие о т ф акта, че контролира загуб ата на самоконтрол. Парадоксът т у к е в това. че колкото повече се стреми към такова удоволствие, толкова по-малко може да го получи. Точно в то зи асп ект пи янството е морален проблем. До каква с т е пен човек може да си позволи да минимализира своето съзнание, само съзнание и своята съвест? В името на какво го прави? На пръв поглед алкохолът дарява веселост и енергия. Но точно т у к е уловката за съзнанието, защ ото не е валиден принципът на пропорцио на лността: колкото повече алкохол, толкова повече добро настроение за душ ата и енергия за тял о то .
Пушене Чревоугодничеството е привидна грижа за тя л о то , пи янството - не умерено безгрижие спрямо „заспиването“ на съзнанието. Пушенето е привидна загриженост, привидна деловитост. Индианците са научили европейците да пуш ат. Първоначално пушене т о е ч аст о т ритуал. Изпушването на „лулата на мира“ е знак, че войн ст в е н и т е настроения са се стопили и е останало едно привидно и безобидно действие - пушенето. През XVII и XVIII в. пушенето се пренася в салонната култура и с т а ва знак за безгрижие. Обратно, в пролетарските и плебейските среди на XIX в. и началото на XX в. пушенето е израз на „гри ж ата за насъщ ния“ . Пушачът-пролетарий излъчва мъка и угриженост. В ранната попкултура на 6 0 -те години пушенето е един о т б унтарските знаци. Но всичко тоВа е преди култа към красивото тяло, обхванал света във в т о р а т а половина на XX век. В последните десетилетия на XX в. пушенето в Западна Европа и САЩ стана демоде. См ята се, че пушачът нарушава правата на околни т е - превръща ги в пасивни пушачи. На пушенето вече се гледа ка то на проява на лош вкус. В модерния офис пушачът е също толкова н е есте с твена фигура, колкото и запалването на огън в коридора или на улица т а . Грижата за тя л о то води до отрицателна морална оценка за а к т а на пушене.
Д осто й н ств о
55
Дрога В известен смисъл онова, което е бил алкохолът през XIX и началото на XX в., през в т о р а т а половина на XX век е дрогата. Но н е гати вни те последици о т нея са по-бързи и по-необратими. Традицията на опиума, която идва о т Азия, произлиза о т тъ рсенето на екзотични и екстрем ни психически състояния. Алкохоликът изпитва удоволствие о т усещането, че волята п р е ста ва да контролира съзнанието. Наркоманът - също. И т о й се стрем и към нещо, което съзнателно не може да постигне. Но алкохолът само осво бождава о т дълга и волята, а наркотикъ т и предизвиква особени виде ния и състояния. И в двата случая човек признава, че волята му е слаба, за да се спра ви с реалността и сама да постигне онова, което желае. Човек призна ва, че е неудачник в реалността, и опитва да избяга о т нея. О тказва се о т гри ж а та за себе си, о т д о сто й н ств о то да владее ситуацията и себе си. Алкохолизмът и наркоманията са признание за безпомощност. Човек се изоставя на случайните еф екти о т срещ ата на тя л о т о със специфични вещ ества. Затова особено признание заслужават онези, които успяват да се за върнат в полето на рицарското достойнство. Грижа за природата - еко-етика Въпросът не е в това дали животните имат разум, дали могат да говорят, а дали могат да страдат. Джереми Бентам
Човек може да е безгрижен към тя л о то си, към съзнанието си, но съ що и към лоното на ж и вота - към природата. В началото на индустри алната революция ресурсите на природата са изглеждали безгранични. Днес вече не е така. Човекът е унищожил безвъзвратно много ж и вотин ски и растителни видове. Други са на изчезване. Днес е ко -е ти ка та създава допълнителни морални правила: • Не вземай о т природата повече о т най-необходимото за живота; • О стави природата след себе си не по-бедна, о тко л ко то си я за варил; • Едно поколение не може да се облагодетелства за см е тка на ид ни те поколения. Е ко-етиката влияе върху вкуса: • неприемливо е ж ените да но сят палта о т е с т е с т в е н а кожа. Е ко-етиката влияе върху икономиката: • Ограничаване на транспорта с големи петролни танкери, заради опасност о т екологични катастроф и; • Намаляване на емисиите в атмосферата заради озоновата дупка. Е ко-етиката е изпитание за егоизма на Йото гар1епз.
56
Е т и к а т а на Аза
Ц е н н о с тта на вещ ите Вещомания В стремежа си да изяВят себе си хората понякога решават, че тряб ва да се обградят с много вещи. Стремежа към трупане на вещи нари чаме „вещомания“ . Пазарното изобилие мотивира човек да се стреми да придобие повече вещи, макар далеч не всички да са му нужни. В количес т в о т о собствени вещи човек понякога търси сигурност. Вещ ите за разлика о т приятелите не ни изневеряват, освен ко га то се счупят или п р е с та н а т да функционират. Ч есто вещоманията е с т р а с т на хора, които се ч у в с т в а т вътреш но неуверени. С т а т и ч н и т е вещи им създават сигурност. По вещ ите в един дом лесно придобиваме представа за характера на стопаните. А лчност
Алчността е желание за притежаване на нещо, което дори не си видял. Цицерон По закон всеки, появил се на белия свят, трябва да се задоволи с мляко и парче плат на гърба си; започнали оттам , сега и царства не ни стигат. Сенека Аз обаче се опасявам, че нашите очи са по-алчни о т стомаха и че нашето любопитство надминава възможностите ни. Ние заграбваме много, но всичко, което хванем с ръцете си, е вятър. Мишел дьо Монтен Лакомият богаташ си остава най-беден сред бедняците. Еразъм Ротердамски На бедния не достига много, на алчния - всичко. Публий Сир К о га то стр е м е ж ъ т към трупане на притежания (вещи, пари) стане самоцел и надхвърли п о тр е б н о сти те , то га ва срещаме алчността. Алч ният човек е обсебен о т идеята да увеличава своите вещи. Той не мо же претегли правилно ц е н н о с тта на екзистенциалното време и цен н о с т т а на вещ ите. Б езм ерността на неговите желания най-често во ди до кич - б о г а т с т в о т о му е лишено о т мяра и лъха на безвкусица. Още А р истотел казва, че само обозримото може да бъде красиво, само онова, върху ко ето можем да Съсредоточим достатъчно нашето внима ние, може да стане изящно. А препускащият към своите трофеи човек няма време, за да бъде достатъчно внимателен към отделните неща.
Скъперничество Скъперничеството е отсъствие на достойнство в избягване на разноски. Теофраст
Д о сто й н ств о
57
Скъперничеството е по-несъвместимо с пестеливостта, отколкото с щедростта.
Ларошфуко Алчният трупа, а скъперникът пести. Ч есто дВете с т р а с т и се свързват и вървят заедно. Но е възможно т е да не са присъщи на един и същи човек. Например алчният може лакомо да трупа, но и бързо да потребява натрупаното. А скъперничеството може да бъде аскетично. Това ч е сто се случва, ко га то скъперникът е лишен о т възможности да увеличава своето имане. Той т а ка се привързва към онова, което при тежава, че започва да гледа на него ка то на съдбовен шанс. Скъперникът е го то в да ж ертва уважението на приятели, но да не услужи с нещо. За да се предпази о т о п а сн о стта да подари или даде на заем нещо, то й ч е сто прибягва до неискреност и лъжа.
Щ едрост Величието на духа при използването на богатство се нарича щ едрост.
Томас Хобс Това, което наричаме щедрост, е най-често суета да даряваме, която ние обичаме повече, отколкото дареното о т нас.
Ларошфуко Доста хора презират богатството, но малцина са склонни да го раздават.
Ларошфуко Изисканият човек знае най-важното - как да предпази свое то дос то й н с т в о о т стълпотворението на вещ ите. Той държи да бъде добре видим пред и над тях, а не да служи ка то пътепоказател към тях. Във всеки ж е с т на щ едрост се проявява човешкото д осто йн ство на човека. Защ ото вещ ите са оценими, а д о с то й н с тв о то - неоценимо. За то ва е е сте ств е н о неоценимото да не надценява оценимото. Е то защо т е м а т а за щ е д р о стта е логичен завършек на т е м а т а за д о сто й н ств о то .
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. И м ате ли семейна хроника? Колко поколения са включени в нея? 2. Как ще изтълкувате мисълта на Гьоте: „Не мога да уваж авам човек, който не си води дневник “ ? 3. Какво означава изразът: „Това е под моето дост ойнство“'? 4. Д а й те тълкуване на по няти ето „репутация“ . 5. Кое е най-доброто лекарство за един вещоманиак?
III. ЕТИКА КЪМ ДРУГИЯ Бъди алтруист - уважавай егоизма на другите. Йежи Лец С готовност допускам, че има хора различни о т мен. И колкото някои са по-различни о т мене, толкова повече ги обичам и уважавам. Мишел дьо Монтен Хората обикновено измъчват своите ближни под предлог, че им желаят доброто. ВоВнарг Ние не обичаме хората не защото т е са лоши, а ги смятаме за лоши, защото не ги обичаме. Лев Толстой Добрият брак се основава на таланта за приятелство. Фридрих Ницше Не е достатъчно да имаш заслуги, трябва и да се харесваш на хората. Филип Честърфийлд
Има ли в Космоса нещо, което да е абсолютно независимо о т други т е неща? Има ли нещо, което не би могло да бъде по-съвършено, ако о т рази себе си в огледалото на чуждия поглед? Нали дори отраж ението е вече „нещо повече“ ? Във всеки случай човекът е съдбовно свързан с другите човеци. Д а ли ще обича или ще мрази, съдбата му е изпълнена с емоционални о т р а жения - то й в чуждите очи и т е в неговите. Между всеотдайната любов и безчовечната омраза са разположени с т о т и ц и вариации на моралните отношения - милосърдие и то л е р а н т но ст, грубост и вулгарност, уважение и деликатност, злопам етност и завист. Доброто и злото им ат множество лица, неизброими отте нъ ц и , съ седства и преливания едно в друго. Силата на етическия поглед е в то ва да различи нюансите, да забе лежи перипетиите в м иниатю рните житейски драми, които се разигра в а т ежечасно в отнош енията между Аз и Ти.
5. НЕДОБРОНАМЕРЕНОСТ Не смятай, че ако направиш нещо недобро, ще успееш да се скриеш, понеже няма да можеш да се скриеш о т себе си. Исократ Нека не търсим причината за злото Вън о т нас; т о е в нас, т о е посадено във вътрешността ни. Мишел дьо М онтен Често правим добро, за да можем безнаказано да правим зло. Ларошфуко За злото децата са като увеличително стъкло. Приложим ли към децата някакво лошо действие, онова, което по отношение на възрастните е изглеждало само отрицателно, по отношение на децата е ужасно: несправедливостта на съсловността, на отношението към еврейството, развратът, убийството. . . Лев Толстой
Човешкото битие, твърди Хайдегер, е битие-със-другите. Срещ ата е събитие, в което хората о ткр и в а т онова, което може би не са знае ли и дори не са могли да знаят за себе си, ако не беше погледът на Дру гия. За някои философи срещ ата с другия е диалогично събитие. Благода рение на то ва човек осъществява себе си ка то социално същестВо, за което Робинзон е само романтична история. За други, ка то например за Жан-Пол Сартр, срещ ата е конфликт. Каква е гледната то чка на морала и на е ти че ски те теории относно битието-със-другите?
Ш
1. Безразличие към Другия Няма достатъчно проницателен човек, който да е способен да разбере злото, което сам върши. Ларошфуко Лесно се скрива ненавистта, по-трудно - любовта, а най-трудно - равнодушието. Лудвиг Бьорне
60
Е тика към Другия
Да бъдеш скромен е прекрасно, но не трябва да бъдеш равнодушен. Франсоа Волтер
Минимумът съ вм естност в човешките отношения е израз на безраз личие. К огато човек живее така, сякаш околните не същ ествуват, то й демонстрира известна незаинтересованост към общочовешкото начало в себе си. Такъв човек може да бъде наречен „саможивец“ . Неговата мо рална стр а те ги я е т а ка проектирана, че избягва начинания, за които другите са необходими участници. Човек може да бъде безразличен ка кто към добрите постъпки, та ка и към злото. Безразличието към добрите деяния на околните може да породи морална апатия у тях, ако т е са чувствителни към сим патията и р а зч и та т на съпричастност. К о га то обаче човек не забелязва злото около себе си, то й го насърчава. Защ ото е сте ств е н а черта на добро т о е да бъде споделяно, а на злото - укривано. Затова безразличието е първа крачка към всички прояви на недобронамереност. Нашият народ използва думата „ т е м е р у т “ , ко га то иска да определи нечие безразличие и необщ ителност. Темерутът е затворен в себе си ка т о „черна дупка“ и неговото присъствие е всъщност отсъ ствие. Опасно е да разчитаме на помощ и на отклик о т такъ в човек. В тр уд на и бързо развиваща се ситуация нашето очакване за помощ може да ни попречи сами да вземем решения и да предприемем решителни дейс твия. При вида на безразличен и индиферентен човек ние изпитваме разо чарование в нашия е с т е с т в е н човешки порив към споделяне и солидар но ст. С кука Човек скучае почти винаги с тези, на които сам е скучен.
Ларошфуко Скуката е най-големият ни враг.
Франсоа Волтер Темерутът е затворен и мълчалив. Но по-ар ти сти чн ите натури им ат склонност да дават израз на своето безразличие. Те скучаят. В скука т а има претенциозност и загатване за нереализирани възможности. Тя е градски феномен. Може да скучае само човек, който има избор между активен ж и во т и пасивно съществуване. В скуката има суета, защ ото човек сякаш казва: „Колко безинтересно е всичко наоколо“ , за да ни под ти кн е да си помислим, че всъщ ност пред нас е един много интересен човек, за ко гото всичко наоколо е дребно и сиво. Всъщност скука та е проява на морално късогледство и морална ле но ст. Защ ото човек знае, че в с в е та има милиони нуждаещи се, с т р а дащи хора. И те зи хора не са някъде там , в Китай, в отвъдното. Те са
Недобронамереност
61
около нас, по кръстовищ ата с п р о те гн а та за просия ръка, в домовете за болни и изоставени хора. Всеки скучаещ разполага с достатъчно лич на енергия и отзивчивост, за да направи поне едно добро дело, ако ре ши да прояви воля и да излезе о т черупката на скуката-суета. За скучаещия всички подобни идеи предизвикват досада. Те пречат на удоволствието му да бъде морално ленив, т.е . да не вижда онова, което не иска да види, понеже т о събужда с ъ в е с т т а му. При такива ситуации ние казваме за някого, че „по лицето му се изписва досада“ . Човек реа гира с досада и отегчение, ко га то някой нарушава спокойствието на неговото лично пространство. Безсърдечност О т всички престъпления най-тежкото е безсърдечието. Конфуций
С трем еж ът към изолация, привикването към удоволствието да не съ чувстваме на нищо, да не откликваме на нищо, пораждат безсърдечие. Ние говорим за „ледено сърце“ , за „каменно сърце“ , когато срещаме чо век, чиято душа не трепва и при най-фрапантни неправди. Безсърдечен е човекът, който не трепва, ко га то край него някой страда. Безсърде чен е също онзи, който не споделя нечия радост. Ако някой ни каже, че му се е случило нещо много радостно, а ние не реагираме, тога ва „об ливаме със студен душ“ човека, който очаква о т нас и ние да се зарад ваме на негоВата радост, защ ото т а ка я правим по-голяма. К огато безсърдечието се превърне в трайно поведение, моралната неотзивчиВост лесно се преВръща В дистанциране о т душевния ж ивот на другите хора.
г 2. Подценяване на Другия Липсата на съпричастност към жиВота на околните често намира оправдание в пренебрежителната оценка за те х н и те качестВа. С т а к о ва алиби ние можем да се защитим о т упреците на с ъ в е стта , ко га то т я ни напомня за нашия морален дълг. Н адм енност Надменност е поради любов към себе си човек да има за себе си по-високо мнение, отколкото подобава. Спиноза
Надменността е карикатура на гордостта. Ернест фон Фойхтерслебен Гордостта като благородна страст не е сляпа
62
Етика към Другия
по отношение на собствените си недостатъци. По това тя се отличава от надменността. Лихтенберг К огато някой см ята, че е с нещо над мен, то й може да сдържи, но може и да прояви това. Н еучтивата демонстрация на това самомнение се нарича надменност. В надменния човек има хладно безразличие, неза интересованост о т другите и проява на отегчение о т те х н и те „дреб ни проблеми“ . Надменността е хладна гордост, която изпитва досада о т наличието на „по-низши“ обитатели около нея. Надменността е су етна, защ ото държи да се възползва о т всички ситуации, в които може да покаже превъзходство над останалите. Високомерие Високомерието е един вид пренебрежително отношение към всичко, което не е свързано със собствената личност. Теофраст
Високомерието се състои о т прекомерно високо мнение за себе си и твърде ниско мнение за другите. М онтен
Надменността почти съвпада с високомерието. Все пак думата „ви сокомерие“ съдържа нюанс, който ни говори за посоката, в която над менният човек е отправил своите стремежи. Високомерният човек „гле да високо“ над мен, но освен то в а има желание ние да забележим посо ка та на неговия поглед - към неща, които са далеч над нас, към възви шени и недостижими за нас ценности. Обикновено високомерието е придружено о т бисокопарен с ти л на изразяване. С избора на тържествени, неподходящи за ежедневно общу ване фрази високомерието демонстрира словесната си дистанция о т нас. Във високомерието е останало нещо о т величието на аристократич ни те ценности. Ние усещаме хладината и дистанцирането, придружени с липса на сърдечност и внимание към ж ивота и проблемите на околни те.
Презрение Боят се о т презрение само онези, които го заслужават. Ларошфуко
Презрението трябва да е най-мълчаливото о т всички наши чувства. РиВарол
К о га то високомерното безразличие премине в категорично отричане д о с то й н с тв о то на другите, можем да говорим за презрение. „Презрите лен поглед“ е онзи, който не вижда нищо ценно в другите и изразява до сада о т т я х н о то съществуване. Презрението е точно противоположно на възхитения поглед. Презрителният поглед поглежда бегло и с досада
Недобронамереност
63
онзи, у ко гото не вижда нищо достойно. Той гледа о т горе на долу. Презрението може да бъде основателно, ако някой е извършил много низка постъпка. Така то й сам се поставя толкова далеч о т високите ценности, че е напълно е сте ств е н о погледът о т равнището на морала да бъде презрителен. Презрението ч е сто се изразява с насмешка и по дигравка, защ ото а вто р ъ т на низката постъпка се е „изложил“ , т .е . до пуснал е спрямо него да има гледна точка, о т която то й изглежда с помалко достойнство или направо нищожен.
3. Враждебност към Другия Някои зли хора биха били по-малко опасни, ако не притежаваха и някаква доброта.
Ларошфуко Да се подцени другия е морална грешка, но да насочим злото към не го е грях. О т а п а ти я та през подценяването можем да стигнем до ак тивна злонамереност. Корист Користолюбието е с тр а с т към облага без оглед на чест и достойнство.
Теофраст Най-минималната злонамереност е да търсим само своята изгода и да не се интересуваме о т онова, което ще се случи с другия в резул т а т на наша постъпка. За нас „користна цел“ е тази, при която човек се стреми да се облагодетелства за чужда сметка, въпреки че отнача ло декларира други, по-възвишени цели. Разобличаването на ко р и стта слага край на церемониалните и високопарни слова и ж естове. Корист ният човек е разобличен лицемер. Той не е изненадан о т разобличение то . Очаквал го е. За него е о т значение само да постигне своята цел. Завист Завистта е някаква болка при представата за благополучие на подобните ни.
Аристотел Завистта е мъка, изпитвана при вида на чуждо благополучие, което не вреди с нищо на завистника.
Цицерон Огорчението поради успеха на някой съперник, заедно с когото се домогва ме до богатство, почести или други блага, ако т о се придружава о т усилие да действаме по-енергично, за да достигнем тоя съперник или да го надми
64
Е тика към Другия
нем, се нарича съревнование, но ако т о се придружава о т усилие да го измес ти м или да му попречим, се нарича завист.
Томас Хобс Р е в но стта е в известен смисъл оправдана и разумна, понеже цели да запази едно благо, което ни принадлежи или което вярваме, че ни принадлежи; за в и с тт а обаче е бяс, които не понася да добруват другите.
Ларошфуко Завист е омраза, доколкото т я та ка въздейства върху човека, че то й се наскърбява о т щ а сти е то на другия, и, напротив, радва се о т нещ астието на другия.
Спиноза Дори най-престъпните с т р а с т и че сто се вадят суетно на показ; з а в и с т т а е боязлива и срамна с т р а с т , за то ва никой не се осмелява да я признае.
Ларошфуко К а кто ръждата прояжда желязото, т а к а и завистниците - те х н и я т нрав.
А нтистен
О ткриването на ко р и с тта е изваждане на показ на лицемерни м а т е риални интереси. М атериалните неща са ограничени и тя х н о то пр и те жаване о т един прави невъзможно притеж аването им о т друг. Това съз дава нагласа, при която хората започват да мислят, че ако само някой притежава нещо, то в а поставя в по-неизгодна позиция всички остана ли. Тази вяра ражда за в и стта . Тя извира о т усещ ането за оскъдица на ценните неща и о т неумение за съчувствие и споделяне. За завистливия човек другите са чужди, те х н и т е притежания го ог рабват. Той вярва, че благата в с в е та са ограничени и преминават о т един към друг по принципа на скачените съдове. З а в и стта е белег на стеснен хоризонт. За нея е характерно, че желанията й ч е сто възник в а т само тогава, ко га то забелязва, че някой притежава нещо. С амата т я не е изобретателна и не умее да изнамира свои уникални блага. Креа ти в н и я т човек не е завистлив, защ ото за него с в е т ъ т е океан о т въз можности.
Враждебност Трайната завист ражда враждебност. Желанието да притежаваме чуждо благо се превръща в нежелание другият да притежава нещо. Враж дебността е изпълнена с недоверие към всичко, което я заобикаля, и т я преценява всяко предложение за общуване ка то заплаха. Във враж д е б н о стта се крие атавистичен стр а х о т другия, о т непознатия, о т различния. В другия т я вижда само враг и трудно приема опровержения на та зи своя позиция. Изпълненият с враждебност човек има алиби за всеки свой провал -
Недобронамереност
65
срещу него е целият свят. Навсякъде то й открива зли сили и заговорници. Той не умее да предприеме стъпки за споделяне и съвместни на чинания, защ ото приема то ва ка то лишаване о т дистанция и предпочи т а защ ита в окопите на недоверието. К л ю ка р с тв о Има едно средство да избегнете клюките на обществото, в което се движите. Отивайте на гости пръв и си тръгвайте последен. Франсоа Волтер
Обичам скандалните истории за другите, но клюките за самия мен не ме интересуват. В тях липсва очарованието на изненадата. Оскар Уайлд
Добронамереният човек вижда доброто у другите. Недобронамерения т вижда или привижда противоположното на доброто. Той изпитва удо волствие о т всеки повод да намери недостатък у другия. Затова е за интересован слушател на клюки по отношение на другия и с още по-голямо удоволствие ги разпространява. К л ю ка т а е анонимно злепоставя не на другия и затова не застрашава онзи, който я разпространява. Той има алиби - „ка к т о ка зва т“ , „говори се“ , „чух да ка зва т“ и т .н . Това е анонимната фразеология на клюката. „Хубавото“ у нея е, че сред люби т е л и те на клю ките не са злодеите - за т я х то в а е „женска работа“ . Те не се занимават с подобни словесни удоволствия. Но и друг човек „не се занимава с такива раб оти“ - гордият човек, за ко го то з а щ и та та о т злото може да бъде само рицарска.
Злословие и клевета Ако говорят лошо за тебе и е вярно - поправи се, ако е лъжа - смей се. Е пикте т
Който умее да ласкае, умее и да клевети. Наполеон Б о на п а р т
Клеветата е порок, който притежава необикновени свойства; стремите ли се да я умъртвите, с това поддържате живота й; оставите ли я на мира, ще умре сама. П лавт
Клю ките нямат автор. Те са анонимният фолклор на малодушието и ни зо стта . Но лошото има и по-силни словесни форми. К огато някой сам измисля и разпространява лъжи с цел да злепостави другиго, тога ва то й е клеветник. Да се унижи другият с лъжа е проява на агресивност, ко я то рискува да бъде наказана, но приема риска, защ ото е изчерпала прикритите средства. С кл е ве та та се обявява война срещу ч е с т т а на другия, в която кле
66
Е тика към Другия
в е тн и къ т залага и своята. Сблъсъкът на ч е с т т а залага на и сти н ата , а тя , ка кт о е избестно, е само една. Затова в подобна борба трябва да има победител и победен. Това е борба, в която другите са арбитър. Затова кл е ве та та вирее та м , където има равнодушие и малодушие, ког а т о липсва социална нетърпимост към неистината. Тъкмо в подобна „блатна среда“ клеветникъ т се чувства най-уверен. К овар ство Едно о т изобретенията на омразата е коварството. О т к р и т а т а враждебност е присъща на по-първичните характери. Днес цивилизаци я т а наложи много забрани върху такива изблици и т я х н а та форма се промени. В и сто ри ята на международното право е било смятано за не допустимо коварство противниците да се укриват, вместо да з а с т а н а т строени едни срещу други в о т к р и т и честен бой. Вярвало се е, че победителят се ползва с подкрепата на висши сили, а б и т к а т а пр оти ча пред очите на боговете. К оварството е враждебност, която се опитва да се прикрие, а пос ле внезапно атакува. К оварството е възползване о т слабости, избягва не на о т к р и т а борба, в която всеки може да докаже максималните си способности. Коварството е враждебност без достойнство. То е при също на онези, които м о га т да печелят само с нечестни средства. В е ролом ство Коварният враг е вероломен, ко га то нарушава вече уста н о в е н и пра вила и опитва да спечели о т вярата на неговия противник, че правила т а се спазват. Така то й подрива вярата в бъдещи договори и споразу мения. Проявите на вероломство обезсърчават търсенето на общи по зиции, защ ото у нас остава подозрението, че онзи, който веднъж е на рушил едно споразумение, може да го стори отново и отново. Затова искрената враждебност е „по-благородна“ о т проявите на коварство, вероломство и подлост. При нея все пак остава надеждата, че е възмо жен диалог при някакви условия, след което ще се достигне до траен и сигурен мирен договор. П одлост Личният егоизъм е бащата на подлостта. Максим Горки
Подлеците затова успяват в своите дела, защото постъпват с честните хора като с подлеци, а честните хора постъпват спрямо подлеците като с честни хора. Белински
Да бъдеш честен, означава да държиш на онова признание, което дру ги т е м о га т да о тд а д а т на т в о е т о достойнство. П одлостта е „нечес т н а игра“ , при която човек се опитва да спечели с непозволени сред
Недобронамереност
67
ства . Коварният враг дебне момента, в който може да атакува. Подле ц ъ т о т с тъ п в а и ни предава в момент, ко га то ние разчитаме на него. Ние говорим за „коварен удар“ , но за „подло предателство“ . И двамата д е й ств а т тайно и изненадващо, но първият атакува, а в то р и я т о т с тъпва.
О тм ъ стителност Желанието да причиниш вреда на другиго, за да го накараш да се отрече сам о т нещо, което е извършил, се нарича отмъстителност. Томас Хобс
Истински начин да отмъстиш на врага си е да не приличаш на него. Марк АЗрелий
Нищо не е по-разточително и по-безплодно о т жаждата за отмъщение. А ристотел
Най-добрият начин да отмъщаваш на враговете е да надминеш техните таланти и добродетели. Пиер Буаст
К о га то враж дебността не умее да прощава за нанесени щ ети, т я става отм ъ сти те лна. При този опит за реванш враждебността е втренчена в миналото и нехае за бъдещето. Затова по-отм ъстителни са хора с консервативен нрав, за които миналото е по-важно о т бъде щ ето.
Омраза Твърде силната омраза ни поставя по-долу о т тези, които мразим. Ларошфуко
Д а се приеме предварително всеки друг за враг е израз на защ итна реакция на човек, който не умее да вижда ползата о т съвместно дейс твие. Във всяка химия на душите то й подозира отровен Троянски кон. К огато враж дебността премине в активно и отрицателно отношение, т я се превръща в омраза. Омразата е не само враждебно отрицание на другия. Тя активно поражда нови отрицания. Омразата има фантазия, но демонична фантазия. Ф а ш и с тка та омраза към еврейския народ изобрети Освиенцим, Дахау и другите лагери на см ъ р тта . Комунистическата омраза към врага с „партиен билет“ и „ционисткия заговор“ създаде Архипелага ГУЛАГ.
Ш
4. Примитивни форми на недобронамереност
Изброените форми на недобронамереност използват средства на кул т у р а т а , за да п о сти гн а т своите цели. За тя х е необходима поне извее-
68
Е тика към Другия
т н а степен на и н те л и ге н тн о ст. Но има и твърде примитивна недобронамереност, която е много близка до отнош енията хищ ник-жертва в природата.
Безцеремонност Да не се спазват правилата на външното уважение и добро поведе ние е проява на безцеремонност. Фрапиращото нарушаване на церемо ниите на кул тур а та е присъщо на хора, за които думата „ценности“ е „празен звук“ . Церемониите са явни ж естове, с които хората безмълв но демонстрират уважение към традиция и наследство. Нарушаването на тези правила е варварство, което признава само ф акта на соб ств е но то си моментно съществуване, а всичко духовно му се струва измис лица.
Безочие Безочието може да се определи като пълно незачитане на мнението на хората в името на недостойна облага. Теофраст
С лепотата към бъдещето, която ни демонстрира отмъщ ението, не е единствена. Има враждебност, която си затваря очите към всичко оно ва о т настоящ ето, ко ето е пречка за нейните желания и стремежи. За нея нашият поглед не е смущаващ и т я „няма срам“ о т него. Тази враж дебност ние наричаме „безочие“ . Ние казваме, че човек, който „лъже право в о ч и те “ , е безочлив.
Нахалство Агресивното заемане на позиции, за които нямаме право или покана, е нахалство. Безцеремонността е разрушаване на традиционно уста н о вени правила, а нахалството е нарушаване на дистанцията между лич ни те пространства на хората. Свободата на човека се заключава и в това, че то й запазва различна дистанция между себе си и другите в различни ситуации. Липсата на у с е т за то ва и пренебрегването на т о зи ф акт е проява на нахалство.
Наглост Наглостта се изразява в упорито вършене на срамни неща и говорене на безсрамни думи.
Теофраст Моралният език има и по-силна дума за нахалство и безочие. Крайна т а степен на двете, взети заедно, е на гл о стта . При нея имаме безцеремонно и безочливо нарушаване на правила и лични пространства. Наглецът е морален агресор, който не признава граници и предизвиква ярос т н о възмущение.
Недобронамереност
69
Грубост Онзи, който не е придобил културни навици, е груб. Имануел К ант Преминаването на личните граници понякога д ости га до пряка физи ческа грубост. В един по-абстрактен и малко метафоричен смисъл гру б о с т т а е неумение да се борави с конвенциите и и н стр ум е н ти те на кул турата. В пряк смисъл гр у б о с тт а е физическо нарушаване на лично т о пространство, което накърнява д о с то й н с тв о то на другия. А р о га н тн о с т Арогантността е демонстративно и обидно шегобийство. Теофраст Словесната грубост и безцеремонност наричаме „а р о га н тн о с т“ . Преминаване границите на личното пространство т у к е превърнато в оскверняване на символичната неприкосновеност на човека. А р о га нт н о с т т а използва обиди. О бидата е словесно унижаване на нечие дос то й н ств о . А р о га н тн и ят човек използва без задръжки негативни квали фикации. Ж е сто ко ст Страхът е майка на жестокостта. Монтен К о га то не се съобразим със словесното и символното достойнство на човека, ние проявяваме ар о га н тн о ст, ко га то физически нарушим не говото пространство - грубост, а ко га т о не се съобразим с болка, при чинена о т сам ите нас, ние проявяваме ж е с т о ко с т . Болката ста ва инструм ент за унижение, чрез ко йто ж е с т о к о с т т а превръща другия в плът и сто н. Ж е с т о к о с т т а трансформира езика на ж е р т в а т а във вик. Словото деградира до животински сто н . Д уш ата на ж е р т в а т а неистово се лута и сякаш е го то в а да изостави своето страдащо тяло. Ж е с т о к о с т т а е о т ка з о т съчувствие към човешкото в другия човек. Тя сякаш атавистично се стрем и към безчовечното у чо века, към ж и во ти н ско то и дори към безжизненото, към тялото-пред м е т. Садизъм Ж е с т о к о с т т а причинява болка, но не се интересува о т болезненото преживяване на ж е р тв а та . За нея болката е средство за победа над врага. Пределът на ж е с т о к о с т т а може да бъде о т к р и т в садизма. По името на печално известния маркиз Дьо Сад е наречен един непознат при ж и в о т н и те феномен - причиняването на болка с цел не да се побе ди, а да се получи удоволствие. Тук ж е р т в а т а е не просто тяло, а с т р а
70
Е тика към Другия
дащо тяло. С а д и стъ т не се стреми да убие ж е р т в а т а си, а да я поддър жа жива, за да увеличи времетраенето на болката. С адистичната фан тазия е вариация на тем а „причиняване на болка“ . В садизма човешкото начало е достигнало до унизително падение. Ви сокото е станало низко, а низкото - господар. Тялото на садиста слу жи на душ ата му, за да манипулира чуждото тяло така, че всяка него ва фибра да изразява душ ата на ж е р тв а та , но страдащ ата, а не щас тлива душа. С а д и стъ т се стреми през страдащ ото тяло на другия да достигне до душ ата му, за да я превърне в инструм ент за ж естоко за бавление. В ж е с т о к о с т т а и садизма човек достига до онова падение, за което Пико дела Мирандола казва, че в устрема си към дъното на б и ти е то чо век може да подмине дори и най-низшите твари. Защ ото е превърнал свободата си в оръжие срещу д о с то й н с тв о то на човека.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Може ли да бъде оправдано раболепието ка то средство за про фесионален успех? 2. Къде минава границата между добрата дума и ласкателство то ? 3. Може ли да бъде оправдана з а в и с тт а ка то мотив за соб ств е но развитие? 4. Вярна ли е т е з а т а на Русо, че развитието на науките и изкус т в а т а спомага за увеличаване на лицемерието сред хората?
6. УВАЖЕНИЕ Почтените хора уважават достойнствата ни, а тълпата - щастливата ни звезда. Ларошфуко
Уважението се отнася винаги само към лица, никога към неща. Уважението е дан, която, искаме или не искаме, не можем да откажем на заслугата; можем в краен случай да се въздържим да го покажем външно, но не можем да попречим да го изпитаме вътрешно. Имануел К а н т
Възпитаните хора уважават човека като личност, затова са винаги снизходителни, меки, вежливи, отстъпчиви. Чехов
Недобронамереността д ости га в ж е с т о к о с т т а до своя връх. На как во друго освен на сила можем да разчитаме, за да й се противопоста вим? Трябва ли да се върнем към древната максима „Око за око, зъб за зъб“ ? Възможно ли е само със ср ед ствата на морала и чрез доверие в човеш ката природа да превърнем света в по-добро м ясто за ж ивот? А може би Бог предвидливо е вложил някакво средство за спасение в сам ата човешка душа?
□ 1. Уважение към чувствата на Другия Най-любезни се тези хора, които най-малко оскърбяват чуждото самолюбие. Лабрюйер Прекалено вежливите хора доскучават. Пиер Буаст Ж е с т о к о с т т а причинява болка, а садистичната патология на ж е с т о к о с т т а дори се наслаждава о т чуж дата болка. К а то че ли о т та зи т о ч ка на падение на човечността няма пъ т назад. И все пак дори и т у к има една нишка, за която моралът може да се залови. С адистъ т по престъп но преиначен начин ни показва, че дори и в греха остава следа о т чо вешкото. То е в разбирането, че другият е много повече душа, отколко то тяло.
Състрадание Състрадание е скръб, придружена от идеята за едно зло, което е постигнало другиго, за когото си представяме, че ни е подобен. Спиноза
Срамно е да бъдеш щастлив пред нещастието на другите. Лабрюйер
Според Шопенхауер е т и к а т а трябва да се гради върху състрадание т о . Ж и в о тъ т на човека е страдание и затова само състраданието е онзи общ за всички хора извор на човечност, о т който трябва да почер пим морална сила. Състраданието ни помага да се научим да виждаме нюансите на ч ув ств а та , които другият изпитва. Погледът на състра дателния човек умее да прониква зад м аската на сте р е о ти п н и те изра жения, с които се движим по улицата и общуваме с колеги и непознати. За него ритъ м ъ т на човешкия ж и во т не съвпада с делниците и с праз ниците. Състраданието търси да види и умее да забелязва настроени ята, да „ч е т е “ по лицето следите о т радост или огорчение. Състрадателният човек не само регистрира ч у в с тв а та на другите, т о й спонтанно откликва на тях. По то зи начин т о й намалява м ъката и увеличава р ад остта , защ ото една поговорка казва, че „споделената мъ ка е половин мъка, а споделената радост е двойна радост“ . В та зи споделимост се състои благородната справедливост на ч увств а та , когат о т е чрез състрадание насърчават доброто. В р е зул та т на тази емо ционална справедливост болката в човешкото общ ество намалява, а ра д о с т т а става повече.
М илост и прошка Често е по-добре да не забелязваш обидите, отколкото да отмъщаваш за тях. Публий Сир
Умението да се прощава е свойство на силните. Слабите никога не прощават. М ахатма Ганди
Прощаваме само дотолкова, доколкото обичаме. Ларошфуко
Хората най-трудно ни прощават онова лошо, което са казали за нас. Андре Мороа
С ъ стр а д а те л н о стта не само споделя ч увств а та . Тя облагородява чо века и му дава мъдър съвет - опрощаването на простими грешки е о т полза за съвместния ж и в о т на хората. Ако на м и л о стта към греш ките и спо соб ността да прощаваме гледаме само о т позицията на минало т о , т е може да не изглеждат приемливи. Как да простим на онзи, кой т о е бил груб към нас, проявил е коварство или аро ган тн ост? Ако след-
Уважение
73
ваме максимата „Око за око, зъб за зъб“ , тога ва ние ще отвърнем със същото. Следователно ще станем ка то онзи, о т ко го то се отвращ ава ме. Или ще го накажем строго, но то в а ще увеличи страданието в све та. Затова с оглед на бъдещето ка то перспектива за по-добър ж и во т м и л о стта и прош ката имат преимущество. Те прекъсват веригата на злото.
Милосърдие Ние можем не само да прощаваме грешки и грехове. Човек може да помага на онези, които са попаднали в беда. Помагащото състрадание е път към минимализиране на зоните на човешки нещастия. В милосър дието има себеотрицание, о тка з о т егоистичната и суетна самодост а т ъ ч н о с т . Милосърдието преодолява хладината на надменния и неза интересован поглед към света на човешките страдания. За да бъдеш милосърден, е нужна вяра, че другите са ка то т е б и по мощ та, оказана на тях, р ад остта , която можем да предизвикаме, е съ що и наша. Затова сем ейството е първото м ясто, където милосърди е т о се възпитава. Защ ото за родителите е е с те ств е н о да бъдат убе дени, че ч у в с тв а та на децата са и техни. Съчувствие Онзи, който няма състрадание, е ж е сто к.
Мандевил Съчувствието се изразява в това, че човек става нещастен заради страданията на другите. Бъртранд Ръсел Колкото по-достоен е човек, толкова на повече същества той съчувства. Френсис Бейкън Само страданието и греховете ли м о га т да предизвикват о ткл и к в наш ите чувства? Ако е та ка , то га ва само екстремни ситуации ще мо г а т да предизвикват споделяне и човечност. Но р а зви то то морално чув с т в о има и други форми на проява. К огато можем да споделяме ч у в с т ва о т най-широк спектър, то га ва ние проявяваме б о га т с т в о о т емоци онални реакции, които наричаме съчувствие. Художникът умее да вижда цветови нюанси в обикновените неща, за щ ото може да си въобразява необикновени цветове. Подобно на него и л и ч ността с б о га т вътрешен св я т на ч у в с тв а та умее да забелязва ню анси на настроения и чувства у другите хора. К о га то не само забеляз ва, но също и откликва на всяка душевна вибрация, човек проявява бла городно съчувствие. Населеният с много чувства св я т е по-благороден о т сивото ежед невие на грижа за насъщния, защ ото позволява да се о т кр и в а т и насър чават различията в човешкия ж ивот.
74
Е тика към Другия
С им па ти я К огато съчувствието е настроено благосклонно към другия, тога ва съчувствието преминава в симпатия. Макар „сим патия“ да е чуждица със същ ото етимологично значение ка то „съчувствие“ , в българския език думата е запазена, защ ото добавя този нюанс на добронамерено и позитивно съчувствие към някого. Ние гледаме „със симпатия“ към ус пеха на някого, защ ото му желаем този успех. Това наше съчувствие е насърчително за него. С ъ рдечност Никое благо не е сладко, ако не споделиш притежанието му с близък човек. Сенека
Когато преувеличаваме сърдечността на нашите приятели спрямо нас, правим това често не о т признателност, а о т желание да изтъкнем своите достойнства. Ларошфуко
Ако не само проявим съчувствие и насърчим със симпатия, но о т кр и т о и спонтанно дадем израз на нашето добронамерено отношение към ч у в с тв а та на другия, тога ва проявяваме сърдечност. При нея нашето съчувствие демонстрира своя извор - сърцето. За нас т о е символ на най-вътрешния, най-важния за ж ивота и най-чувствителен орган. З а т о ва древните са вярвали, че душ ата живее в него. Ние не можем да по чувстваме ритъма на работа на мозъка ка то орган на мисленето, но ри тъма на сърцето можем да усетим. Пулсът на сърцето сякаш олицет ворява приближаването и отдалечаването о т све та и о т другите. Сърдечността е приближаване до света на другите.
В 2. Уважението като жест Нищо не ни струва толкова евтино и не се цени така скъпо, както вежливостта. Мигел де С ервантес М о га т ли нашите съчувствия да бъдат трайни и да имат знаци, по които да разпознаваме добронамереността? Да признаем ч у в с тв а та на другите, да разберем и съпреживеем т е х ния емоционален ж и вот е начало на човечността. К огато тези нагласи към другия придобият устойчивост, ние говорим за ж естове на уваже ние. Ж е с тъ т е действие, което има символична сто й н о ст.
Уважение
75
Д и с кр е т н о с т Човек не е съвършено същество, не е ангел и ние не можем да очак ваме ежедневен морален героизъм о т всекиго. Грешките на хората и ня кои о т т е х н и т е чувства м о га т да ги злепоставят пред нас. К огато греш ката не е те ж ъ к грях и според нас човекът има нравствено дос то й н ств о , ние можем да спестим срама на другия, ка то се престорим, че не сме забелязали някоя негова укорима постъпка. Заш ото понякога съчувствието е придружено с твърде изострена морална придирчивост, която се стреми да зърне всяко прегрешение. Д и с к р е т н о с т т а е прошка в забелязването на простими морални грешки. Д и скр е тн и ят човек може да си даде вид, че не е чул някоя гру ба дума. Той може да се престори, че не е видял някое неловко д ейст вие. По този начин дребните грешки бързо изчезват в миналото и свет ъ т остава без т я х н о то присъствие. Така с в е т ъ т може да изглежда по-добър и благодарение на един интелигентно отклонен поглед. Д е л и ка тн о ст Може би добродетелта не е нищо друго освен душевна деликатност. Балзак
Тактичността, деликатността се заключава в това да не се действа и говори нещо, което обкръжението не позволява. Хегел
Вниманието към дребните неща, които м о га т да наранят околните, е проява на деликатност. Д и скретни ят човек спестява неприятна за някого истина. Деликатният може да каже и сти н а та , но по начин, кой т о в максималната възможна степен ще пощади д о сто й н ств о то и са моуважението на другия. Д е л и ка т н о с т т а е изтънчена и милосърдна о т кровеност.
У ч т и в о с т и веж ливост Вежливост или скромност е желание да се извърши това, което се нрави на людете, и да се изоставя това, което не им се нрави. Спиноза
В учтивостта по-добре повече, отколкото по-малко. Мигел де Сервантес
Истински почтеният човек се отличава по това, че желае всякога да бъде изложен на погледа на почтените хора. Ларошфуко
Майсторско постижение е да съчетаеш вежливостта с гордост. Шопенхауер
Превръщането на изброените д отук добродетели във външни знаци на поведението е съ щ н о стта на у ч т и в о с т т а или веж ливостта. Човек живее сред множество познати и непознати. За да демонстрира добро намереност, т о й използва ритуали, чрез които внушава доверие и съз
76
Е тика към Другия
дава у другите чувство за сигурност и заидитеност. По този начин не п о зн а ти те и далечни хора разпознават знаците на човечност. Ж е сто ве те на у ч ти в о с т са начин да поддържаме живо ч у в с тв о то си за съвм е с тн о с т.
ЕЗ 3. Е ти кет и етикеция Любезните обноски са за външността ни това, което здравият смисъл е за духа ни. Ларошфуко
Самата дума „е т и к е т “ ни подсказва, че т у к става въпрос за най-вън ш ното „опаковане“ на предмети и постъпки в е т и к е т и т е на морала. Ние поставяме „морални надписи“ върху б и то ви те предмети, върху ежеднев ните постъпки, бизнесотношенията, с в е т с ки т е тъ рж еств а и забавле ния. Понеже става въпрос за нещо „външно", към е т и к е т и т е на морала е добавена привлекателност, художественост. В тя х се съчетават пра вила о т е т и к а т а с изисквания о т е с т е т и к а т а . Съчетаването на доб рото и красивото в ежедневните практически неща съставя палитра т а на е т и ке т и т е . Всяка голяма (континентална или национална) и всяка малка (регио нална, общностна, професионална) култура създава свои е ти ке ти . По този начин отделни действия се превръщат в ритуал. Правилата на е т и ке т а са твърде много и обхващат отнош енията между близки, познати, колеги или непознати, също обръщенията „Вие“ или „ т и “ , правилата при гостуване, хранене, празнуване. Във всички можем да открием един общ принцип: постъпвай та ка ,
че в т в о и т е действия да има максимално съчетание на морал и красота. С е т и ке т а традицията е съхранила удачни начини да се извърши ня какво действие в об щ еството. Правилата на е т и к а т а не са ка то зако ни те на правото. Всеки о т нас би могъл да ги променя, с т и га да спази посочения принцип. В приспособяването на правилата към собствения нрав и вкус се крие т а й н а т а на личния стил на поведение. ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Разтълкувайте израза „деликатна ситуация“ . 2. При среща в планината непознати хора се поздравяват. Защо? 3. Трябва ли да поздравяваме при влизане в асансьора? 4. Напишете есе на тем а М о В е р и е т о или п о д о зр и т е л н о с т т а е печел ив ш а с т р а т е ги я в б и з н е с а ? “ .
7. ПРИЯТЕЛСТВО У приятелите всичко е обидо. П и та го р
Приятелството е Божи дар. Хаман Никой не би избрал да живее без приятели, макар и да има всички останали блага. А ристотел
Можем ли да си представим ж и вота без приятелите? Мнозина счи т а т , че да се намерят истински приятели е извънредно трудно. Защо е така? И дали е прав Ницше, който счита, че за пр ияте лството е нужен особен та л а н т? В какво според вас се състои подобен та л а н т?
1. Талантът да имаш приятели Три вида п р и я т е л с т в о А р истотел говори за тр и вида приятелство. Първото се създава за ради р а д о с т та о т съвм естните удоволствия. Във в т о р о то приятелите се о п и т в а т да извлекат полза един о т друг. Следователно такъв ти п дружба е заплашена о т разрушаване тогава, ко гато изчезне взаимната изгода. И т р е т и я т тип, този на най-благородното и истинско приятел ство, възниква заради сам ото приятелство. То не е следствие о т ня какви други причини, а има за ценност и смисъл в сам ата дружеска общ ност. Днес, във времето на сухата рационалност и господство на лич ните интереси в отнош енията между хората, такива истински прия те л с т в а са подобни на островчета на същински общностен ж и вот в океана на отчуж д еното безразличие към другите. П р и я т е л с т в о и щ а сти е За Платон и особено за Епикур пр ия те лството е едно о т условията на и сти н ско то щ астие. Разбира се, щ а сти е то на човека е съчетание о т редица фактори, но тогава, ко га то е споделено о т приятелите, т о е най-пълно. П риятелството ка то че ли надстроява над сградата на на ш ите удоволствия о т ж ивота още един завършващ и абсолютно задъл жителен ета ж . Можем да илюстрираме това с редица примери.
78
Етика към Другия
С а м о тно то философско размишление над книгите е безспорно твъ р де приятно, но несравнимо с философския диалог в об щ ността. Ежед невното удоволствие о т хубавата храна и напитки е наистина човеш ки разбираемо, но се превръща в истински празник, ко гато събере найблизките ни хора около трапезата. С портните игри на децата с непоз нати носят удовлетворение и полза за те л а та , но едва ли м ога т да за менят постоянното желание за игри в махленската приятелска група. Така всяко приятно и желано действие сякаш става още по-желано и несравнимо по-приятно, ако се прави заедно с другарите ни. Нещо пове че, най-обикновени и непричиняваиди особено щ астие дейности се пона с я т леко и дори с т а в а т желани, ако са споделени с приятелите ни. Д а же и на й-теж ки ят физически труд може да носи удовлетворение, кога т о се трудим заедно и в името на любими същества. Затова сме склон ни да откликваме без никакви уговорки на всеки повик на другарите ни да свършим някоя те ж ка работа. И обратно - о ткл и къ т на близките при трудни ситуации е мерило за тя хн о то приятелство. Защото това не е избор заради някаква евентуална полза, нито пък се основава на прин ципа на реципрочността - да се вършат услуги с мисълта, че може да ни се наложи и на нас да поискаме помощ. И с т и н с к о т о п р и я т е л с т в о е б езко р и стн о по хара ктер Затова дейностите, заедно извършвани с приятели, се преживяват позитивно и в много случаи емоционално приповдигнато и дори екзалти рано. Ч ув ств о то на пр ия те лството е ч ув ств о то на щ а сти е то - на ра д о с т т а и възторга. П риятелството в този смисъл ни възвисява над обичайното, еднакво и рутинно ежедневие. Чрез пр ия те лството преодо ляваме обикновеното и скучно време на ж ивота. Негова стихия е праз ничността. Ние съзираме тази празничност в излъчващите радост очи и в тел есн ата оживеност на децата, ко гато бързат за всекидневната среща с приятелчетата си.
Ш
2. Приятелство и семейство
П риятелството напомня на сем ейството по непосредствеността и и н т и м н о с т т а на отнош енията, по неофициалността на общуването и съвм естните дела. Но т о е разтоварено о т фундаменталните задачи на семейния ж и во т - продължаването на човешкия род или прякото оце ляване в света. Така, за разлика о т пр ияте лството пред сем ейството винаги с т о я т важни практически цели. С емейството е белязано о т се риозните проблеми на ж и вота и об щ н о стта на съпрузите сякаш следва неизбежната необходимост о т решаването им. Така централно екзис тенциално семейно чувство е не просто любовта, а гриж ата за други т е . В приятелството, обратно, доминира спонтанната радост о т съ
Приятелство
79
щ ествуването на сам ата дружеска общ ност. Тук вл а ства т безгрижие т о и неангажираното свободно общуване и напълно о тс ъ с тв а елемент на задължителността, който сем ейството носи със себе си. Затова, ако в сем ейството нравствена ценност е съсредоточена към неотмен ните общочовешки цели, а настоящ ето се преживява винаги В отнош е ние към бъдещето на рода, т о п р и я те л ств о то се ориентира в щ а сти е т о о т настоящ ето или споделените спомени за общ ото минало. Е то защо пр ия те л ств ото е романтично по дух, докато сем ейството се ха рактеризира с известен прагматизъм. В този смисъл сем ейството е много по-отворено към све та на другите хора в общ еството, о т кои т о зависи, докато дружеската общ ност изглежда напълно самодостатъчна.
Без принудителност Свободата и незадължителността на приятелските групи отхвърлят всяка принудителност, включително и о т страна на сем ейството. За това не случайно първите детски приятелства се създаван със спон т а н н о то желание за прекрачване отвъд прага на сем ейността. Поняко га дори ж и в о т ъ т в сем ей ството се отъж дествява с т е ж е с т т а на при нудителните занимания - учене, работа, битови действия, а ж и в о т ъ т извън него - с л е ко та та и очарованието на пълната свобода. Този ф акт определя и характера на различните пространства - семейното и при ятелското.
Територия без очертания Символ на семейното пространство е домът. Дори професионалните дейности на родителите извън него са ориентирани смислово навътре - в подкрепа на домашния свят. Така в сем ейството ка то че ли външ ният свя т се поставя в услуга на вътрешния. П риятелството е излиза нето навън о т дома - и не толкова буквалното излизане на улицата, колко то ка то духовно отиване в своя собствена неприкосновена т е р и т о рия - тази на приятелската общ ност. Защ ото приятелската т е р и т о рия няма свои физически очертания, подобно на бащината къща. Тя се движи и се намира навсякъде, където са близките ни другари, и е една и съща ка кто ко га то сме в д искотека та или на път, т а ка и ко га то сме заедно в соб ствената си стая. Тъкмо тази заедност е пространство на пр ия те л ството и поради липса на физически граници т о е по-трайно и устойчиво о т всяко друго. Такова пространство, за разлика о т се мейното, е динамично. То е о т к р и т о за нови другари и може да бъде заб ранено за напусналите го. Ако ние не можем да избираме родителите си, т о винаги свободно избираме кои да бъдат приятелите ни.
О рганичност и равнопоставеност Освен т о в а приятелската общ ност се отличава о т сем ейството по
80
Е тика към Другия
своята органичност, цялостност и равнопоставеност на членовете си. В сем ей ството въпреки взаимната обич се оформят разделителни ли нии между по-стари и по-млади, между печелещи и консумиращи, същес твува йерархия във в л а с тт а и несъмнено някои (най-често бащ ата) при т е ж а в а т по-голям а в т о р и т е т о т другите. В приятелската група, неза висимо че т я е сте ств е н о излъчва свои лидери, всеки се чувства поплътно ка т о ч а ст о т едно цяло и подчинява себе си не на някои о т ос таналите, а на а в т о р и т е т а на сам ата общ ност. Тук вътреш ната йе рархия сякаш е стопена в потока на общ ото живеене, тъ й ка кт о се сто п я ва т и разликите във възрастта. Затова не са редки случаите, ког а т о имаме приятели на въ зр а стта на нашите родители.
П риятелската заедност Така можем, макар и д оста общо, да определим п р и я те л ств о то ка то спонтанно споделяне на общ ност. Неговият смисъл е тъкмо в то ва чес т о ирационално желание да се извиси близостта ни с други хора в ранг на самоценност. Поради това, за разлика о т феномена на любовта, чия т о същ ност е отдаването на другия, издигането на другия над всичко останало в света, в пр ия те л ств ото ние възвисяваме своята заедност. Защ ото тъкмо тази заедност е крайната и безкористна цел на прия те л ско то обединяване. Тук ед и нството и неразпадането на о б щ н о стта с т а в а т безмерно важни. Тук л и ч н о стта се подчинява не на друг и не на нормите на а б с т р а к т н о т о общ ество, а на своята група. Така, в пр ия те л ств ото ние пренасяме „себе си “ , „св о е то “ в „наш ето“ , в соб ствената общ ност. Тя става, т а ка да се каже, едно наше второ Аз - Аз, равнозначно на Ние, и затова безболезнено се лишаваме о т егоцентризма и външното о т личие о т другите. Това в никакъв случай не е жертване на собствена т а ни идентичност, защ ото в то ва „Ние“ свободно избираме и нами раме себе си. О тъж дествяването на л и чността с приятелската група се изразява в появата на редица общи форми на поведението, ценнос т и т е , разбиранията за ж ивота, дори в общи красноречиви движения и жестикулации. В такива групи се уеднаквяват езикът и специфичният речник на приятелите.
И 3. Изпитание и благонамереност И зпитанието И зпитанието и благонамереността са двата основни живителни им пулса на пр ияте лството . Много о т нашите приятелства възникват в трудна и заплашителна среда. К огато с т а р и т е хора казват „Приятел в нужда се познава“ , т е им ат предвид не само факта, че ко га то се нуж даем о т помощ, тъкмо приятелите о ткл и кв а т най-спонтанно и безко
Приятелство
81
ристно, а и че сякаш най-силна е дружбата, родена В необичайни и екс тремни условия. Тя укрепва сред опасностите, общ ите перипетии, съв м е с тн о то преодоляване на т р уд н о сти те . Преживелите заедно те зи върховни изпитания сякаш са уверени, че след т я х нищо на то зи свя т не ще бъде в състояние да разруши друж бата им. Това обяснява о б сто я те л с т в о т о , че нарицателни за пр и я те л ств о то с т а в а т бойната и ка зармената дружба, та зи между дълго лежащите в болничното отделе ние и дори на съкилийниците в затвора. О т друга страна, сам ата идея за изпитанието е сякаш неотделима о т и сти н ското приятелство. С ам оценността и привлекателността на пр ия те лството изискват постоянни усилия за неговото утвърждаване и желание т о непрекъснато да се отсто ява . И то ва превръща изпитани е т о не просто във временно сблъскване с трудности, а 8 неотменна ч аст о т сам ото съществуване на приятелската група. Защ ото, за раз лика о т останалите човешки общ ности, които малко или много вижда ме ка то временни, ние мислим пр и я те л ств о то ка то вечно. Така всеки родител знае, че неговите деца ще създадат ново семейство, всеки член на професионална общ ност е убеден, че рано или късно ще я напус не, например ка то се пенсионира, но всички ние вярваме, че приятелите ни ще о с т а н а т до края на ж и вота ни такива. Затова към идеала за при я т е л с т в о т о ние се отнасяме с един извънмерен максимализъм, с изиск ването за неговата вечна тр а й но ст, което превръща сам ото приятел ств о в постоянно изпитание. В този смисъл е сякаш парадоксално да се говори за временни приятелства. Никое приятелство не се създава с краткотрайни намерения. Затова широко разпространен е ритуалът на кл етвеното и дори кръвно скрепяване на пр ияте лството , което сякаш сродява завинаги другарите. Ние изпитваме нужда о т постоянната уве реност в т я х и зато ва преживяваме извънредно болезнено приятелски т е раздели. С имптоматично е, че тога ва със съжаление говорим, че дружбата ни не е била истинска.
Благонамереност Благородността на пр и я те л ств о то се дължи не по-малко на феноме на на благонамереността. Тя е особен и съществен а к т на споделяне б и ти е то на приятелите. Ние можем да бъдем съпричастни на чуждите нещастия и радости. Така, и без да сме приятели със сполетените о т болест или бедност, можем да им съчувстваме или пък да се радваме на успехите на своите съученици. Но благонамереността, въпреки че е вид съпричастие, е особено и по-висше чувство. Тя изисква максимално т о благо за близките ни и е преживяване на те х н и те успехи и щ астие ка то напълно свои и ка то общо достижение на приятелската общ ност. Разбира се, общ ите изпитания и страдания укрепват дружбата, но ка т о че ли спо соб ността да се радваме на щ а сти е то на близките ни дру гари е още по-трудно и затова я подсилва още повече. Защ ото в благо-
82
Е тика към Другия
нам ереността ние сякаш се отказваме о т вродения ни индивидуализъм и егоизъм и осъзнаваме върховната ценност на сам ото приятелство. Фридрих Ницше е съвсем проницателен, ка то казва, че мерилото за ис тинския приятел е „съпреживяването на радост, а не на страдание“ . Това е истинско преодоляване на себе си в името на пр иятелството, което е трудно и недостъпно за мнозина. Поради тази причина е по-лес но да имаме добри приятели, о ткол кото сами да бъдем такива. Същес твуване то на благонамереността е доказателство, че сякаш завинаги сме разрешили неизбежните конфликти между себе си и другите, т.е . е доказателство за върховната ценност на приятелството.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Кое според вас е най-голямото изпитание пред приятелството: • лъжата В отнош енията; • използването на другите ка то средство; • соб ствените родители; • появата на любимия или любимата? 2. Защо се казва, че кучето е най-добрият приятел на човека? 3. Може ли затворниците да бъдат приятели с директора на з а т вора? 4. Коя е най-голямата ж ертва, която бихте направили в името на приятелството? Опишете възможни ситуации. 5. КакВо не бихте жертвали никога в името на приятелството? 6. Къде е по-възможно по-трайно приятелство - на село или в го лемия град?
ВРЕМЕ ЗА КОМЕНТАР Какво иска да каже Ницше с ко н ста та ц и ята , че човек винаги гу би о т прекадено и н ти м н о то общуване с приятели?
ш
4. Колегиалност
Има общности, в които влизаме по принуда. Такава е о б щ н о стта с нашите колеги, хората, с които работим заедно. Какво според вас е найтипично за професионалните, колегиални отношения? Колегиалните отношения заем ат междинно м ясто между семейство т о , п р и я те л ств о то и ч и с т а т а професионална връзка. Тук става дума най-вече за отнош енията между колегите в сравнително малката гру па на съвместно работещи хора - в учреждението, в цеха, в класната
Приятелство
83
стая, макар че е прието да наричаме колега всеки, който работи 8 съ щия бранш, който практикува наш ата професия. О б щ н о стта на колеги т е е колективът - малка група сравнително добре познаващи се и за едно работещи хора. О т една страна, подобни общ ности са белязани о т бюрократични правила и е ти ке ти , но, о т друга, о т п е ч а т в а т особе н о с т и т е на личните интимни взаимовръзки. Така в рамките на общи т е професионални цели и интереси се в м е с т в а т е сте ств е н и и подчи нени на други цели форми на общуване. Това превръща колегиалността в извънредно значим и предизвикващ интерес възел о т човешки о т н о шения.
Йерархията на целите В малките колективи се преплитат редица цели и интереси - семей ни, доколкото т у к се зараб отват парите за сем ей ствата на служ ите лите, но и групово-професионални, доколкото т у к се организира трудъ т, който носи печалби на фирмата или учреждението. В колегиалните общ ности нерядко обаче поради съ вм естната работа и пребиваване в общи пространства възникват и ред лични, интимни отношения - на приятел ств о или вражда. Така всеки индивид ка то ч а ст о т те зи колективи е носител на разнородни ценности и цели, а сам ите колективи се оказват възли о т тях. Между те зи цели, ценности и интереси обаче същ еству ва определена йерархия. Върховно предимство има професионалното функциониране на колектива. Индивидите в него трябва да присъстват в ка ч е ств о то си на професионалисти, а не толкова в б и т и е т о си на се мейни хора или ка то приятели.
Идеята за екип Тази йерархия на целите и интереси те на групата се демонстрира с идеята за екипа. В е ки п н о с тта професионалните, трудовите цели доми нират над всички останали. Особено ясно виждаме т о в а в семейните фирми. В съвместния труд на родители и деца се преобразува сам ият принцип на сем ейството. Д е т е т о т у к не е просто об е кт на грижа, а напротив, е загрижено наравно с другите за общия фамилен бизнес. Та ка семейната солидарност се е превърнала в трудова.
Фамилиарност без семейство В колективите сякаш отделните семейства на колегите се вливат в едно общо семейство с много членове. По-точно казано, в колектива се отразява обичайният модел на семейните отношения. Първата причина за то в а е, че колегите споделят общо време и пространство. Трудейки се, т е са заедно през голяма ч а с т о т ж и вота си. Има случаи, ко га то отделни хора прекарват целия си ж и в о т на едно и също работно м ясто и се издигат в служебната йерархия на един и същ колектив. Такива хо ра остаряват сред колегите и преживяват идването на новодошлите ка то смяна на генерациите. Ч есто то в а споделено трудово колегиално
84
Е тика към Другия
Време е по разбираеми причини дори по-дълго, о ткол кото времето заед но с близките в соб ствени те домове. В колектива се редува общ ото трудово време с общ ите почивки. Тук следват един след друг прекара ни те заедно делници, но, макар и епизодично, и колегиалните празници и банкети. П о ч т и семейно живеене С ъвместният колективен ж и во т преобразува и п р остр анството, по добно на то ва в сем ейството. Създават се частни пространства соб ственото бюро, машина, кабинет, по подобие на домашното разпре деление на с т а и т е . К а кт о в дома, и т у к всеки служител се обгражда със свой предметен свят, ка то се започне о т соб ствената чаша за ка фе и се завърши с личния компютър или неприкосновената документа ция. К а кт о там , т а ка и т у к същ ествуват общ ите за всички м еста и сервизни помещения. Не рядко служебното пространство се одомашнява съзнателно. Ко лежките отгл еж д ат цветя по прозорците, по ста в я т се по с т е н и т е лю бими на всички картини или снимки, припомнящи общи събития и успехи. В почивките се разменят рецепти или обсъждат б олестите на деца т а . Така п р о стр а н ство то и времето на колегите се битовизират, а за куските, кафе-паузите или пушенето на цигари в коридора се превръщат в обичаен ритуал. Колегиалното общо семейство възпроизвежда и отнош енията на с т а ри и млади, на бащи и деца, характерни за обикновеното семейство. Тук по-опитните колеги се гр и ж а т за новодошлите по-млади. Подобно на де ц а та в дома, и т у к, в служебните пространства за т я х се полагат по вече грижи, въвеждат се в р а б о та та и се обучават, следи се о т поо п и тн и те за т я х н о то развитие. И над всички, ка кт о е присъщо на с т р о гия баща, зорко бди за реда и властва шефът на колектива. К а кт о в се м е й ств о то непослушните деца биват наказвани за провинения, т а ка и служ ителите са санкционирани при несправяне със задълженията си. М н и м а та ф ам илиарност Но въпреки те зи общи черти колегиалното семейство се различава о т обичайното. Тук съпричастието и взаимната помощ не са тъ й ин тензивни, дълбоки и истински. М онол итно стта и фамилиарността на групата са само повърхностни. Служебните кабинети никога не се превръщат в истински дом. Грижата за младите колеги никога не замес т в а со б ств ената кариера. Тук не звучат детски гласове, а сексуалните отношения (ако има такива) умело се прикриват и пренасят навън о т службата. Тук привързаността рядко преминава в дълбока истинска лю бов и остава на равнището на б л и зостта и сърдечността. Затова, ако трябва да се избира между службата и дома, сем ейството ни привлича по-властно. В него ние винаги се прибираме ка т о в последна то чка на
Приятелство
85
пътя ни. Така, макар и наподобяващ по форма на сем ейството, колекти въ т и неговите членове се подчиняват на външни трудови цели. Коле гиалното „сем ейство“ никога не ще познае пр е л е стта на ч у в с тв о то за изпълнен към близките дълг и сл а д о стта на почивката сред тях. Така т я е средище на фамилиарност без същинско семейство.
Д в о й с т в е н о с т т а на колегиалността В дома и в приятелската общ ност поведението на всеки е закрито за външните хора и затова може да бъде пределно откровено. Домаш ни те и приятелите м о га т да се карат, да спорят, да разкриват без свян конф ликтите си, ка кто и пределната си обич. Това остава тяхна тайна и в известен смисъл привилегия. Тук е допустим дори непримири м ият конфликт, без то ва да се превръща в скандал, защ ото за скандал н о то поведение се изисква външна публика, изискват се наблюдатели, каквито т у к няма. Тук всеки може да си позволи да бъде такъв, какъвто е, и да изразява искреното си отношение и оценка на останалите. Нап ротив, отнош енията между колегите са на показ - пред външни хора, пред надзора на шефа, пред новопостъпилите служители. Затова лични т е отношения и конфликти, които неизбежно възникват между колеги т е , се прикриват и т у ш и р а т съзнателно. Тук се оформя официален бю рократичен език на общуването, а се нивелират ж е с т о в е т е на емоци онална привързаност или омраза. На то ва се дължи ф а ктъ т, че колеги т е си позволяват да се държат приятелски един към друг повече навън о т службата, о тко л ко то в раб отно то време. Добре смазана машина Колегиалността изисква непрекъснато да се симулира б езо тказната работа и изрядността на съвм естното действие. Личните противоре чия, симпатии и анти па ти и трябва да се прикрият зад фасадата на бе зупречно раб отещ ата група хора. Така официалният образ на колектива трябва да е непременно позитивен и се онагледява с добре смазаната и работещ а машина. Това е причина между колегите да същ ествуват два вида отношения: официални - външни, и неофициални - вътрешни, отношения за пред другите и отношения за сам ите т я х си. Тази опози ция сполучливо може да се илюстрира в м етаф ората за предния и зад ния двор. В то р и я т може да е разхвърлян, безобразен и мръсен, но важ но то е да бъде добре прикрит зад фасадата на добре поддържания пре ден двор. Предният двор е пр о стр а н ств о то на бю рократичната правил н о ст и рационалната подредба, а задният - м ясто на емоционален ха ос. Предният двор, фасадата на колегиалните отношения, прикрива не само конф ликтите, но и взаимните симпатии. Затова даже влюбените колеги трябва да се държат официално и сериозно пред другите и само с намеци да подсказват един на друг колко се обичат. О т друга страна, тъкмо в те зи малки колективи възникват е с т е с т -
86
Е тика към Другия
бено дружески отношения и вражди, припламва любовта или омразата. Нерядко тъкмо т у к начеват същ ествуването си бъдещи семейства. За то в а съдба на колегиалната общ ност е да полага усилия да съчетава външния групов имидж с вътреш ните си отношения. Външно демонстри раната организация се по сти га трудно и е в немалка степен ре зул та т о т ред самоограничения. Така колегиалната общ ност е истинско нап регнато пространство, м ясто на конфликта между това, което сме, и това, което се изисква о т нас. В то зи смисъл т я е б и тка на наш ите различни идентификации - групова, семейна, лична. Поради то в а колеги а л н о с т та е плод на редица конвенции, на игри, споразумения и и сти н ска диалектика на личното и груповото пространство, на и нти м н ото и официалното, на вътрешния и показния ж и вот.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Можем ли да бъдем истински приятели с колегите си? Не пре чи ли наш ата емоционална привързаност на общ ата работа? 2. И м ате ли представа за различията между европейския и източноазиатския (например японския) т и п общуване на колегите във фирмата или службата? 3. Кое трябва да надделява в колегиалните отношения - рационал н о с т т а или емоциите? 4. Ако се влюбите в своя колежка (колега), кое ще съзрете ка то най-голяма пречка за своята любов: • че ра б о ти те заедно; • че всички ще забележат отнош ението ви към нея (него); • че шефът е забранил интимни отношения в службата? 5. Изредете ситуации, в които можем да погледнем на колегите си неколегиално, и обратно - например да погледнем колегиално на приятелите си. 6. О п и та й те се да изиграете ка то в т е а т ъ р една типично коле гиална, една типично приятелска и една типично семейна сценка.
ВРЕМЕ ЗА КОМЕНТАР Защо според вас Карл Маркс казва, че бюрокрацията е т а й н а т а на общ еството?
8. ЛЮБОВ Любовта е силна като смъртта. Спиноза Истинската любов е като вярата в призраци: всички говорят за тях, но малцина са ги виждали. Ларошфуко Човек всякога се учи от онзи, когото обича. Гь о т е
Когато обичаме, искаме недостатъците ни да останат скрити - не о т суета, а за да спестим страдание на любимото същество. Да, влюбеният иска да изглежда Бог - и не о т суета! Фридрих Ницше
Уважението създава умереност, равномерност в отнош ението ни към другите. Но дали няма чувство, чието най-ценно качество да е не говата неумереност? Има ли чувство, което да не знае предел? Нима човек е способен на нещо безпределно? Ако такова без-пределно чувство съществува, дали точно та м човек не среща б ож ественото в себе си и в другия?
□ 1. Другият като единствен Ако има чиста любов, любов без примеси на други страсти, тя е онази, която се крие дълбоко в сърцето ни, неподозирана и за самите нас. Ларошфуко Българският език използва две думи - „обич“ и „любов" - веднъж ка т о различни, друг пъ т ка то идентични. Понякога само к о н т е к с т ъ т ни помага да ги различим. К о га то свържем същ ествителното с неговия глагол - „обич-обичам“ и „любов-любя“ , - то га в а разликата между думи т е става по-явна. Можем да кажем, че със сигурност думата обич по-често се използ ва за отношение ка кт о към конкретен единствен човек, т а ка и към род нини, приятели и дори аб стр актни неща ка то „обич към родината“ .
Е тика към Другия
88
Обич Има само един-единствен вид любов, но с хиляди различни копия. Ларошфуко Любовта персонализира всичко, което обича. Не можеш да се влюбиш в една идея, ако не я персонализираш. М игел де Унамуно
Ние казваме: • Обичам да има цветя на прозореца; • Обичам музиката на Оиееп; • Обичам родителите си; • Обичам само един човек. Очевидна е разликата в упо тре ба та на думата „обичам“ във всички т е з и случаи:
• В първи случай става въпрос за предпочитание, превърнато в навик; • ВъВ втория случай става въпрос за удоволствие; • В т р е т и я случай - за уважение и признателност; • В четвъртия - за любов. Във всички случаи обичта е емоционална обвързаност с нещо или ня кого, което смятаме за ценно.
Любов Началото и краят на любовта се познават по затруднението, в което изпадат влюбените, когато са насаме. Лабрюйер
Любовта за всички започва така - ние не само се радваме на присъствието на любимия човек, но и изпитваме мъка при спомена за него, когато го няма. А р и сто те л
Трудно е да се даде определение на любовта. Това, което би могло да се каже, е: за душата тя е страст за обладаване, за ума - симпатия, а за тялото - скрито и нежно желание да притежаваме след много тайнствени изпитания обичаното същество. Ларошфуко
Как! Нима любовта има нещо общо с ума! Г ьо те
Любовта е взаимно поглъщане, изгаряне. Любовта е винаги обмен душа-тяло. Затова когато няма нищо да се обменя, любовта угасва. Василий Розанов
Любовта, читатели и братя мои, е най-трагичното, което съществува на този свят и в живота; любовта е рожба на измамата и ражда разочарованието;
Любов
89
любовта е утеха в б е зу те ш н о с тта , единственият лек срещу см ъ р тта , защ ото т я е нейна сестра. Мигел де Унамуно
Древните наричали любовта „божествена болест“ . В то ва чувство човек сякаш става повече човек, сякаш надхвърля обичайния си хори зонт. Уважението може да бъде дълг, но любовта - никога. В любовта има нещо случайно, някаква внезапност. Тя е порив, който трудно можем да овладеем. Затова ч есто сравняват любовта с магия, с химия на души те. Любовта не може да ни бъде вменена ка то дълг, но в любовта има неща, които дължим на онзи, ко гото обичаме. Ерос Ерос е син на Б е д но та та и Разкоша.
Платон Любовта прилича на ж аж дата. Тя е жадуване за душ ата на тя л о то (т .е . душа, за чи ето проявление служи тя л ото). Любовта винаги е насочена към онова, ко е то „особено не ми д о сти га “ , на мен жадуващия.
Василий Розанов Любовта, за разлика о т а б с т р а к т н а т а обич, е порив към непосред ствена обвързаност между двама души - мъж и жена. Тя е влечение на душа към душа и на тяло към тяло. Една душа обича друга душа и едно тяло обича друго тяло. Но те зи две отношения на са разделени. Душа т а търси д ругата душа в другото тяло и другият привлича със своето телесно излъчване. Тук специфична ценност се отдава на докосването между т е л а т а . Е р оти ката на докосването идва о т мига и процеса на преодоляване на ч у ж д о с т т а на чуж дото тяло (автоеро ти зм ъ т е п а то логична проява). Сливането е цел, в чието постигане се крие м агията на ероса, понеже любовта е насочена към сливане на две индивидуалнос ти . Е ротичното е по-кратковременно о т обичта, защ ото съществува само к а т о преодоляване на ч у ж д о с тта . Тялото помни по-трудно о т ду ш ата. З атова след време „забравя“ , че е овладяло „ч у ж д о с т т а “ на дру го т о тяло и отново изпада в еротичен копнеж. Ц е н н о стта на другото тяло бързо и лесно се губи, ко га то липсва ду шевното отношение. За да остава отново и отново поривът на тяло т о , душ ата трябва да му помага със своето желание. Ако душ ата не е очарована о т другата душа, то га ва тя л о т о също бързо губи своя порив. Един о т белезите на всяка голяма любов е това, че душ ите на два ма души вечно и ненаситно се с т р е м я т една към друга. Това помага да се преодолее усещ ането за телесна п о зн а то с т и запазва чара у другия.
90
Е тика към Другия
Умът на душ ата умее да облагороди ка кто бързия изблик на телесно же лание, т а ка и бързата умора о т познатото.
Вярност Силната любов към някого прави ненужна любовта към много. Василий Розанов
Първото нещо, което произтича ка то задължение о т любовта, е вер н о с т т а . Щом в основата на любовта е уникалното, то га ва ве р н о стта е нейно логично следствие. Понеже любовта е пределна обвързаност, т я превръща онзи, който ни обича, в зависим о т наш ите чувства и постъпки. Тази зависимост по ражда задължението за вярност, което е израз на нашето човеколюбие.
Ревност Обич, придружена със страх, когато обичта не е взаимна, се нарича ревност. Томас Хобс
Има такава любов, която, стигнала до краен предел, изключва ревността. Ларошфуко
Ревността е изкуството да причиняваш на себе си по-голямо зло, отколкото на другите. Ф рансоа В ол тер
В ревността има една част любов и 99 части самолюбие. Ларошфуко
Влюбването е основано на ч у в с тв о то за уникалност. Любовта се развива ка то симетрия на уникалността - всеки о т влюбените прежи вява другия ка то единствен. С тр а хъ т о т нарушаване на тази си м е т рия на уни кално стта е проява на ревност. Влюбеният се опасява, че признанието, което е получил о т любовта на другия, вече не същ еству ва. Това накърнява неговото самолюбие и поражда терзания. Доверие т о , което е възникнало о т вярата, че другият също го см ята за един ствен, е изчезнало. Любовта е радост, а р е в н о с тта - мъка. Любовта е възторг и о п ти мизъм, е р е в н о с тта - отчаяние.
0 2. Привидности и патологии на любовта Съдим ли за любовта по повечето нейни прояви, тя прилича по-скоро на омраза, отколкото на приятелство. Ларошфуко
Силата и уни кално стта на любовта я превръщат в толкова ценно чувство и състояние, че човек често е склонен да откъсне и притеж а
Любов
91
ва само отделна нейна част. Тези „о ткъ с н а ти ч а с ти “ о т любовта съ що им ат етическо измерение.
Ф ли р т и кокетничене Да си даваме вид, че не кокетничим никога, е също тъй особен род кокетство. Ларошфуко
За някои е особено интригуващо началото на любовта - влюбването - и т е го превръщат в сам остоятелно занимание. Във флирта и ко ке т с т в о т о виждаме една игра на влюбване. Ф л и р тъ т е словесна демонстрация на интерес към другия, която над минава обичайната уч ти в о с т . Тук срещаме нещо повече о т е с т е с т в е ни те прояви на светска общ ителност, ф лиртуващият иска да плени вниманието на другия. О т неговите думи и погледи в разговора други я т пол трябва да разбере за наличието на едно по-специално отнош е ние към него. Поведението на една жена, с което т я иска да подчертае своята ж енстве н о ст и да предизвика чрез нея вниманието на мъжете, нарича ме кокетничене. Това е специфичната женска форма на флирт, при коя т о ж ената акцентира върху онова, ко ето привлича вниманието на мъ ж ете. Ж ената демонстрира известна фриволност в думи, ж естове и погледи, която е на границата на добрия вкус и лесно може да премине в проява на несъхранено достойнство.
С ладострастие Сладострастие е също желание и любов към съединяване на телата. Спиноза
С т р а с т т а към еротични удоволствия е сладострастие. Тук липсват фините ритуали на флирта. Липсва и л ю б о п и тств о то към л и чността на другия. Погледът на слад острастието е устремен само към Ероса на тялото. Пренебрежението спрямо душевния к о н т а к т с л и чността води често до самоунижение на сладострастника. Защ ото то й не е заинтересован о т л и ч н о стта на другия и се отказва да общува с другия ка то личност с личност. Това го деградира в очите на другите и води до заслепение в преследването на еротичната цел.
Р а звра тно ст Развратът не е нещо физическо. Истинският разврат е именно в освобож даването ти о т нравствени отношения към жената, с която влизаш във физически отношения. Лев Толстой
92
Е тика към Другия
Развратът закусва с богатството, обядва с бедността, вечеря с нищетата и ляга да спи с позора. Бенджамин Франклин С ладострастието е Ерос без любов, влечение към тя л о то без възхищение о т душата. Развратът е още по-силна степен на обездушевяване. О т любовта остава само стрем еж ъ т към привлекателни тела, и т о към множество тела. Развратът се отказва о т уникалността на любовта. Това води до безразборно и непретенциозно отношение към другия.
Еротика Да се използва силата на Ероса за различни цели, е о б л а стта на еро т и к а т а . Ч есто тези цели са твърде далеч о т любовта. Цел може да е удовлетворяване биологически потребности на тял о то . Д о ста честа е употребата на еротични изображения за рекламни цели. Тук възникват етически проблеми. Ако използването е направено с чувство за хумор, такава употреба понякога може да се см ята за приемлива. Но ко га то излъчването на еротично желание е твърде директно и се използва, за да прикрие и компенсира недостатъци на рекламирана стока, то га ва включването на еротика в рекламата е етически неприемливо.
Порнография Много по-силно е отклонението о т е ти ч е ски те норми при феномена порнография. Тук не е останало нищо ценно о т аурата на любовта. При ятелство, душевен чар и личностно привличане напълно липсват. На преден план изпъква само половият а к т , извършван между очевидно чуж ди един на друг индивиди. Порнографското изображение е смесица о т телесна не истово ст и душевна и личностна студенина. В общ ата а т мосфера на порнографията има нещо анонимно. Нейните персонажи но с я т само малки имена, липсват им биография и социална перспектива.
П р оституц и я Използването на порнографски действия за печелене на пари е прос ти туц и я . При нея срещу заплащане се симулира еротика, но всъщност не се напускат границите на порнографията. П рости туц и я та е два вида: насилствена и доброволна. При насилието е ти ч е ска та преценка на феномена е ясна. С тава въп рос за погазени морални и правови принципи. По-усложнен е проблемът с доброволната проституция. Обичайното оправдание е в липсата на финансови средства за ж и в о т и във времен н о то занимание с подобна дейност. Суровата истина обаче е в това, че заниманието с подобна дейност най-често е необратимо. Ж ертви те на те зи извинения рядко успяват да се о т къ с н а т о т средата, в която веднъж са попаднали. О т то в а етическо, личностно и социално т р е с а вище п ъ ти щ а та за излаз са малко и са много трудни.
Любов
93
Човек, който е приел, че може да бъде анонимно тяло, а не уникална личност, трудно успяВа да Възстанови своето достойнство. Възможно ли е изобщо човек да се откаж е о т д о с то й н ств о то да бъ де обичан и да обича в името на пари? Допустима ли е замяната на лю бовта с един неин сурогат независимо о т преследваните цели? И кой е по-виновен - извършителят? Сутеньорът? П отребителят? Семейство то? Приятелите? О б щ еството и неговите институции? Ц енностите на културата?
В 3. Ч и с то та та на чувството Любовта и нейният морал имат падения, но също и възвишени проя ви на идеализъм. Гордостта и д о сто й н ств о то на човека м ога т да се проявят ка то благородна претенциозност в любовта. Ц елом ъдрие
ТоВа, което смятаме за добродетели, е често само сбор о т разни постъпки и интереси, щастливо съчетани о т съдбата или о т нашето умение, така че не винаги мъжете са храбри поради смелостта си и жените целомъдрени поради целомъдрието си. Ларошфуко
С трем еж ъ т да се опази желанието за любов, което всеки човек но си, о т компромисни и несвоевременни прояви е израз на целомъдрие. Са м ата дума („цяло“ и „мъдрост“ ) ни подсказва, че т у к става въпрос за безкомпромисност 8 любовта. За решимост да се прояви или цялото лю бовно отношение, или нито една негова част. Целомъдрието не позволява флирт, защ ото в него има малка изневя ра. Целомъдрието не позволява и частични отношения, защ ото вярва, че любовта е само една и цялостна.
Свян Любовта, подобно на огъня, не може да се подържа без постоянно подклаждане; но тя угасва, щом престане да се надява или да се бои. Ларошфуко
Ч увство то за срамежливост в любовта се проявява чрез свенливостт а . Свенливият човек е противоположност на сладострастния. Свенлив о с т т а е въздържане о т проява на еротични влечения, стремеж към де л и ка тн о ст и ч и с т о т а в отнош енията между двата пола.
Етика към Другия
94
В 4. След любовта Ревността се ражда винаги с любовта, но не умира винаги с нея. Ларошфуко
Омразата между роднини, приятели или съпрузи става толкова силна, защото т е взаимно са се излъгали в надеждата за щастие. Б уаст
Колкото по-силно обичаме любимата си, толкова по-лесно е да я намразим. Ларошфуко
Няма много хора, които да не се срамуват, че са се обичали, след като са престанали да се обичат. Ларошфуко
Любовта е толкова силно, уникално и б ога то чувство, че последици т е о т него са твърде различни. Ако ч ув с тв о то за уникалност се докаже о т преживяването, любовта преминава в желание за съвместен ж и вот и създаване на сем ей ство. Ако преживяването не е та ка убедително, въ зто ргъ т на ч увств о то стихва и се превръща в п р и я т е л с т в о или добронамерено познанство. Понякога обаче разочарованието о т неуспеха в любовта е толкова силно, че преминава в омраза. М ъ дростта съВетВа чоВек да умее да преживява неуспехите и да за пази ка кт о собственото, т а ка и чуж дото достойнство.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Кои качестВа и скате да срещнете, ко га то тъ р си те любоВта, и как бихте ги подредили по важ ност: • телесна красота; • чувство за хумор; • социално положение; • умение за светско държане; • и н те л и ге н тн о ст и умение да се разбира другият; • сила (у мъжете) или ж енствен ост (у жените)? 2. Защо понякога любовта е на ръба на омразата? 3. Може ли да обичате някого, без да го уважавате ка то личност? 4. Може ли да се обича о т състрадание? 5. Кого обичаме - по-достойния о т нас или стоящия по-ниско?
9. СЕМЕЙСТВО Най-старото и единстВено природно общестВо е семейството. Ж а н -Ж а к Русо
Ш
1. Семейство и род
Първата жизнена функция на сем ейството е да осигурява продължа ването на рода. Идеалът за семейство включва не само тр а й н а та лю бов между възрастните, но и създаването на децата и трудните, но щастливи усилия за пълноценното им израстване. Така сем ейството е общ ност на мъжа и жената, създадена не само за да скрепи общ ата им любов или заради по-лесното общо оцеляване в света, а и в името на т я х н о то родово бъдеще. Тъкмо затова Хегел вижда в сем ейството не само непосредствена природна връзка на мъжете и жените, а висша проява на дълг към бъдещите поколения. Това означава, че в крайна см етка създаването на сем ейството служи на човешкия род и то ва именно обуславя неговия нравствен характер. Н равствената ценност на сем ейството се състои в единството на любовта и общ ото човешко бъдеще. Тази ценност се въплъщава в децата. Затова себичните хора, за които гри ж а та за човешкия род е лишена о т смисъл, са резервирани към семейното обвързване. Такива хора са постоянно неудовлетворени, защ ото виждат в сем ейството само вре менно средство за собствения комфорт или просто досадно задълже ние.
И 2. Ценността на семейната общност Да отмъкнеш жената на свой близък е също толкова грубо, колкото да вземеш от порцията, сервирана на съседа. Е пиктет
Кое съж ителство между мъжа и ж ената е истинско? Това, което е принудително, или това, което се крепи на тр а й на та обич?
96
Е тика към Другия
Подобно на пр ия те лството , сем ейството е особена, изумителна по значение човешка общ ност. То наистина е прекрасна, автенти чна общ но ст. То е една о т формите на постоянно и относително свободно об щуване.
Връзка на мъжа и ж ената На първо м ясто сем ей ството свързва двете е сте ств е н и крайности на човешкото същ ество - м ъжката и женската. Така т о е израз на оне зи редки връзки, в които пълните противоположности са се вплели в жизнено единство. Защ ото в сем ейството мъжът и ж ената споделят заедно дните и нощ ите си, дома и вещ ите, защ ото ж ивеят заедно. В сем ейството не само сме в непосредствена близост с любимия или лю бимата. То е т р а й н а та връзка между т я х даже тогава, ко га то поради някакви о б сто я те л ств а т е са временно разделени. С ем ейството не престава да бъде такова, ко га т о м ъжът е в командировка или съпруга т а - в дома на родителите си. В него съпрузите споделят общ ото си време и всеки става за другия ч а ст о т жизнената му биография. Тази ч а ст е т я х н о то общо време, тъ й ка кт о домът е т я х н о то общо п р о ст ранство. Домът Там, където съм се оказал, е моето жилище, а там, откъдето идвам и искам да се завърна, е моят дом. Алфред Ш утц Домът е символ на сем ейството. Той въплъщава си гур н о стта на б и ти ето, споделеността на общ ите дейности, насладата о т б и то ви те ра дости на живота, с ъ в м е с т н о с т та на празниците. Домът е пространс т в о на привичността, на любимите предмети, на взаимната търпи м ост към навиците на останалите. В най-голяма степен домът е у ю т но място, в което б л и зостта с другите е о т първостепенно значение. Затова външният свят, в който госпо д ства т официалните и отчуж д а ващи отношения между хората, сякаш ги тласка да се завръщат в сво и те домове. Не случайно нуж дата о т то ва интимно и спокойно п р о ст ранство кара хората винаги да се с т р е м я т към дома, независимо дали към бащината къща, към сегаш ното семейно огнище, или да се о п и т в а т да създадат свой бъдещ дом. Никой не би искал да се чувства в све т а ка то вечен квартирант.
Семейство и икономика Първите форми на сем ейството се създават по икономически причи ни. Първобитната племенна общ ност се разпада на семейства, чиито членове обработвали земята, отглеждали животни, осигурявали препи т а н и е то си. Така сем ействата се превръщат в малки стопанства, в съ-
Семейство
97
ж и те л с тв о на хора, имащи общи икономически цели и интереси. Но и днес не са малко сем ействата, 6 които всички, включително и децата, р а б о тя т, за да „свържат д вата края“ . Виждайки та зи връзка на семей с т в о т о и физическото оцеляване, древните гърци включвали в семейс т в о т о не само мъжа, ж ената и те х н и т е деца, но и робите им, слугите, дори оръдията на труда и стопан ски те животни. Те отъждествили по н я т и е т о „сем ейство“ с понятието „с то п а н с тв о “ (ойкумен), о т къ д е то и произлиза думата икономика. Семейният ж и вот, за разлика о т поли т и ч е с ки те свободни дела, се свързвал с ежедневното изнурително т р у дене. Поради то в а за елините семейната общ ност била по-низша о т държавата. Д неш ната най-разпространена форма на сем ейството е нуклеарна т а , т .е . общ ност на мъжа, ж ената и т е х н и т е деца, която за мнозина учени се налага също поради икономически съображения - заради въз м о ж н о стта да се управлява по-добре и да се предава по наследство фа милната соб ственост, т .е . жилища, имоти, предмети и други блага.
Икономика и морал Но връзката на сем ей ството и икономическите интереси безспорно има и морални измерения. О т една страна, колкото по-важни са иконо мическите съображения за създаване на сем ействата, толкова по-стро ги са правилата и моралните норми на семейния ж и во т. О т членовете на фамилията се изисква да се подчиняват на традициите и родители т е , регламентира се семейното разделение на труда и се извършва нуж ното разписание на дейностите и т .н . Това е особено характерно за с т а р и т е селски общ ества, където по традиция няколко поколения се м ейства ж ивеят под един покрив. Освен то ва е дълговековна традицията да се сключват бракове меж ду равни в социалното и им ущ ественото си положение и да се избягва сродяването на б ога ти с бедни семейства. Една о т най-привлекателни т е приказки - тази за бедната Пепеляшка, която ста ва съпруга на влю бения принц, се повтаря и сега. Разбира се, в днешния култов филм „Ху бава жена“ принцът (Ричард Гиър) е банков спекулант, а Пепеляшка (Джулия Робърте) - бивша п р о с т и т у т к а , но станал ото чудо е еднакво с то в а о т приказките. Копнежът за семейство по любов, а не по см етка сякаш никога няма да омръзне. К а кт о едва ли ще пр е ста н а т о п и т и те за издигане в соци алната йерархия именно чрез т а к т и к а т а на сполучливия, изгоден брак. З атова ф акт е, че и в д ревността, и днес в много страни бракът е вид продажба, при която уголемяването на общ ото имущ ество сто и над ч у в с тв а та на младоженците. Нещо повече, в много култури сключване т о на брака е узаконяването правото на со б ств еност най-вече на мъ жа върху ж ената, което не означава, че няма и обратни случаи. Мъже т е също м о га т да бъдат купени.
98
Е тика към Другия
С е м е й с т в о т о к а т о м и н и о б щ е ство Някои учени наричат сем ействата метафорично клетки на о б щ ест вото, сиреч виждат в т я х онези единици, без които общ ественият ор ганизъм неизбежно би загинал. Това се дължи най-вече на кул турната и социализиращата роля на сем ейството по отношение на децата. Тук децата разбират смисъла на общностния ж и во т и осъзнават, че инди видуалното човешко битие е винаги в отношение на заедност с други т е хора, но и на зависимост о т тях. Тук т е се приобщават към най-елементарни общочовешки цели и действия. Тук, в рамките на едно първо начално възпитание и образоване, се свиква на живеене според изисква нията и нормите, които в бъдеще об щ еството предявява към всеки о т нас. В сем ейството д е т е т о за пръв път усеща гр и ж о вно стта на дру ги т е , но и натиска на т я х н а т а власт. Домът е пр о стр а н ство то , в ко е т о т о разгръща своята свобода и изразява своите желания, но и в ко е т о търпи първите ограничения и привиква на дисциплина. И грата и за дълженията, компромисът между собствените и чуждите потребности започват да се разбират ка то взаимосвързани, а та зи тяхна връзка постепенно се осъзнаВа ка то неизбежна човешка съдба и отговорност да живеем с другите хора. Така сем ей ството действително става първообраз на общ еството, съществува ка то миниобщество, в което д е т е т о съглежда бъдещето си на зрял човек. При тоВа всички тези многостранни процеси на кул ти виране и социализиране се разгръщат в близка, интимна среда, която се преживява емоционално и любовно. Съвпадение на лични цели и о б щ ествени роли Само в сем ейството възпитанието и образоването на децата са пряко насочени и имат за цел т я х н а та лична съдба и щ астие. В семей с т в о т о децата се изграждат ка то обществени същ ества любовно и със симпатия. Така общ ествените функции на сем ейството се прежи вяват ка то съвпадащи с личните цели на живота. И съ ответно се кул ти в и р а т такива редки нравствени качества ка то гри ж а та за другия и о т в е т н а т а признателност.
■ 3. Семейство и договор. Свобода и регламент При встъпване 6 брак човек трябва да си постави въпроса: смяташ ли, че с тази жена ще беседваш приятно до старини?
Фридрих Ницше Б р а къ т к а т о дълъг разговор Днес все повече млади хора избират свободно да заживеят заедно, да родят и о тгл е д а т деца и създадат общо домакинство, без да узако няват своето семейство. Между тя х фактически е налице морален, а не
Семейство
99
правен договор. Той се състои в доброволното, напълно свободно и лич но спазване на поети един към друг нравствени и практически задълже ния - грижа един за друг, то л е р а н тн о ст, преданост, съвместно занима ние с дом акинството и децата и т .н . Такъв т и п семейства се градят на основата на разбирането за превъзходството на любовта и общ ите ценности над официално декларираните пред други хора задължения. За едно с то ва още в д р е вн о стта сем ей ствата в об щ еството се узако нявали официално въз основа на морални и религиозни традиции или на правните норми.
Б ра къ т Официално узаконената форма на сем ей ството се нарича брак. В чо веш ката култура са се появили различни видове семейни бракове. Найразпространеният е този между един мъж и една жена - моногамията. В някои ислямски страни обаче все още съществува м ногож енството (брак на мъж с много жени), а много рядко, но все пак е съществувало и м ногом ъжеството (брак на жена с много мъже). Интересна е тенденцията за правно усложняване и индивидуализира не на семейния договор. Това означава, че на сем ейството и бъдещия общ ж и во т се гледа все по-рационално. Днес много бракове се сключ в а т, след ка т о м ъжът и ж ената предварително се задължат и догово рят пред с ъ о т в е т н а т а правна институция за основните правила и нор ми на съ ж и те л ство то . Така рационално се регламентират ка кт о т а к и ва важни неща к а т о броя на бъдещите деца, случаите, при които бра къ т трябва да се разпадне (например изневерите), разделянето на об щ ото имущ ество след брака, размерът на издръжката на децата и т .н . Същевременно сме свидетели и на договаряне за такива дребнави изис квания за общ ото бъдеще ка т о например вида храна, която не бива да го тв и ж ената, допускането или не на домашни животни вкъщи и дори времето за гледане на телевизия.
Бъдещето на се м е й с тв о то Социалните философи още в средата на XX в. прогнозираха, че роля т а на сем ейството в бъдещето на о б щ е ств о то ще намалява все пове че. Една о т причините, за то в а разбиране се корени в модните то га ва идеи за свободната любов без брак, за н е н уж н о стта о т официалните семейни вериги, които обвързват свободните хора. Но по същ ество са м ите те зи идеи за свободата в и нти м н ите отношения между мъжа и ж ената ка то че ли бяха р е зул та т о т появата на все по-очевидния ф акт за изземване ролите на сем ей ството о т други обществени и н с т и т у ции. Наистина времето, през което д е т е т о общува с родителите, днес е по-малко о т това, което прекарва в училището, пред компютърния ек ран или сред приятелите си. С други думи, т о се възпитава и образова,
100
Етика към Другия
ръководено о т много повече източници на влияние извън сем ейството. Това даде основание на немския философ Херберт Маркузе да ко н с т а ти ра, че днес не сем ейството, а об щ еството директно манипулира д е т ско то съзнание. Особено значение в те зи процеси има мощ ното влияние на масмеди и те , на телевизията и радиото. Наистина днес децата усвояват и ко пират общ ествените норми и изисквания не толкова под влиянието на строгия родителски поглед и наставления, колкото о т телевизионните екрани, които бълват в индустриални количества желаните и мечтани образци на живота. Това, о т една страна, е несъмнено заплаха за уни фициране и уеднаквяване на новото поколение. Но, о т друга страна, ни кой не може да спре вл а стно то навлизане на те хн и ка та и особено на информационните технологии в сем ейството. В днешната информационна епоха, във времето на всеобщ ата кому никация сем ей ството не може да се изолира в свой единствен и непри косновен свят. Днес само ключалките на в р а т и т е и алармените си сте ми подкрепят раннокапиталистическия девиз „М оят дом е м оята кре пост“ . Чрез телевизионния или компютърния екран и на вълните на радиото наш ите домове са неизбежно свързани с целия свя т, а влиянията му без препятствено с т и г а т до децата дори в затворен ата им стая. Едва ли обаче вмъкването на информационните технологии в дома е заплаха за бъдещето на сем ейството. Вярно е, че телевизионният екран отнем а ч а с т о т въ зпитателните функции на родителите, но и сближава сем ей ството дори само с фак т а , че е източник на многобройни теми за разговор. Вярно е, че теле визията и радиоканалите обсебват вниманието, но на фона на неутрал но отправяните към всички граждани на пл анетата информационни по тоци се о ткр о я ва т още повече прелестите на емоционалните и осно вани на любов семейни отношения. В то зи смисъл семейната среда ед ва ли може да бъде заменена о т масмедийната, тъ й ка кт о не може да бъде заменена и гр ата с б р а тч е то с д е тс ко т о филмче или ж ивият и не посредствен диалог между родителите и децата с назиданията на об разователните програми по телеекрана. Нещо повече, све то в н а та ин формационна мрежа ще създава все повече възможности за ко н т а кт и на хората по с в е та и за избора на семеен партньор. Днес над 10 процента о т новообразуваните семейства в САЩ са плод на такива ко н т а к т и и се дължат на компю търното общуване по И н те рнет. Така делът на свободата и любовта в създаването на семей с т в а т а ще нарастне за см етка на задължението все някога да се пре мине под венчилото.
Семейство
101
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Вашето куче член на сем ейството ли е? 2. Нужно ли е да се пази благоприличие в сем ейството? Например винаги ли трябва да спазваме „добрия т о н “ в отнош енията си? 3. Какво точно им ат предвид те зи , които използват израза „брач ни окови“ : • че задълженията са много; • че в сем ейството липсва личната свобода; • че създавайки семейство, се вричаме до гроб на другия? 4. В кои случаи децата са учители на своите родители? Опише т е възможни ситуации. 5. С какво най-много можем да заменим сем ейството: • с постоянна работа в службата; • с приятелската група; • с благотворителна дейност в сиропиталище; • други?
ВРЕМЕ ЗА КОМЕНТАР Коментирайте мисълта на Ницше: ,Д о б р и я т б р а к с е п о т в ъ р ж д а ва ч р е з с п о с о б н о с т т а д а с е п о н е с е ВеднъЖ н я ко е „ и з к л ю ч е н и е “
IV. ЕТИКА НА СМИСЪЛА Въпросът за смисъла на жиВота е най-неотложният Въпрос. Албер Камю Козато човек е щастлив, той е добър. Но не Винаги добрите хора са щастливи. Оскар Уайлд Най-доброто средстбо за започване на деня е при събуждане да си помислим, дали този ден не можем да доставим радост поне на един човек. Фридрих Ницше
Дори при дребни и ежедневни проблеми човек понякога има усещане т о , че т я х н о т о решение зависи о т то ва как е решил един по-сериозен въпрос. Това всъщност е най-сериозният въпрос - въпросът за смисъла на живота. Всекидневно попадаме в ситуации на избор: • Дали да гледам тази вечер телевизия, или да уча английска гра матика? • Да върна ли навреме заема, който съм взел о т приятел, или да намеря някакво оправдание, за да имам пари за почивка на море? • Трябва ли та зи сутрин да поздравя човека, който вчера ме нак левети пред колеги? Да бъда отм ъ сти те л ен или гордо и щедро да му простя? • Д а си позволя ли не та кти ч н о да вперя поглед към съученик, кой т о неловко се е спънал и оцапал точно ко га т о е искал да напра ви добро впечатление на едно момиче? • Трябва ли да дам милостиня на просещ човек, ко га то наоколо ня ма никой и няма о т кого да се притесня, ако не го направя? Ако внимателно се вгледаме в себе си, може би ще забележим, че ре шението на те зи въпроси зависи о т то в а какъв образ за себе си сме си изградили, какви искаме да изглеждаме на себе си и на другите. Нашият желан образ зависи о т то в а каква с т о й н о с т предаваме на сам ите себе си, как се самооценяваме, за какво се смятаме достойни. А онова, с ко ето премерваме наш ата с то й н о с т, е с т о й н о с т т а на чо века в наш ите очи.
Е тика на смисъла
103
Какво означава достоен, и стой ностен човешки ж ивот? Какъв искаме да е ж и в о т ъ т ни, ако нямаше прегради, ако желанието ни можеше т у такси да стане действителност? Какъв е идеалът на нашия ж ивот? За какво ще съжаляваме, ако нико га не се случи? С какво ще премерваме и как ще разберем дали сме ис тински щастливи или нещастни? Е то то ва ни п и та въпроса за смисъла на ж ивота.
10. ИДЕАЛИ И СМИСЪЛ Да преценим дали си струва, или не да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Албер Камю Онзи, който има защо да живее, може да мине почти с всякакво как. Фридрих Ницше Всичко възвишено е тъй трудно, както и рядко. Спиноза
Изучаването на моралните категории може да ни помогне да напра вим по-добър избор в една или друга ситуация. Добродетелите изразя в а т по-добрия избор на морални ценности. Но дали то в а е достатъчно, за да изберем правилния начин на ж ивот? Да изберем най-добрия жи вот? К о га то човек осъзнае себе си ка то същество, което избира, ко га то научи основните думи на моралния език и разбере техния смисъл, то й си задава най-важния въпрос - защо живея? Какъв е смисълът на човешкия ж ивот?
Логотерапия А встрийският психиатър Виктор Франкъл е създател на учението за логотерапията. Етимология: „логотерапия“ , о т „логос“ - „смисъл“ , означава „лекуване със смисъл“ . Според него онзи, който умее да намира смисъл за своя ж и в о т ка то цяло, успява по-добре не само да преодолява конкретни трудности, но дори да оцелява в изключително те ж ки ситуации, ка то например ж и вот в концлагер. Смисълът лекува, твърди франкъл. Затова човек трябва да положи усилия, за да открие онзи смисъл за своя ж и вот, който ще му по мага да оцелява и да живее. философите са стигнали до няколко основни с т р а т е ги и за жизнен из бор. Тези с т р а т е ги и им ат названия с „изми“ , защ ото групират мисли т е л и те в групи, според решението на въпроса за смисъла на ж ивота. В т е м а т а за моралните с т р а т е ги и относно смисъла за ж и вота ще пред ставим основните теории по те зи въпроси. По този начин в т е м а т а с „и зм и те “ ще бъдат описани няколко основни възгледа о т и сто ри ята на
Идеали и смисъл
105
е ти ка та . Разбира се, идеите на философите м ога т да бъдат само съвет, но не и абсолютно решение, защ ото о т го в о р н о с тт а за своя ж и вот носим първо ние и на никого не можем да я прехвърлим. В избора на смисъл ня ма алиби, защ ото не можем да повторим ж и вота си.
И 1. Хедонизъм и аскетизъм Хедонизъм - ж и в о т ъ т е уд оволстви е Трябва да си позволяваме не всички удоволствия, а само тези, в които няма нищо глупаво. Е пиктет Трудно е да се съчетаят удоволствие и дълг. Ришельо
След удоволствие всяко животно е печално. Ницше Обожавам простите удоволствия, т е са последното убежище за сложните натури. Оскар Уайлд
Сякаш е очевидно, че всеки човек предпочита удоволствието пред страданието. Но какво точно удоволствие е за предпочитане? Може ли т о да се превърне в смисъл на живота? Какво губим и какво печелим, ако изберем та зи жизнена перспектива? Етимология: Терминът „хедонизъм“ произлиза о т гр. „Ьейопе“ , което озна
чава „наслаждение“ .
Основател на школата на хедонизма е А р и с ти п , един о т учениците на С ократ. Понеже Аристип произхождал о т град Кирена, неговите пос ледователи носели името „киренайци“ . Аристип смятал, че има само две състояния на душ ата - болка и удо волствие. Щ а с ти е то е сума о т всички удоволствия в нашия ж ивот. Наслаждението е благо дори тогава, ко га то е породено о т недостойни не ща. Който не се стреми към удоволствие, е извратен. Телесното удо волствие сто и над душевното удоволствие. Мъдреците умеят повече о т невежите да си д о ста вя т удоволствие. Според Аристип болката е „остр о движение“ , а удоволствието „плавно движение.“ За него всички удоволствия били еднакви. Не вярвал, че някое удоволствие е „по-удоволствие“ о т друго. Може би затова Аристип умеел да се нагажда към всякакви о б сто я те л ств а и с успех за живял в двора на един о т тога ваш ни те тиранични царе. По тази при чина безцеремонният Диоген о т Синопа го нарекъл „царско куче“ . По-умерен е възгледът на Епикур. Според него всяко удоволствие е благо, но не трябва да се стремим към всяко. Удоволствие, след което
106
Е тика на смисъла
идва болка, само по себе си е благо, но трябва да го избягваме. И сти н ско то удоволствие се състои в избягването на страдания. В съгласие със своите възгледи Епикур живеел е сте ств е н о и непре тенциозно в своята школа, намираща се в една градина („градината на Епикур“ ). Но как може да се окаже помощ на други хора? Как човек с т а кива възгледи може да реагира на социални проблеми?
Аскетизъм - ж и в о т ъ т е самоограничение Презрението към удоволствието е най-голямото удоволствие. Диоген о т Синопа
Терминът „аскетизъм“ произхожда о т с т гр . „азке“ , „упражнявам се “ . Употребява се в смисъл на „упражнение в апатия“ . Терминът „апати я“ произтича о т старогръцки и означава „б е зстр а сти е “ . Аскезата е апа ти я към желания и с т р а с ти .
Аскезата на с то и ц и т е А п а ти я та е един о т възможните отговори на поставения пред хедонизма проблем. Такъв е о тго в о р ъ т на школата на сто и ц и те . В древна Гърция стоицизм ът има т р и школи. Най-известни са първата (през Ш-И в. пр.н.е.) и т р е т а т а (И-1 в. пр.н.е.). Първата е основана о т Зенон, а към т р е т а т а (римски стоицизъм) принадлежат Сенека, Е п и к т е т и Марк
Аврелий. С то и ц и те се с т р е м я т да избягват с т р а с т и т е и аф ектите. За т я х б е зс тр а с ти е то е добродетел, затова аскезата е път към добродетел т а . Идеал за с т о и ц и те е спокойствието на мъдреца. Само мъдрецът умее да се противопостави на хаоса на ж и вота и да приеме спокойно съдбата. Ако не успее, мъдрецът има право да се самоубие. Един о т сто и ц и те , Сенека, наистина се самоубива, но не по свое желание, а по заповед на Нерон. А скезата на х р и с т и я н с т в о т о В ранното християнство сто и че ска та аскеза води към създаване на м онаш еството. Християнският по ст, молитвата, свещ енодействията са ч а с т о т аскезата. М онахът аскетично се отказва о т све тски ж и в о т, за да се пречисти и приближи до Бога.
Умерената аскеза Когато отида на пазар, разбирам о т колко малко неща имам нужда. Диоген о т Синопа
Идеята за аскетизъм ч е сто се подкрепя о т хора, според които циви лизацията създава твърде много излишни неща, а те зи неща не правят човека по-щастлив. В стрем ежа си да ги придобие човек пропилява цен
Идеали и смисъл
107
но ж итейско Време. По та зи причина днес хора В б о га т и т е страни на ЕВропа и Америка често се обръщат към будизма. Те се с т р е м я т да ограничат своите потребности о т предмети за см етка на поВече свободно Време и Въз можност за Вътрешно Вглъбяване. Човек трябва да си отговори на е т о такиВа Въпроси: 1. Искам ноВа кола или по-голямо жилище, но Времето, което ще о т деля, за да спечеля нуж ните пари, ще трябВа да го отнема о т бремето за разговори с близки и приятели, о т бремето за почивка, музика, спорт и туризъм. Кое е по-ценно? 2. Вм есто да ходя на почиВка на хижа и къмпинги, искам да си п о с т роя Вила. Но за тази цел няколко години ще трябва да работя допълни телно. ТоВа ще ми попречи да играя редовно футбол и тенис с прияте ли, да ходя на риба с тях. Кое да избера?
Е! 2. Евдемонизъм и ригоризъм Удоволствието е може би първата ценност за човека - първа и с т о рически, първа във възрастов план. Фройд твърди, че в д е т с т в о т о до минира принципът на удоволствието, а след то ва - принципът на реал н о с т т а . Какви са другите ценности, които м о га т да формират нашия жизнен идеал? Много популярен В е т и к а т а е спорът между щ астие и дълг. Евдемонизъм - ж и в о т ъ т е тъ рсене на щ а с ти е Кой е щастлив? Този, който има здраво тяло, съдбата е благосклонна към него и е благовъзпитан по душа. Талес
Щастлив може да се нарече човекът, който благодарение на разума не изпитва нито желания, нито страхове. Сенека
Щастлив е човекът, способен на правилна преценка, щастлив е човекът, който е доволен о т настоящето независимо какво е то, който дружелюбно гледа на всичко свое, щастлив е човекът, който приема уча стта си при всяко положение. Сенека
За понасяне на щ астието са необходими по-големи добродетели, отколкото за понасяне на нещастието. Ларошфуко
Човек не е никога нито тъй щастлив, нито тъй нещастен, както си въобразява. Ларошфуко
Към щ астието трябва да се отнасяме както към здравето: да му се радваме,
108
Е тика на смисъла
когато е добро, да имаме търпение, когато е лошо; и да не прибягваме до силни помощни средства освен при крайна необходимост. Ларошфуко
Съзнанието на едно разумно същество за приятността на живота, която придружава непрекъснато цялото му съществуване, е щастието. Кант
Щастието е съвпадение на нашия Аз с обстоятелствата. О ртега-и-Гасет
Светът ще бъде щастлив само когато всички хора ще имат души на художници, с други думи, когато всеки с радост ще върши своето дело. О гю с т Роден
Аскезата има своите аргументи, но човек по-често е склонен да предпочете щ а с ти е то пред лишенията в името на отвъден ж и вот. Евдемонизмът е разбиране, според което смисълът на ж и вота е в щ а сти е то . Терминът „евдемонизъм“ идва о т с т гр . „еис!а1тота“ , „щ ас тие“. Поправката, която Епикур прави на хедонистичния принцип, може да се тълкува ка то избор на щ а с ти е то ка то върховно благо и смисъл на човешкия ж ивот. През XIX в. английският философ Джереми Бентам (1748-1832) провъз гласява следния етически принцип: „Максимум щ астие за максимален брой хора.“ формулиран по този начин, принципът на евдемонизма има социално звучене. Политиката на държавата трябва да е такава, че да прави възможна реализацията на този принцип и да съдейства за това. Тази максима е морален аргум ент в полза на социалната държава. Но как да разберем сам ото щ астие? К а то сума о т удоволствия? Ка т о пълнота на преживяванията? К а то реализирани цели? К а т о индиви дуално или обвързано с об щ ността ?
Ригоризъм: дългът е наш ата цел, а щ а с т и е т о - само възможна награда Да бъдеш верен на дълга, когато си в нещастие, е нещо велико. Д ем о кри т
Дългът е такова дело, което има разумно оправдание. С то и ц и те
Никой не изпълнява добре дълга си, ако не го обича, а само честните хора обичат задълженията си. Ж ан-Ж ак Русо
Постарай се да изпълниш своя дълг и веднага ще узнаеш колко струваш. Лев Толстой
Дълг е необходимост на една постъпка от уважение към закона. Имануел К а н т
Идеали и смисъл
109
Ж ивотът има смисъл само като задача или дълз. Джузепе Мадзини
Спорът между егоисти и алтруи сти води до дилемата: „Искам“ или „Трябва“ ? философите с т о и ц и и К а н т са основните защитници на предимст вото, което „Трябва“ има пред „Искам“ . Според К а н т само т а ка можем да дадем отговор на въпроса: „Коя постъпка е морална?“ Ако започнем с нещо, което за нас е въплъщение на щ а сти е то , и преценяваме ка то морални само действията, които во дят към то ва щ астие, ние сме изложени на о п асността да вършим не морални постъпки, понеже сме сгрешили в дефинирането на щ асти е то. З атова К а н т предлага друг подход. Морално е само онова, което из вършваме о т уважение към нравствения закон. Неговата формулировка е следната: „П о с т ъ п в а й т ака, че м а кс и м а т а на т во я т а по ст ъ п ка да моЖе да се п ре въ рне в ъ в в с е о б щ за ко н . “ Следователно човек трябва да постъпва така, сякаш в него гледа це лият свя т и приема неговото морално правило (максима) за образец за човечеството. Да спасиш ж ивота на някого, защ ото инстинктивно си го предпазил о т падащ предмет или защ ото неговата контузия би т е лишила о т въз м о ж н о с тта т о й да т и върне заема, който си му дал, не е напълно чист морален а к т . Само ако помощта ни произтича о т следване на нашия дълг - спасеният може да ни е неприятен ка то човек или дори враг, само тога ва ние постъпваме по чисто морални съображения. Дълг за човека е да се отнася към всеки човек ка то към нещо самоценно и да не го превръща в средство за своите цели. Дори всеобщо т о щ астие не може да бъде оправдание да превърнем човека в сре д ст во за него. Тоталитарните режими в XX век бяха пример за подобно смесване на средства и цели. Смисълът на човешкия ж и во т е в моралния ж ивот, в следване на дъл га. Само та ка човек може да бъде пълноценен представител на човечес т в о т о в своите очи и в очите на другите.
Ш
3. Егоизъм и алтруизъм Егоизмът е лудост. Лудостта е егоизъм. Лев Толстой
Егоизмът е перспективният закон на чувстВата, според който близкостоящото изглежда велико и тежко, докато с отдале чаването си всички неща изгубват част о т величието и т е ж е с т т а си. Ф ридрих Ницше
110
Е тика на смисъла
Разнообразието при тълкуване на щ а сти е то произтича о т твърде широкия обхват на категорията. Тогава щ а сти е то не е ли твърде о т носително? Възможно ли е един човек да е щастлив, а всички останали край него да не са? Спорът по този въпрос разделя хората на егоисти и алтруисти. Е го и стъ т се стреми само към соб ственото си щ астие и изобщо не го свързва с щ а сти е то на другите. Той не се интересува дали негови т е стремежи пом агат, или пречат на другите да п о сти гн а т своите це ли. Е го и стъ т е обладан о т гри ж а та за соб ственото си Его и т я го зас лепява за всичко останало. Според Томас Хобс човек по природа е его истично същество, което в стремежа си да се съхрани води „война на всеки срещу всеки“ . Е го и стъ т има свои доводи. Според него човек трябва да допринася за общ ото щ астие, ка то започне о т себе си. Признак на лоша загриже н о ст е да се жертваш за някого, на ко го то т в о я т а ж ертва може изоб що да не е нужна, и да пренебрегваш соб ственото си благо. И стински я т егои ст е перфекционист и води борба със самия себе си за съвър шенство. А л тр у и с т ъ т обаче не е удовлетворен о т подобна апология на с о б с т веното щ астие. Той е убеден, че щом човек е социално същество, т о гава неговото щ астие е възможно само сред щ а сти е то на другите. И нещо повече. Щ а с ти е то на другите е и негово щастие. Ако помагаме на другите, ние постигаме двоен еф ект. Първо, допринасяме за тяхно т о щ астие. Второ, ние сме щастливи о т този си принос, а нашето щ астие е умножено. Спорът между егоиста и а л тр уи ста продължава хилядолетия. Всеки о т нас трябва да подкрепи някоя о т стр а н и те сам.
□ 4. Песимизъм и оптимизъм Оптимизмът е не само нелеп, но и безсъвестен възглед за живота, насмешка над неизразимите страдания на човечеството. Артур Шопенхауер В основата на оптимизма е чисто и просто страхът. Оскар Уайлд Песимизмът е настроение, а оптимизмът - воля. Ален Оптимистът вярва, че ние живеем в най-добрия о т всички възможни светове. Песимистът се опасява, че това може да се окаже истина. Бранч Кейбъл О т XVIII в. датира един философски спор, който е свързан с имената на философите Лайбниц и В олтер. Според Готфрид Лайбниц, велик ма
Идеали и смисъл
111
т е м а т и к и философ, Бог е направил та ка , че с в е т ъ т , в който ние ж и веем, да е най-съвършеният о т всички възможни светове. С та зи своя вяра Лайбниц успява т а к а да повлияе на много крале и политици, че ско ро забраняват инквизициите и публичните екзекуции. Вярата, че све т ъ т , в който живеем, не е м ясто на злото, ни подтиква да гледаме с повече снизхождение към някои отклонения в поведението на отделни хора. Франсоа Волтер обаче е свидетел на земетресението в Лисабон през 1755 г. и ка то вижда колко много невинни деца умират, заявява, че Бог само е създал с добри намерения света, но след сътворението нещ ата се развиват без Божията намеса. Затова нашият св я т не само не е най-съвършеният о т всички възможни, но, напротив, т о й е най-несъвършеният и трябва активно да действаме в полза на неговото подобря ване („Всеки да си прекопае градината“ ). К а кто се вижда о т то зи философски спор, напълно е възможно песи м и с т ъ т и о п ти м и с т ъ т еднакво добре да съдействат за подобряване на света, макар да се различават много в мнението си относно това, ка къв е с в е т ъ т .
Черногледстбо П есимистът може да стане такъ в и в р е зул та т на „погрешен пог лед". Черногледството открива лесно недостатъци в една ситуация, но трудно вижда положителните страни и перспективи. Обикновено чер ногледството е свързано със злопаметност. На черногледия човек ми налото изглежда изпълнено с нещастия, настоящ ето е депресиращо, а бъдещето - безизходица.
Отчаяние Отчаянието е морална смърт.
Ларошфуко Д о ка то черногледството е все пак само акцентиране върху нещас т и е т о в ж ивота, отчаянието е пълна слепота относно доброто, което може да ни се случи и на нас. Песимизмът на отчаянието ч е сто е р езул тат о т н е съ о тв е тс тв и е т о между твърде високите очаквания, които имаме за нашия ж и вот, и р е з у л т а т и т е о т вложените усилия. Тогава човек губи желание и няма воля за следващи усилия. О тчаянието е неверие в соб ствени те възмож ности и вяра в несправедливостта на света. О тчаянието влияе зле на здравето, защ ото губим желание за ж ивот. То проваля отнош енията ни с приятелите, защ ото ние отблъскваме т я х н а та помощ и т е също не м о га т да р а зч и та т на нашата. О тчаянието е изолация, в която ж и в о т ъ т става неразбираем, неинтересен и беден. О т отчаянието може да ни изтръгне много силна во ля, решителна приятелска помощ, щастлива случайност или силна вяра.
112
Етика на смисъла
Ш
5. С в ятата воля като морално съвършенство СВята Воля, т.е. такаВа, която не би била способна на максими, които се противопоставят на моралния закон.
Имануел Кант Дали човек е способен на морално съвършенство? Реалистично ли е да си поставяме възвишени цели, които надвишават много нашите въз можности? С в я т а та воля е идеал, който ни показва възвишения мащаб, по който трябва да измерваме с т о й н о с т т а на нашите постъпки. Ние казваме за някого, че е „свят човек“ , ако сме убедени в ч и с т о т а т а на неговите на мерения. Възможно е то й да не е ангелски съвършен, но за нас са поважни неговата морална ч и с т о т а и добронамереност. Сред м нож еството ценни неща в све та моралната ч и с т о т а е един ст в е н о то постижимо благо, за което не се нуждаем о т благоприятни об сто ятел ства, не зависим о т историческа ситуация и о т общ естве на подкрепа. За с в я т а т а и чиста воля няма непреодолими препятствия, няма не възможни условия. Ж ивотъ т на хора ка то Сократ, Буда, Исус, Кант, Лев ски, М ахатма Ганди и Майка Тереза е доказателство, че моралното чу до е възможно.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Разделете се на две групи и организирайте дебат „за“ и „про т и в “ егоизма. 2. Съвместим ли е аскетизм ъ т с духа на предприемачеството? 3. Обсъдете т е з а т а на Макс Вебер, според ко гото духът на ка питализма е свързан с ограничено потребление и дисциплинирано трудолюбие, проповядвано о т пр оте ста нти зм а.
II ч а с т - ПРАВО В действителност какво представлява държавната общност, ако не общност на правото? Цицерон Щом никой човек няма природна власт над своя себеподобен и щом силата не създава никакво право, значи, че за основа на всяка законна власт между хората остават споразуменията. Жан-Жак Русо Свободата е субстанцията на правото, а системата на правото е царство на осъществената свобода. Хегел Правото е принудително изискване за реализация на едно минимално добро. Владимир Соловьов
На какво можем да се надяваме, ако вм есто добро, срещнем зло, кое т о няма съвест? • На закрилата на правото. На какво можем да се позовем, ако трябва да защ итим свободата си о т агресията другите или о т своеволието на държавата? • На исконните си човешки права. Как да променим правото, ко га то се натъкнем на негови недостатъци? • Чрез с р е д ств а та на политиката. Къде е валиден принципът „В сичко, ко е т о н е е за б р а н е н о , е р а з р е ш е н о “ ? • В сферата на гражданското общество. Как се нарича концентрацията на публична власт, която внимателно трябва да избираме и контролираме, защ ото нейната задача е да ни за щ итава справедливо? • Държава. Кое може да възпре една държава да се държи ка то „голям б р а т“ , лош съсед или ка то коварен пират? • Международното право.
V. ВЪВЕДЕНИЕ В ПРАВОТО Нез риЬПса ез1 гез рориП Цицерон Стремежът да се Властва над себеподобните е една о т най-силните човешки страсти. Наполеон Бонапарт Най-добрата е тази власт, която прави себе си излишна. Вилхелм фон Х умболт
П ъ с тр о та та на човешкия ж и в о т ч е сто заплита всеки о т нас в слож ни дилеми и конфликти. Понякога семейното възпитание, гласът на съ в е с т т а , изисканият вкус или добрата и н те л и ге н тн о ст не са д о ста тъ ч ни, за да успеем да излезем о т ситуа ци ята без загуба на достойнство или имущество, защ ото срещу нас може да с т о я т хора, на които някои о т те зи черти липсват. Човек се сблъсква с отделни лица или групи о т хора, които навлизат агресивно в личното му пространство или присво яват о т об щ ественото б о га т с т в о дял, който не им се полага. За подобни случаи моралът не е достатъчен. Нужна е сила, която да гарантира наш ата свобода и д остойнство. Тази сила е силата на пра вото. Само правото има морално оправдана сила. Всяка друга сила е на силие. П олитиката е о п и т да се аргументира и убеди об щ е ств о то в една концепция за правната форма на държавата и за най-добрата с т р а т е гия на об щ еството. П олитиката е борба на идеи относно историческа т а перспектива пред една страна.
11. ИДЕЯТА ЗА ПРАВОТО Правото е изкуство за справедливото и доброто. Целз Народът трябва да воюва за закона не по-малко, отколкото за своята държава. Хераклит Науката за правото е част о т философията. Хегел
3 1. Правото като външна свобода С вободата к а т о първоначало Можем да изтълкуваме фразата на Русо „човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“ не само във връзка с физическото раждане на чо века и първоначалната му необремененост о т социални влияния и нас лоения. Заидото то в а е само една свобода-възможност. Раждането трябва да се разбира и в духовен смисъл - човек се „ражда“ о т своите мисли. Първо т а м то й става такъв, какъвто после се проявява в све та и спрямо другите. Мисълта е свободна, дори и ако тя л о то е оковано. Тя не е „някъде“ , не е в пр о стр а н ство то , за да е възможно да й се въз действа. Нейната идеалност я спасява о т всяко Възможно насилие. „Аз мисля“ е израз на първоначалната човешка свобода. Този невидим човешки Аз е отвъд вещите. Той е най-близкото нещо, защ ото о т него се тръгва към нещата. Той е неуловимото начало на човешките мисли и действия. Без то ва неуловимо, но устойчиво начало човек би се разтворил сред нещата. Можем да напишем следното ра венство: Аз=Мисъл=Свобода Но това е само първата степен на свободата. Освен мисъл човек има и тяло. То е свое тъкмо затова, защ ото в него човек най-непосредствено проявява свободата си. Тялото на танцьора и сп о р ти ста е за това „много по-свое“ , защ ото по-лесно се подчинява на Аза. То е по-проникнато о т свободата. Освен в мисълта и в тя л о то човек е и в света на вещ ите. Свобода т а трябва да се прояви и тук. И това ясно се вижда в движенията на жонгльора или на пианиста. Вещите им се подчиняват, защ ото са усво ени о т свободата на т я х н а та ръка. Траекторията на те х н и те движе-
116
Въведение в правото
ния съвпада. И най-сетне, срещу свободата на своя Аз човек вижда свободата на чуждия Аз. Изгнанието е лишеност о т възможност да се живее сред свободата на другите. Затова освен в соб ственото си тяло и във ве щ ите човек трябва да прояви свободата си и спрямо другите. О т то в а става ясно, че свободата има диапазон, има свое простран с т в о - о т Аза до вещ ите и другия Аз. Тук проличава разликата между свободата к а т о същ ност на човека и свободата ка то негова проява.
Морал и право Моралът и правото са двете сфери на пр актическата свобода. В мо рала е важна целта, це н н о стта , която човек избира. Правото се и н т е ресува само о т то в а дали деянието се съгласува външно със закона. Мо ралът обхваща и вътрешния св я т на човека, а правото - главно външ ния. В морала съдник е с ъ в е с тта , а в правото - съдът. В морала има само укор, а в правото и наказание. Моралът може да награди, а право т о - не. Ч есто се твърди, че „правот о е м и н и м у м м о р а л “.
Ч овекъ т к а т о лице Как може да бъде защ итена та зи външна реализация на свободата? Вече видяхме, че свободата започва о т Аза, о т мисълта. В свободата ка то избор измежду ценности човекът е личност. Във външната реа лизация на свободата спрямо вещ ите и другите хора човек е лице. То ва може да се изрази по следния начин:
Аз
Л ичност
Лице
Човекът ка то метафизичен индивид
Човекът ка то индивид в морала
Човекът ка то индивид в правото
Термините „личност“ и „лице“ идват о т ла ти нска та дума „ р е гзо п а “ , която първоначално означава „маска“ , каквато са носели а кть о р и те в античния те а тъ р . М аската нещо скрива и нещо разкрива. Тя прикрива индивидуалния лик на актьора, а открива характера на героя. М аската съединява а кть о р ска та индивидуалност с ч е р т и те на персонажа. Тя свързва вътреш ното и външното. Но може да се каже също, че т я за щ итава вътреш ното о т външното. В този смисъл м аската може да бъ де разгледана ка то своеобразен щ ит. М аската свързва л и ч н о стта на актьора с лицето на персонажа. В правото човек е лице, „зад“ което „ с т о я т “ моралната личност и Азът. К огато е затворен само в своя Аз, човек е самотен, уединен е в своите мисли. К а т о личност човек съотнася своя Аз с Аза на другия, а ка то лице е сред вещ ите и сред другите.
Идеята за правото
117
Правото различава физическо и юридическо лице. физическо лице е индивидът. Юридическото лице е правна конструкция, персонификация, която дава възможност на един индивид или на група индивиди да фор мират едно надиндивидуално лице, ко ето да има присъщи само на него права и задължения. Такива юридически лица са банката, фирмата, фон дацията и др.
Дефиниция Следователно п р о стр а н ств о то на правото е ч а ст о т общ ото прос тр а н с т в о на свободата, ко ето се простира о т моя Аз до чуждия Аз. Правото обхваща п р о стр а н ств о то о т едно лице до друго. К а кто Азът е защ итен о т лицето, т а ка и лицата са защитени о т правото. Тяхна т а неприкосновеност се гарантира о т държавата.
П равото е начин за съгласуване и защ ита на човеш ката сво бода, доколкото т я е външно реализираща се свобода. Не случайно римляните наричат правото „и зкуство “ . Съгласуването на свободата е твърде сложна и филигранна работа. През плетеницата на човеш ките отношения трябва да се прокара правилната линия на за кона, която да съгласува свободата на лицата и с то в а да я предпази о т посегателство. Това съгласуване е дело на разума, защ ото съгласи е т о е „консенсус“ , т .е . съгласуване на смисъла. С него се постига т ъ ж дество на противоположните или различни мисли. А тъкмо в то в а се състои разумът. Свобода без разум е анархия, защ ото липсва общ ото, онова, което обединява свободата на индивидите. Разумът без свобода е затворен в имагинерния свя т на с а м о тн а та мисъл. Т ер м и нъ т В българския език думата „право“ е близка с думите „правило“ , „пра вилно“ , „направо“ . Нещо подобно може да се открие и в други езици: „пдШ “ на английски, „с!гоК“ на френски и „ВесНГ на немски. Всички т е произлизат о т л ати нската дума „сКгес1ит“ , означаваща „онова, ко ето е съобразено с правилото“ . По тази причина можем да сравним правото с онази права линия, ко я т о симетрично разделя две съседни територии на индивидуална свобо да. Затова можем да наречем правото „симетрия на свободата“ , а в л а с т т а - „асиметрия на свободата“ . В собствения смисъл на думата под „право“ разбираме четири неща: 1) действащия правен порядък, наличното законодателство: 2) възмож н о с т и т е на лицето да прояви своята свобода; 3) науката за правния по рядък и правните възможности на лицето; 4 ) изучаването на те зи три неща в образованието. Първото се нарича обективно право, в т о р о то - субективно право, т р е т о т о - юриспруденция.
118
Въведение в правото
И зточни ци на п р а в о то О ткъде идват границите и санкциите на свободата? О тговор ъ т на това се дава о т въпроса за източниците на правото. Исторически първа форма е об и ча ят. Дълго време то й е бил единс твен източник на правото. Днес в някои правни системи, ка то напри мер тази на Англия, то й е все още един о т основните източници. Оно ва, което е било признавано о т о б щ н о стта и приемано ка то правилно, се е превръщало в правило и е било спазвано о т всеки неин член. То е ставало традиционна норма, с която индивидите са се съобразявали. Обичаят е а в то р и те те н , защ ото е древно, устояло във времето прави ло на предците и в него е вложена тя х н а та мъдрост. Най-важен източник на правото е за ко н ъ т. За разлика о т обичая за конът е писано и признато о т държавата правило. Неговото съдържа ние е ясно и отчетливо фиксирано. С това се избягват произволните тълкувания. Законът може много по-лесно да бъде променян, защ ото за това не се изисква дълга традиция. Законът е правило, което носи в себе си а в т о р и т е т а на държавата. Той е придружен с ясни правила за влизане в сила и за обхват на дейс твие. Въпреки че е много по-точен о т обичая, и законът допуска т ъ л куване. То може да бъде о т различен вид. Има легално (посредством други закони), граматическо, логическо и историческо тълкуване на за коните. Един о т принципите на правото гласи: „Законът няма обратна сила.“ Законът действа винаги с оглед на бъдещето. Правото е съгласуване на човеш ката свобода и ако то ва съгласуване не е съществувало, постъп ка та няма към какво да бъде отнесена. Законите биват различни видове. Има основни и неосновни. Основен закон е К о нсти туц и ята . Законите м о га т да бъдат още общи и специ ални. О бщ ите са валидни за всички хора (Закон за с о б ств е н о стта ), а специалните - само за отделна група (Закон за военната служба).
□ 2. Система на правото Дялове Най-общото подразделение на правото е на п о зи ти в н о и е с т е с т в е но. Позитивно (положително) е правото, което е „положено“ да същес твува о т законодателя. Следователно т о не е есте стве но , а един вид „изкуствено“ . То включва в себе си нормите на действащ ото в държа ва та законодателство. Следователно позитивното право се променя с времето и важи за граждани на конкретна държава. Напротив, е сте ств е н о е правото, което не е възникнало о т законо дателно решение. То е вечно и неизменно, валидно за всеки човек, неза висимо о т принадлежността му към една или друга държава или епоха.
СИСТЕМА НА ПРАВОТО
120
Въведение 6 правото
Още древните софисти, а също Платон и Цицерон говорят за „е с т е с твено право“ . То ста ва особено популярно през XVII век благодарение на идеите на Хуго Гроций. Е с т е с т в о т о , о т ко ето се извлича е с т е с т в е н о то право, може да бъде различно - природа, Бог, човешки разум. Иде я т а за е с т е с т в е н о т о право е помагала за противопоставяне срещу своеволията на монарси и тирани. За някои философи т о е идеалът, към който се стрем и позитивното право. О т своя страна позитивното право се дели на обичайно (неписано) и писано право. Обичайното право е установено о т анонимната т р а диция, а писаното - о т конкретен законодател (монарх или парламент). П озитивното право е национално или международно според то в а дали е ограничено в рамките на една държава, или ги надхвърля. Друго разделяне на позитивното право е на ч а стн о и публично. В ч а с тн о то право се уреждат отнош енията между равностойни физически или юри дически лица, а в публичното право винаги е налице властен елемент и неравностойност на стр а н и те . Там държавата доминира над лицата. Основен дял на ч а с т н о т о право е граж данското право. То обхваща о т ношенията между всички частни лица, докато тъ рго вското и трудово т о право се о т н а с я т само до ограничен кръг лица. Правата м о га т да бъдат абсолютни и относителни. Абсолю тните права обвързват всички лица, докато отн о си те л н и те се о т н а с я т до конкретни лица. Правото на соб ств е н о ст е абсолютно, защ ото с о б с т в е н о с т т а е защ итена о т всички лица, докато договорът е о тн о си те л но, релационно право, защ ото обвързва само конкретни лица.
Кодекси Правото не само има общ за всички свои дялове извор - свободата. Неговото единство може да бъде представено и вместено в една кни га, т .е . законод ателството да бъде вместено в кодекс. В началото на XIX век големият немски ю рист Савини отрича възм ож ността за коди фикация на правото. Според Савини, който е най-яркият представител на „историческата школа“ , правото е продукт на историческия дух и развитие на народа и не може да бъде фиксирано в кодекс. Може да се каже, че силното влияние на Савини забавя с близо век създаването на германски кодекс. Най-известната систематизация на римското право е направена през VI в. под ръководството на император Юстиниан. Тя се нарича „согр и з }и п з с М Н з “ , т .е . „граждански кодекс“ или „свод на гражданските за кони“ . Ю стиниановият сборник включва: 1) Кодекс, съдържащ указите на императорите о т Хадриан до Юстиниан: 2) Д и ге с ти , или на гръцки Пандекти, ц и т а т и о т съчиненията на на й-и зтъ кн атите римски юрис т и , събрани в своеобразна правна енциклопедия: 3) И н ституции, си с те матичен учебник по гражданско право, служещ ка кт о за обучение на юристи, т а ка и ка то закон; 4) Новели, по-късни императорски укази на
Идеята за правото
121
Юстиниан. В съвременните издания то зи сборник обхваща тр и обемисти тома, в които може да се види целият юридически гений на римския народ. Ка т о положения и ка то система то й стои в основата на новоевропейскот о право. Затова изучаването на римското право е необходима школа за всеки юрист. По-късно един друг император също намисля да свърже името си със систем атизирането на правото. През 1804 г. главно о т двама автори - философът Порталис и ю ри стъ т Тронше - под ръководството на На полеон е създаден френският граждански кодекс (союе см/), съдържащ 2281 члена. Кодексът продължава делото на Ф ренската революция и идеите на Декларацията за правата на човека и гражданина. С него се премахва феодалната разпокъсаност в правото и се закрепват ясно и публично гражданските права на човека. С този кодекс Наполеон се гор деел не по-малко, откол кото със своите военни подвизи. След това се появяват гражданските кодекси на Австрия (1811 г.), Италия (1865 г.) и Германия (1900 г.). България все още няма свой граж дански кодекс.
Ш
3. философия на правото
Как тога ва може да се осъществи онази среща между философията и правото, за която стана въпрос в увода към този раздел? О т понятието за право и о т представената система на правото става ясно, че между философията и правото има общо и т о е ц е н т ралното за двете области понятие - своб од ата, философията изслед ва цялото пространство на свободата - метафизично, морално и прав но. А правото се ограничава с разглеждането само на външната реали зация на свободата. О т характера за философията също следва, че т я обосновава и други понятия, които в правото са предпоставени. Такива са понятията за човек, истина, власт, свят. Освен то ва философията обосновава прехода о т едно понятие към друго, т .е . логическото един с тв о на знанието. Философия на п р а в о т о е философска дисциплина, к о я т о к а т о ч а с т о т п р а к т и ч е с к а т а философия има за п р ед м ет обоснова ване с ъ щ н о с т т а и с и с т е м а т а на правото. За да видим как то ва се получава, нека да разгледаме правото ка то йерархия о т равнища. П ъ рвото равнище е това на п о з и т и в н о т о право. То е равнището на действащ ото право. В т о р о е равнището на ю риспруденцията, уче нието за правото, което цзучава отделните дялове на позитивното
122
Въведение в правото
право. Т р е то равнище е то ва на те о р и я на п р а во то . Тук се изследват основните възгледи за съ щ н о стта на правото и неговите принципи. Но теория на правото не се занимава с всички основни понятия на право т о . Тя няма енциклопедичен характер. Ч е т в ъ р т о т о равнище е т о в а на философия на правото. Тук се из вършва обосноваване на основните предпоставки на правото - съдържа телни и формални, философията на правото обосновава началата на правото и си сте м а та на правото. Обосноваването се извършва, ка то се показва връзката на основните понятия на правото с философското понятие за свобода и с останалите философски понятия. О т та зи ло гическа връзка между понятията се оформя и с и сте м а та на правото ка т о философска енциклопедия на правото. В то зи смисъл Хегел твърди, че „прав от о е ч а с т о т ф и л ософ ият а“. Но все пак философията не изучава детайлите на позитивното пра во. Тя изучава идеята за правото. Изучава по няти ята и принципите на правото изобщо, а не на българското или немското законодателство, защ ото то в а е задача на юриспруденцията, философията изучава едно „идеално право“ . Затова в края на XVIII век, ко га то в Германия се появя ва терм инъ т „философия на п р а в о то “ , неговото съдържание ч е сто е отъждествявано с то в а на е с т е с т в е н о т о право. Хегел обявява своите лекции в Берлинския уни верситет под им ето „Е с т е с т в е н о п р а в о и у ч е н и е з а д ъ р ж а в а т а , или философ ия н а п р а в о т о “ .
философско-правно съдържание има не само във философията. Кога т о един законодател - монарх или парламент - създава конституция или издава закони, то й явно или неявно изхожда о т някаква своя философия на правото. Защ ото ко н сти туц и я та и законите винаги предпоставят определено разбиране за човека, за неговата свобода и д остойнство, за мярата между общия и частния интерес, за онова, което трябва да бъ де насърчено или ограничено в развитието на нацията, и по то зи начин за ся га т дори смисъла на историята. Този избор на законодателя между едно или друго съгласуване на свободата е философски. Каква е то га в а задачата на едно Въведение в идеята за правото? То не може да излага законите на конкретно законодателство. То може само да извърши едно въвеждане в разсъждението върху началата и сис т е м а т а на правото. То трябва да насърчи стремежа да се търси във всяко правно положение връзката между свобода и закон, разум и закон.
Идеята за правото
123
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Ако правото с нещо прилича на изкуство, къде това се проявя ва най-силно: 1) в законодателството; 2) в управлението; 3) в правосъдието? 2. Анализирайте връзката между право и справедливост. Помага ли сход ството между думите? 3. По какво законът в правото се различава о т : 1) физическия за кон; 2) заповедта; 3) заплахата; 4) молбата? 4. Възможно ли е си сте м а та о т закони да бъде математизирана? 5. Изтълкувайте следните правни сентенции: „ В с е к и от н а с полу ч ав а от за ко н а и п р а в о с ъ д и ет о повече, от колкот о от р о д и т е л и т е с и „ С ъ г л а с и е т о съ зд ав а з а к о н и т е „ П р а в о т о н е п р и ем а б е з к р а й н о т о “, „П уб л и чно т о п раво н е м о ж е д а с е о т м е н я от от делни л и ц а „ З а к о н ъ т н е и зи скв а н е в ъ зм о ж н о т о . "
12. ПОЛИТИКА И ПРАВО Истинското предназначение на Властта е да закриля. Паскал
В 1. Политиката С тарогръцката дума „политика“ означава устрой ств о и управление на държавата. Политика се е наричала всяка дейност по уреждането и управлението на държавата. С политика се занимавали свободните хора. Аристотел (384-322 г. пр.н.е.) казва в тази връзка, че политиката е дело на хора, които участ ват в работата на съда и управлението на държавата. Това са именно „гражданите“ . Той не смята робите и чужденците в полиса, които нямат права да участват в съда и управлението, за граждани на държавата.
Съдържание на политиката са отнош енията на власт. Уреждането на отнош енията на власт в об щ еството е целта на политиката. В т о зи смисъл политиката е дейност по подреждането и контрола на власт т а в общ еството. Тази дейност е довела до поява на държавата ка то организирана сила за подреждане и контрол на властови отношения между хората. В л астта В л а стта е специфично човешки феномен. Тя може да се определи ка т о асиметрия на свободата. Ако свободата на човека е в о тсъ ств и е т о на пречки пред него да направи нещо, т о в л а с тт а над човека е в присъствието на такива пречки. Ако свободата е също т а ка независи м ост на човека о т волята и желанията на друг човек, т о в л а с тта е не говата зависимост о т тях. Власт е способността (потенцията) на човека да влияе на други хора и ги накара да следват неговите собствени желания. Властта е също сблъсък и съчетаване на различни желания и стремежи на хората при те х ните взаимоотношения. Немският учен Макс Вебер определя властта ка-
Политика и право
125
то възможност да се наложи собствената воля, независимо о т съпроти вата на отсрещната страна. Американският политолог Робърт Дал де финира властта като упражняване на контрол върху поведението на ед ни хора от други хора. Френският философ Мишел Фуко изследва власт та като „действие върху действията“ на хората. Властта е винаги не разделна от свободата.
Власт и свобода Власт и свобода взаимно се провокират и определят в човеш ките взаимоотношения. Неограничената власт на един човек означава огра ничена свобода за друг човек. И обратно. Неограничената свобода за един човек означава ограничаване на в л а с тт а (на спо соб ността да уп ражнява власт) на друг човек. На претенциите на човека за повече власт п р о ти в о сто я т пр ете нци те на човека за повече свобода. Властта се стреми постоянно към още власт, а свободата към още свобода. Смисълът на правото в политиката е да обуздава тези стреме жи и положи „мяра“ за властта и свободата на всеки гражданин така, че те да не отнемат без причина власт и свобода на друг гражданин. Без правото политиката би била просто борба за повече власт и надмощие. А където има борба за власт и надмощие, има насилие. Правото в поли тиката е призвано да издигне бариери пред насилието в политиката.
Л егитим на и нелегитимна власт Определението „легитимно“ - отнесено към действието и поведе нието на някой човек или институция - най-често е със значения на „за конно“ , „правомерно“ , а понякога и „справедливо“ . С ъ ответно нещо е „не легитимно“ , ако е незаконно и несправедливо. В л а с тта може да се придобива и упражнява по законен и незаконен начин. Най-общо едно отношение на власт е легитимно, ко га то двете му страни приемат своето положение на властваща и подвластна с т р а на повече или по-малко за нормално и справедливо. Л егитим ната власт е в основата на обществения ред и стабил но ст. П олититическата стабилност на об щ еств ото е пряко свързана с установяване на легитимни институции и легитимни лица, които да уп ражняват в л а стта . Делегитимирането на в л а с тт а (нелегитимната власт) по принцип води до обществени сътресения и революции, до упа дък на нравите и морала на хората в об щ еството. Първоначално с понятията „легитимност" и „легитимна власт“ се е обозначавало състоянието на осъществено наследствено право, особено при индивидуалните владетели. Легитимността е показвала реда, по кой то се е предавала властта в наследствените монархии. С развитието на конституционализма през XVII и XVIII век легитимността се свързва със спазването на закона и установените правила. При този тип на легитим ност легитимната власт се схваща като резултат от сключено спора зумение между хората, които се обединяват за свое общо благо и упъл
126
Въведение в правото номощават някой да действа о т тяхно име. Основният механизъм за под държането на тази легитимност в по-ново време са периодично провеж даните в общ еството общи избори. В съвременните демократични дър жави критерий за легитимност са справедливите и честни избори за по пълване на състава на централните и м естните органи на властта, а съ що така и спазването на установените о т законите правила за упраж няване на властта.
О б хв а т на п о л и т и к а т а Политиката е „п р о с т р а н с тв о то “ на в л а с т т а и „срещ ата“ на власт т а със свободата на хората. Тя е процес (политически процес) на уп ражняване и подчиняване на власт в об щ е ств о то на хора, които живе я т заедно и създават държава. В този смисъл политиката е винаги нещо повече о т държавата. Но държавата е „ядрото“ на политиката. Тя е „съсредоточие на власт“ в об щ еството, която засяга всеки в него. Това е „политическа власт“ . Като политическа власт държавата може да влияе и контролира всяка друга власт в обществото. Затова говорим за икономическа, културна, религи озна, здравна и друга политика на държавата.
„Обхват на политиката“ са всички общи действия на хората, при ко и то т е си взаимодействат и упражняват власт едни върху други. Съв м е стн и я т ж и в о т на хората в об щ еств ото би бил невъзможен без о т ношенията им на власт. О бщ ество „без отношение на в л а с т т а “ е прос т о абстракция. К а то ж ивеят заедно, хората взаимно влияят на д ейст вията си. В л а с тта събира и координира т е х н и т е действия. Така т е с т а в а т взаимодействия (общи действия). Всъщност то ва прави всяка политика: събира и координира действията на хората за по сти гането на някаква цел. П олитиката започва тогава, ко га то множество хора си взаимодействат, за да направят нещо, което не е по силите на никой о т т я х поотделно. Това е добрата (све тл а та ) страна на политиката. Но политиката има своята „тъм на страна“ .
3 2. „СВетлата“ и „тъ м н ата“ страна на политиката В л а стта може да създава и да разрушава. Това прави и политиката. К огато създава и обединява хората, политиката е добра, а ко га то ги разединява и разрушава създаденото, е лоша. Добрата политика е политиката откъм нейната „светла страна". То ва е, най-общо, политика, която: • обединяВа и разширява възможностите на хората за повече сигурност и блага в своя живот; • ограничава насилието над хората и увеличава свободата им;
Политика и право
127
• осигурява нарастване на населението и удължаване на живота; • създава предпоставки за икономическо и духовно (културно) развитие; • повдига самочувствието на гражданите чрез защита на техните пра ва; • осигурява спокоен и мирен живот без войни; • друго... (Какво бихте добавили още като характеристика за добрата по литика?) Накратко: „с в е т л а т а стр а н а “ на политиката е та зи нейна страна, която открива възможности пред хората за по-добър и щастлив ж ивот. П олитиката може да обедини хората в тази посока за тяхно сътрудни чество и обща полза. С обединени усилия т е м о га т да п о с ти гн а т т а кива резултати, които да се полезни за всички тях. Това е добрата страна на политиката. Но политиката има и своята „тъ м на“ или лоша страна. Това е с т р а н а та на насилието в политиката и наказанието о т политиката на оне зи, които не и ска т да се подчиняват на определена власт. Тази страна на политиката не трябва да се забравя, защ ото там , където се „про вежда политика“ , се упражнява власт и е много трудно да се избегне насилието (принудата) над човека. Насилието т у к може да приеме вся какви форми и мащаби на разправа с „враговете” : войни, преследване и затваряне на хора, забрани за предвижване, забрани за определена рабо т а и т.н . Във всички случаи то в а е „лицето“ на политиката, което о т блъсква, но с което т я ч есто присъства в историята, ко га то е потъп кано правото.
Корупцията Корупцията е една о т най-характерните черти на „тъ м н а т а страна“ на политиката. Терминът произхожда о т л а ти н ска та дума „согирИо“ , ко я то означава „разваляне“ , „подкупване“ . В този смисъл корупцията е ра зяждане на у с т о и т е на правото и и н с ти ту ц и и те за общ ествено управ ление. Ако и н с ти ту ц и и те разпределят в л а с тт а и я канализират между различните органи и служители, т о корупцията ги блокира в та зи им функция, пречи им да я осъщ ествяват. Корупцията е по-широко явление о т подкупа, макар последният да е най-честата форма на корупция. Всяко неправомерно действие заради лич на изгода, извършено о т овластен служител, е корупция. Корумпираният чиновник може неправомерно да издаде разрешение за строеж не само за да получи пари, но и защото например човекът, на когото прави услуга, е известен футболист, прочут артист или директор на училището, в кое т о учи синът му. При всяка корупция един или няколко души се облагоде телстват неправомерно за сметка на обществото или на една негова част. Корупцията е размяна на публична власт срещу лична изгода. При нея и двете страни са виновни - корумпираният служител и корумпирано т о частно лице.
128
Въведение в правото
Ролята на п равото за обуздаване на насилието в п о л и тика та Правото се възправя срещу „тъ м н о то лице на политиката“ и насили е т о в нея. То трябва да ограничи то в а насилие над човека, което го уни жава и унищожава ка т о разумно и нравствено същ ество. Така правото се свързва с политиката. То облагородява и възвисява политиката. Ако стремежът към власт е една о т главните движещи сили на поли тиката, т о обуздаването на тези стремежи е една о т основните цели на правото. Без правото политиката би била просто насилие, или „право на по-силния". Правото открива шанс за по-добрата страна на политика та, като оспорва насилието в нея. Затова то може да се разглежда ка то „укротена власт", „споделена власт“, „разумна власт" и т . н. Правото прехвърля своеобразен м о ст между е т и к а т а и политиката, ка то отделя позволената о т непозволената и законната о т незаконна т а власт. Така т о внася в политиката о тго во р н о ст ка кт о за този, кой т о управлява, т а к а и за този, който е управляван. Правото „изисква“ о т в л а с т т а на държавата да бъде легална и легитимна, а не прикрита, про изволна и насилствена власт.
О тго в о р н а та и б е зо тго во р на та политика И стори ята ни предлага много примери ка кт о за отговорна, т а ка и за безотговорна политика. Разликата между едната и д ругата е в това, че първата е насочена към общ ата полза и съгласието на хората, а в т о р а т а към егоистични цели и противопоставяне на хората. О тговор н а та политика зачита правото и разчита на правото, а безотговорна т а го нарушава и разрушава ка то право. Отговорна или безотговорна е политиката на: • Наполеон - 8 опита му да създаде насила Съединени европейски щати? • Бенковски - като започва Априлското въстание, за да предизвика съст раданието и подкрепата на „великите нации” ? • Стамболов - в опита му да европеизира България и я откъсне о т влия нието на Русия? • Хитлер - като подготвя Втората световна война? • Ясер Арафат - като иска обявяване на независима палестинска държа ва със столица Ерусалим? • НАТО - като започна бомбардровки на Сърбия във връзка с Косово? Защитете своя позиция и свое разбиране по горните въпроси. Какъв може да бъде според вас общият критерий за отделяне на отговорна от без-отговорна политика? Кое прави в последна сметка една политика о т говорна, а друга безотговорна? Нужно ли е винаги да има някаква дистан ция във времето, за да отговорим правилно на такъв въпрос? Как мисли т е вие? Повечето велики мислители през епохата на Просвещението са вижда ли причините за безотговорната политика в непросветеността на управ ляващите или тяхната алчност. Не малка част са винели за това и уп-
Политика и право
129
равляваните. Всички са били обаче единодушни в едно: безотговорната политика е погазване на правата на хората (респективно на повелите на разума и чувството за справедливост) и трябва да бъде премахната. По литиката трябва да се ориентира о т повелите на разума и нормите в правото. Така тя ще носи ползи, а не вреди за обществото. Това е, общо взето, възгледът на хуманистите просветители през XVIII и XIX век. Той е изведен и обобщен по един неповторим начин о т Имануел Кант като критика на всяко насилие и произвол във властта:
Аз мога да бъда принуден от някой друг да извърша едни или други пос тъпки, насочени кат о средст во за постигане на определена цел, но аз не мога да бъда принуден от друг да имам една ли друга цел. (Имануел Кант) По този път „силата на правото“ и „правото на силата“ са разделени в политиката о т позицията на човека като свободно и разумно същест во. Отношенията между политика и право са поставени в контекста на едно принципно отхвърляне на всяко насилие и опекунство над човешката личност, т.е. в контекста на отхвърлянето на безотговорната власт. Точно това отхвърляне на насилието в политиката е дало тласък на ли берализма и конституционализма като идейни течения за защита на чо вешките права. В политиката се налага да се правят компромиси. За да се направи нещо за някои хора, много ч есто се засягат интереси те на други хора. Затова Важен елемент на критерия ни за отговорна политика трябВа да бъде тоВа дали т я носи повече полза за повече хора, или е насочена към обслужване на и н тереси те на тесен кръг хора в общ еството. Бе лег на отгоВорната политика е също т а ка съ о тВ е тстВ и е то между це лите и ср е д ства та В нея. Добрите цели и намерения не м о га т да бъ д а т оправдание за насилие и беззаконие в политиката. М аксимата „Цел т а оправдава сред стВ ата“ е сВързана по-скоро с лошата, о ткол кото с добрата страна на политиката.
В 3. Либералната традиция по въпроса за правата на човека и гражданина Щ о е либерализъм Либерализъм е общо название на движението за защ ита на човешки т е права и сВободи ка то абсолютни сто й но сти В ж и вота на хората и общ еството. И днес няма общоприет отговор на Въпроса „Какво е либерализъм?’’. Едни го схващ ат к а то стройна система о т възгледи за човека и общес т в о т о , други ка то „общ светоглед“ и идеина платформа за общ ествени т е промени и т.н . Е то няколко различни отговора на въпроса „Какво е ли берализъм?” :
130
Въведение В правото • Д ж он С т . Мил: Свобода за всеки човек к а т о негово право, а не к а т о привилегия;
• Фридрих Хайек: Съчетание между спонтанен ред и правопорядък в об щ еството;
• Ралф Дарендорф: Равни шансове за успех пред хората; • Д жон Грей: Индивидуализъм + егалитаризъм + универсализъм + мелиоризъм (т .е . вяра във възм ож ностите за корекции на обществения ред).
Либералната традиция 8 политиката се характеризира о т стремежа да се определят правата и задълженията на хората по конституциионен път, а държавата да бъде инструм ент и гаран т за защ ита на гражданските права. Либералите поддържат т е з а т а за разлика между „е с т е с т в е н и т е “ (неотчуждаеми) права и правата, които се договарят и определят о т закона. Колкото правата на хората, които са договоре ни и закрепени в законите на държавата, са по-близко до е с т е с т в е н и т е права на човека, толкова по-свободен е т о й и по-добре е уредена държавата. Намесата на държавата в ж и во та на хората не е произвол на, а ста ва по правила, които ка зва т кога и как се осъществява тази намеса. Либералите държат най-много на л е га л н о стта и ползата о т в л а с т т а в об щ еството , а о т т у к и на правовата държава. Легална е „ о т к р и т а т а “ и контролируема о т гражданите и гражданско т о общ ество власт. Легитимна е в л а с тта , която е призната и приета о т хората за полезна и морално оправдана власт. Тук м о га т да се доба в я т много неща в та зи връзка, но най-важно е да се схване едно: за по литическия либерализъм не може да има разделяне на политика о т право. Правото прави политиката отговорна и държавата приемлива к а то сила, която се намесва в свободния (и в смисъл на „пазарно свободен“ ) обмен между хората на то ва, ко е то и м а т и м о га т да разменят помежду си.
Признанието на правото на човека (ка т о разумно и нравствено съ щ ество) сам да избира и носи отго во р н о ст за своя избор е основа на либерализма ка то възглед за преустройство на об щ еството. Водещите ценности на либерализма са индивидуалната свобода, свободната раз мяна и неприкосновеното право на со б ств еност. За истинския либерал човекът е този, който винаги трябва да бъде поставян в началото на всяко законодателство, а държавата е и нструм ентъ т, който хората из ползват, за да м о га т по-добре да з а щ и т я т своите права. Ц елта на за кона е защ ита на „е с т е с т в е н и т е права" на човека. Където има закони, има и свобода. Там, където има добри закони, има „повече свобода“ . Доб рите закони са те зи закони, които не намаляват, а увеличават човеш ка та свобода. Добрите закони са нужни на политиката.
„В л а с т т а на закона“ в п о л и тика та „Лош закон, но закон!“ Тази правна сентенция подчертава, че и найлошият закон е за предпочитане пред беззаконието и произвола в дър-
Политика и право
131
жабата. В л а с тта на закона в политиката е силата на правото в нея. Законите в об щ е ств о то и държавата се правят, разбира се, о т хора т а . Те м о га т да бъдат по-добри или по-лоши. Лошият закон обаче може да се промени и подобри. Добрата политика се нуждае о т добри закони и колкото са по-добри и действени приеманите закони, толкова повече политиката може да покаже своите позитивни страни. Това, което из ражда обаче винаги политиката, е липсата на закони и злоупотребите с власт. Злоупотребата с в л а с тт а е унижение за човека и общ ество т о , в което живее. Тя води до несправедливости и предизвиква конфлик ти . И скането за „върховенство на закона" и „власт на закона“ ста ва все по-настойчиво с развитието на пазарните общ ества през Новото време и борбата на „ т р е т о т о съсловие“ срещу привилегиите на краля и арис т о к р а т и т е . Точно то в а искане слага в центъра на т р а к т а т а си за граж данското управление Джон Док (1632-1704). Смисълът на закона - казва Лок - е да се увеличава свободата. Където няма закони - т а м няма и сво бода. В л а с тт а трябва да бъде ограничена и подчинена на свободата, а то в а може да направи само законът. Лок е първият о т големите мисли тели на Новото време, който обосновава значението на разделението на в л а с ти те в държавата, за да няма в нея злоупотреби с власт. Той о т д е ля и кръг о т права на човека, които се с ч и т а т именно за „неотменни“ и „е с т е с т в е н и “ човешки права.
П олитическите права Политически права са правата на хората за участие В политическия ж и во т на об щ е ств о то за защ ита на своите интереси ка то граждани на държавата. Приемането на свободата на човешкия индвид к а т о негово е с т е с т в е но и неотменно право и закрепването на то в а право в законите на дър ж а ва та е „м я с т о т о на срещ ата на правото с политиката". К о га то гово рим за та зи среща, ние трябва да имаме предвид к а кт о общ ите функции на държавата да свързва и обединява хората за по-добър ж и в о т, т а ка и ред конкретни изисквания на хората към политиката и политиците. Е то някои о т тях: а) о т ка з о т произволна власт и посегател ство върху свободата на гражданина; б) съ относим ост и съизмеримост на правата и задълженията, което да води до равенство пред закона; в) контрол над държавата о т гражданското общ ество и на самите части на държавната власт една на друга; г) „прозрачност във в л а с т т а “ и о т к р и т достъп до нея на гражданите; д) о т к р и т а дискусия в о б щ е ств о то за целите на управлението и не говите резултати; е) всеобщо избирателно право; ж) провеждане на справедливи и честни избори и т.н .
132
Въведение в правото
При всяка „среща“ на политиката с правото се оформя редът на т . нар. „политически права“ на човека, без които няма и не може да има свобода и демокрация никъде по света. Демокрацията и правовият ред са двете лица на управлението със закони, еднакви за всички. Това са двете основни политически ценности за съвременния човек. Връзката на демокрацията с правовата държава разкрива ползата о т срещ ата на политиката с правото за съвременния човек.. О т тази среща то й иска гаранции за свободата.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Кои права на гражданите според вас можем да определим ка то техни „политически права“ : а) избирателно право; б) право на собствено жилище; в) право на лична свобода и неприкосновеност; г) право на участие в р а б о та та на държавни и м естни органи на управление; д) право за свободно сдружаване; е) право на независим съд и смятане за невинен до доказване на противното о т такъ в съд; ж) право на образование и работа в с ъ о тв е тс тв и е с получено т о образование; з) право на лично оръжие за самозащита. Какво всъщност отличава политическите о т другите човешки права? З а щ и те те своята теза . 2. Може ли борбата за власт да бъде и борба за право? Какви са разликите между „силата на правото“ и „правото на силата“ в политиката? 3. Какво е според вас „гражданска позиция“ , „гражданско поведе ние“ и „граждански кураж “ ? Д а й те примери за те зи неща ка то посочите и об ратни те им значения, т .е . негражданско поведение, гражданска безотговорност и т .н . Д и скути рай те те зи понятия чрез връзката на правото с политиката, за която говорихме. 4. Л е ги ти м н о с тта зависи о т : а) моралното съдържание на отнош ението на в л а стта ; б) о т доверието на подвластния към управляващия; в) о т процедурата на овластяване и упражняване на вл а стта : г) о т т р и т е неща. 5. Дискусионен казус: Легитимна ли е в л а с тт а на парламента ка т о институция, ако неговият рейтинг (доверието на народа към д е п у т а т и т е ) спадне под 50 %? Какво следва тогава? Разиграйте варианти и условия за разделяне на легитим ното о т нелегитимн о то законотворчество.
VI. ИНДИВИД И ОБЩНОСТИ Каква е ползата о т закони, ако няма нрави?
Хораций Д е сп о т е онзи, който постави себе си над законите.
Ж ан-Ж ак Русо Аз дадох на французите Кодекс, ко ито ще запази значението си по-дълго, о тко л ко то всички други паметници на м оето могъщество.
Наполеон Бонапарт
В началото на правото сто и човеш ката свобода. Нейното разгръща не ни дава първичните човеш ки права. В с о б с т в е н о с т т а индивидът фиксира предм етното битие на своя т а свобода, което е защ итено ка то абсолютно право о т п о с е га те л с т во то на всички останали. Свободното разпореждане със свободата и съвместяването й със свободата на другите са основа и извор на наш ите договори и задъл жения. М режата о т свободни граждански действия, договори и създаване на общ ности очертава сферата на гражданското общ ество.
13. ЧОВЕКЪТ И НЕГОВИТЕ ПРАВА Повелята на праВото гласи: бъди лице и уважавай другите като лица. Хегел
Деянието на Бога не нарушава ничие право. Правна сентенция
Ш 1. Безправният човек - робът и робството В началото на европейската цивилизация робството е често срещано явле ние. Дори някои историци см ятат, че робството е спомогнало за възникване т о на много о т елементите на цивилизацията - о т б о га тств о то на бита до о ткр и ти я та на мисълта и великолепието на античното изкуство. Какво е прав ното разбиране за робството? Кои са били роби? Попадане в р о б с т в о
Основен източник на роби и основен начин за попадане в робство са били войните. Смятало се е, че победителят има право над живота на победения и ако му запази живота, той ще има праВото над неговата свобода. Щом побе дителят е можел да отнеме свободата на победения и щом е можел да му о т неме живота, но не го е направил, тогава той има право да го разглежда като човек, който вече не е свободен и е станал човек-вещ. Както може да се бора ви с инструментите, така може да се разполага и с роба. Роденият о т родители роб е също роб. Длъжникът в по-старо време е мо жел да попадне в робство - така е издължавал дълга си. Ако престъпник бъде заловен на местопрестъплението, той ставал роб. Ако свободна римлянка вле зе във връзка с роб, тя ставала робиня на неговия господар. С т а т у т на роба
Робът е човек, лишен о т най-човешкото - свободата. Това го прави човеквещ сред вещите. Това не му дава никакви права и той не присъства в сфера т а на правото. Особено в по-ранната история на Рим е било възможно робът да бъде малтретиран и дори убиван о т господаря, без това да води до някакви правни последици. Щом не притежава свобода, робът няма и никое о т произти чащите о т свободата права. Той не може да поема задължения, както вещите и животните не м огат да имат задължения. Робът не може да притежава соб ственост. Връзките между жена и мъж роби са били смятани за подобни на връзките между животните - за тях не се изисквал и не е бил възможен брак, т.е. правна форма на отношения. В по-късните времена - в края на империята - робът е започнал да участва в сделки като посредник, т.е. представял е своя господар и о т негово име е можел да участва в правни отношения. По-късно
Човекът и неговите права
135
свободният човек започва да носи отговорност за причиняване вреда или за убийство на чужд роб, а след това и за убийство на свой роб. Ако роб е извършил престъпление - имуществено или телесно - спрямо соб ственост на друг господар, т о неговият господар е трябвало да избира: дали сам да заплати за вредата, или да продаде роба си на другия господар. Освобождаване Най-често робът е бил освобождаван чрез завещание, направено о т неговия господар. Така онзи, който му е отнел и е владеел неговата свобода, е можел да му я върне. Друг начин е бил един инсцениран процес. На него са запитвали господаря дали този роб не е всъщност свободен човек. Ако господарят кажел, че това е вярно, или ако просто си замълчал, тогава робът ставал свободен. Понякога доброто настроение на господарите по време на пиршества е би ло достатъчно, за да бъде осВободен някой роб по уговорка „между приятели“ или с нарочно писмо. Понякога при преброяване жителите на Рим просто по же лание на неговия господар робът е бил вписван в числото на свободните римс ки граждани. Освободените роби били наричани „либертини". Те били римски граждани, но не се ползвали с всички права на свободните. Либертините можели да гласуват, но не и да бъдат избирани в органите на публичната власт - народно събрание, магистратура, сенат.
■ 2. Идеята за правата на човека Робът е роб само по отношение на друг, свободен чоВек. Но дали е Възмож но един човек да е свободен, ако може да се отнася към друг човек като към несвободен? Ако човек може да мисли, че е допустимо някой да бъде превърнат във вещ, тогава той допуска, че свободата не принадлежи към човешката същ ност, а е нещо, което може да го има, но може и да го няма. Щом допуска, че свободен човек може да бъде пленен и превърнат в роб, в човек-вещ, а после откупен и отново равнопоставен със свободните, тогава свободата се прие ма за нещо сравнимо с останалите неща - като някаква вещ, която може да бъде притежавана, но и загубвана. Но нима може човек да губи свободата си така, както губи вещите си? Не е ли тя по-дълбоко вкоренена в него? Не е ли тя самата му същност? В Гърция и Рим човекът е бил смятан за нещо твърде телесно. Той е бил разглеждан като някакъв пластичен елемент о т природата, надарен с душа и разум. Тук душата се приема за енергия на тялото, за негова жизнена основа, а разумът изразява космическите закони. Човекът е микрокосмос, а божества т а са велики космически сили. Затова и те м а та за свободата не е централна в античната философия. Тя се появява едва в залеза на античната култура, кога то човек се стреми да се уедини в себе си и с това се дистанцира о т вели чествените и могъщи сили на мирозданието. Такива мисли и настроения се по явяват във философията на Епикур и на стоиците. Когато в древна Гърция С ократ започва да говори за гласа на някакъВ де мон, който той чувал в себе си, гърците го гледали с недоумение. Знаело се, че
136
Индивид и общности
гласове ч ув а т само жреците, но т е са свещени лица и то ва са гласове на бо говете. А С ократ чувал глас на демон, при ко е то то зи глас бил най-важният му съветник - по-важен и о т а в т о р и т е т а на предците, и о т знаменията на бого вете . Гърците осъдили С ократ на смърт за „развращаване на младежите и въ веждане на нови бож ества“ . Всъщност новото божество било човеш ката съ
в е ст. Х р и сти я н ств о то внася нови идеи. За християнина космосът, природата не е нещо последно и най-могъщо. Защ ото Бог е основата на мирозданието и него ва могъща и разумна причина. Бог е сътворил св е та и с то ва с в е т ъ т е произ воден о т разума и волята, о т свободното решение на Бога. Затова и Бог е дух, една могъща духовност, защ ото духът е с п особ ността не просто да се поз нават предмети, но и сп о со б н о стта да се създават предмети. Х ристиянската идея за създаване на с в е та е идея за бож ествената духов н о ст. Но нали човек е „образ и подобие на Бога"? Следователно и у него има дух и неговата духовност също се проявява в това, че не само познава пред м е т и т е , но и в то ва, че може да ги създава - о т свободата на своя разум. Следователно християнската идея за духа е идея за свободата к а то фунда м е н т на нещ ата, к а то първооснова, която не зависи о т нещ ата, а т е зависят о т нея, доколкото са нейни порождения. Затова хр и сти я н ств о то не допуска р о б ство то . За него всички хора са равни, защ ото са създадени о т Бога. Хрис ти я н с ка та идея прави човека л и ч н о ст. Л и ч н о стта е израз на човешката духовност, на то ва, че човек е по-изначален о т всички неща и за това може свободно да се отнася към тях. Затова все ки може и трябва свободно да се отнася към другия. Тези идеи на х р и с ти я н с тв о то са развити о т много философи и мислители на Новото време. Така Л утер изисква пряка връзка между Бога и човека, т .е . чо век свободно да застане не пред посредника на Бога (пред свещеника), а пред самия Бог. Така индивидът е личност, за щ ото с то и лице в лице с Бога, среща безкрайното и с то в а надмогва с о б стве н а та си природна ограниченост. В началото на Новото време Д е ка р т повтаря подвига на С ократ. И т о й о т крива в човека нещо, ко е то не само го освобождава о т мненията на другите хора, но и о т за висим остта о т демонични сили. За Д е ка р т то в а е мисълта (содКо). Мисълта е свободна. В мисълта човек може да се уедини и дистанцира о т всичко останало. Мисълта е недосегаемото у човека и негова субстанция, т .е . нещо, ко е то не се нуждае о т нещо друго, за да съществува. Затова мак сим ата на Д е ка р т „Мисля, следователно същ ествувам“ може да се преведе и та ка : „Мисля, следователно съм човек.“ Е т о защо човек не може да бъде т у свободен, т у несвободен. Свободата е субстанция на човека, онова, о т ко е то т о й извлича своите възможности - да бъде един или друг, да направи едно или друго нещо.
Човекът се дефинира ка т о мислещо, т .е . свободно същество. Свобо д ата е съ щ ността , „природата“ на човека. Тя е неговото „е сте ств е н о състояние“ . П равата на човека са основни за щ и те н и начини за реа лизация на сво б о д а та . Правата са основните траектории, чрез които свободната мисъл - „въ треш ното“ у човека - се явява във външния свят. Такива основни прояви на свободата - и затова основни негови права са р а в е н с т в о т о и с о б с т в е н о с т т а . Към т я х м о га т да бъдат добаве
Човекът и неговите права
137
ни непри ко снове ност на ж и л и щ е то , т а й н а на кореспонденцията, свобода на придвижване.
Е 3. Декларации за правата на човека Правото фиксира и защ итава правата на човека чрез та ка наречени т е Декларации за п р авата на човека и чрез т е кс т о в е о т ко н с т и т у циите на отделните страни. Първите т е кс т о в е за защ ита на правата се появяват през XIII век в опита на едрите феодали да се еманципират донякъде о т краля. През XVII век се появяват документи за правата в Англия, с които се защ и тава т индивидуалните и общ ностните свободи пред Всемогъщ еството на краля. Обща декларация за правата в истинския смисъл на думата за пър ви пъ т срещаме в Декларация за п р авата на Вирджиния (1776 г.), а няколко месеца по-късно през същ ата година и в Декларация за незави с и м о с т т а на Съединените американски щ а т и . И в двата документа основната идея се състои в защ ита на индивидуалната е сте ств е н а и неотчуждаема свобода на човека спрямо общности и институции, вклю чително соб ствената или чуж дата държава. Първият специално посветен на човешките права документ е Декла рац и ята за п р авата на човека и гражданина о т 1789 г. Тя е горд ост т а на френското Просвещение, правното продължение на делото на В олтер и Русо, с което Ф ренската революция слага край на съсловни т е ограничения в стара Европа. Човекът не може повече да бъде нито роб, нито поданик. Той е гражданин, т .е . то й е е с те ств е н о свободен чо век, който сам е избрал да живее в то ва общ ество с такова правно ус тр о й ств о , т.е . с такава конституция и произтичащи о т нея закони. През XX век най-значимият подобен документ е Всеобща декларация за п р авата на човека о т 1948 г. В нея помъдрелите о т трагичния опит на В т о р а та световна война нации закрепват фундаменталните права на човека, които след то ва с т а в а т и предмет на международен дого вор - М е ж д у н а р о д е н п а к т за г р а ж д а н с к и т е и п о л и т и ч е ски т е пр а ва от 1966 г., приет о т страните-членки на ООН.
11 4. Основните права на човека Ж ивот Ж и в о тъ т на човека е ценност, която е условие за всички други цен ности. Затова правото на ж и во т е първото, което д окум ентите за правата на човека защ итават. Никакви аргументи - родителство, пре доставена закрила, влизане в имуществен дълг, идейни убеждения, раса — не м ога т да бъдат основание за посегателство върху човешкия ж и
138
Индивид и общности
в о т. Чл. 28. Всеки има право на ж и в о т. П о се га те л ств о то върху човешкия ж и в о т се наказва к а т о най-тежко престъпление. Чл. 29. (1) Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на ж естоко, без човечно или унижаващо отношение, к а кт о и на насилствена асимилация. (2) Никой не може да бъде подлаган на медицински, научни или други опи т и без неговото доброволно писмено съгласие.
К о н сти туц и я на Република България
Свобода Човешкият ж и в о т не е просто природен ф акт. Човек се ражда при родно, но възпитава човешкото в себе си чрез кул тура та и го проявява в свободата. Никакво насилие - физическо или социално - не може да унищожи свободата на човека, макар да е възможно т я да бъде много силно ограничена. Правото защ итава свободата на човека о т недопус тим и ограничения. Чл. 30. (1) Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. (2) Никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на дру го по се га те л ство върху личната му неприкосновеност освен при условия т а и по реда, определени със закон. (3) В изрично посочените о т закона неотложни случаи ко м п е те н тн и те държавни органи м о га т да задържат гражданин, за което незабавно уве домяват органите на съдебната власт. В срок о т 24 часа о т задържане т о органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобраз ност. (4) Всеки има право на адвокатска защ ита о т момента на задържането му или на привличането му к а т о обвиняем. (5) Всеки има право да се среща насаме с лицето, което го защитава. Тайната на те х н и те съобщения е неприкосновена.
К о нсти туц и я на Република България
Равенство Хората са индивиди о т един и същи род, но въпреки то ва т е са и по природа различни. К ато морални личности т е също м о га т да се разли чават в една или друга степен. Има и много други различия, които мо г а т да бъдат изтълкувани ка то неравенства - икономически, социал ни, професионални. Но не тези разлики има за цел да премахне правно т о понятие за равенство. Р авенството на човека е равенство ка то ли це, ка то носител на права и задължения. Това е равенство пред закона. В правото хората са равни, независимо о т разликите, произтичащи о т други гледни точки. Това е р е зул та т о т ф акта, че човек се дефинира ка то същество, чиято същ ност е свободата. Чл. 6. (1) Всички хора се раж дат свободни и равни по д остойнство и пра ва. (2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви огра ничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, е т н и ческа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, по
Човекът и неговите права
139
литическа принадлежност, лично и общ ествено положение или им ущ ест вено състояние. Конституция на Република България Хората се раж дат и о с т а в а т свободни и равни по права. Декларация за п р а ва та на човека о т 1789 г.
Свобода на с ъ в е с т т а К о га то човек започне да демонстрира своята свобода, т о й прави т о ва о т някаква позиция и с оглед на някакви цели, извършва го при опре делено отношение към нещ ата и другите лица. Всичко то в а съставля ва основата на неговия светоглед, на неговите убеждения и вяра светска или религиозна. Правото закриля те зи различни с т р а т е ги и в ж ивота, доколкото т е са съвместими една с друга. Защ ото човешкият ж и во т е и „състезание“ на светогледи, т о й е съжителстване на рели гиозни, политически и морални възгледи за света. Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни. (2) Религиозните и нсти туц и и са отделени о т държавата. (3) Традиционна религия в Република България е източноправославното ве роизповедание. (4) Религиозните общ ности и институции, к а к т о и верските убеждения не м о га т да се използват за политически цели.
К о н сти туц и я на Република България
Свобода на словото Тези светогледни разлики при човека, които е сте ств е н о произтичат о т неговата вътрешна свобода и са нейна личностна проява, м о га т да бъдат представяни, аргументирани и демонстрирани публично. Държава т а и държавите нямат право да толерират или ограничават разпрост ранението на един или друг възглед, на една или друга стр а те ги я за ре ализация на свободата, освен ако не се нарушава някое о т досега изб роените права. Чл. 11. (1) Политическият ж и в о т в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм. (2) Н ито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна. (3) П а ртии те съ д ействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политичес ки партии, к а к т о и условията за т я х н а т а дейност се уреждат със закон. (4) Не м о га т да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, к а кт о и партии, които си п о ста в я т за цел насилстве но завземане на държавната власт. Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. (2) Това право не може да се използва за накърняване на правата и доб р о то име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конс ти туцио н но установения ред, към извършване на престъпления, към раз палване на вражда или към насилие над л ичността.
140
Индивид и общности К о н с т и т у ц и я на Република България
Личен ж и в о т Ч овек може да не намери подкрепа за с в о и т е възгледи, възм ож но е до ри сам о т о й да вярва в дадена идея. Той няма право да я н а л а га на дру г и т е , но има п р а в о т о да у с т р о и личния си ж и в о т т а к а , к а к т о са м ре ши. И з в е с т н а т а английска пословица „М о я т дом е м о я т а к р е п о с т “ е и з раз на либерално уваж ение към ч а с т н и я ж и в о т на човека. Чл. 32. (1) Личният ж и в о т на гражданите е неприкосновен. Всеки има пра во на защ ита срещу незаконна намеса в личния и семейния му ж и в о т и срещу по се га те л ство върху неговата че ст, д осто йнство и добро име. (2) Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки него в о то изрично несъгласие освен в предвидените о т закона случаи. К о н с т и т у ц и я на Република България
Труд Щ ом ч о в е к е свободен по с ъ щ н о с т т а си, щ ом е равен пред за кона и може да има свои п р и т е ж а н и я , т о г а в а т о й т р я б в а да може свободно да проявява с в о и т е с п о с о б н о с т и . Това изначално р а в е н с т в о на човека с т а ва р а в е н с т в о в н а ч а л о т о на ж и в о т а , в неговия с т а р т . О т т у к н а т а т ъ к на човека е дадена и с в о б о д а т а чрез т р у д а си да с т а н е различен. Чл. 16. Трудът се гарантира и защ итава о т закона. К о н с т и т у ц и я на Република България
С обственост След к а т о човек е свободно с ъ щ е с т в о и п р а в о т о има за цел да съз даде гар а н ции за р е а л и за ц и я та на т а з и свобода, т о г а в а п р а в о т о т р я б ва да з а щ и т и с в о б о д а т а на л и ц е т о спрямо в е щ и т е . Тази свобода е со б с т в е н о с т т а . Без нея с в о б о д а т а би о с т а н а л а сам о в ъ тр е ш н а , сам о м и с ловна и въображ аем а а к т и в н о с т на човека. З а т о в а всички в л а с т н и ч е с ки режими, к о и т о са се о п и т а л и да за вл а д е я т с в о б о д а т а на човека, са се с тр е м и л и да и м а т по-голям ко н т р о л върху н е го в а т а с о б с т в е н о с т или напълно да я п р е м а х н а т . З а т о в а р о б ъ т е вещ сред в е щ и т е , з а т о в а е равен на т я х , з а щ о т о не му е дадено п р а в о т о да ги превъзхожда, т .е . да има в л а с т над т я х к а т о негови с о б с т в е н и , да има с о б с т в е н о с т . Чл. 17. (1) Правото на с о б стве н о ст и на наследяване се гарантира и за щ итава о т закона. (2) С о б с тв е н о с тта е частна и публична. (3) Ч а с тн а та со б стве н о ст е неприкосновена. (4) Режимът на о б е кт и т е на държавната и общинската со б стве н о ст се определя със закон. (5) Принудително отчуждаване на с о б ствен ост за държавни и общински нужди може да ста ва само въз основа на закон, при условие че. те зи нуж ди не м о га т да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.
Човекът и неговите права
141
К о н сти туц и я на Република България
Неприкосновеност на жилищ ето Равното право на човека да реализира своята свобода му дава право да създаде чрез с о б с тв е н о с т т а и светогледа си свой неприкосновен приватен свя т - свой дом. Личният св я т е единство о т защитени цен ности - ж и вот, свобода, възгледи, соб ственост. Той е неприкосновен ос вен в случаите, ко га то човек е нарушил правата на другиго, а законът допуска такава възможност в името на възстановяване на правото. Чл. 33. (1) Жилището е неприкосновено. Без съгласието на обитателя му никой не може да влиза или да остава в него освен в случаите, изрично посочени в закона. (2) Влизане или оставане в жилището без съгласие на неговия об и тател или без разрешение на съдебната власт се допуска само за предотвратя ване на непосредствено предстоящо или започнало престъпление, за за лавяне на извършителя му, к а кт о и в случаите на крайна необходимост.
К о н сти туц и я на Република България
Свободно придвижване П р и р о д а та на човека изисква т о й да бъде т е л е с н о с ъ щ е с т в о , к о е т о се нуж д ае о т п р о с т р а н с т в о . П р а в о то не може да допусне някой да при добие т а к ъ в мащ аб на с о б с т в е н о с т , че да лиши о с т а н а л и т е хора о т земно п р о с т р а н с т в о . Една държава наруш ава е с т е с т в е н и т е права на човека к а т о ж и т е л на З е м я т а , ако напълно му о т к а з в а д о с т ъ п а до с в о я т а т е р и т о р и я . З а т о в а К а н т о тб е л я зв а , че м акар чов ек да не може да получи право за заселване навсякъде, все пак т о й има б е зусл о в н о то пра во да пребивава навсякъде, щ ом е земно с ъ щ е с т в о по с в о я т а природа. Чл. 35. (1) Всеки има право свободно да избира сбоето м естож и тел ство, да се придвижва по те р и то р и я та на с тр а н а т а и да напуска нейните пре дели. Това право може да се ограничава само със закон, за защ ита на на ционалната сигурност, народното здраве и правата и свободите на дру ги граждани. (2) Всеки български гражданин има право да се завръща в стр а н а та .
К о н сти туц и я на Република България
Д о стъ п до информация Свободата на човешкия ж и во т и свободата на неговите възгледи му дават основание да иска свободна ориентация в света. Нуждата о т право на информация в съвременния свят, населен с множество и нсти туции, които- са отговорни за различни сфери на социалния ж ивот, е жизнено важна за всеки човек, за да бъде равнопоставен на останали т е социални индивиди. Разликите в достъпа до информация в епохата на информационното общ ество създават социално неравенство по съ щия начин, ка кто разликите в притежаване на земи са разделяли хора т а на съсловия в аграрния стадий о т развитие на човечеството. Дър жавен служител, който неправомерно откаж е да предостави информа
142
Индивид и общности
ция, всъщност приватизира и присвоява обществено б о га тс т в о . Чл. 41. (1) Всеки има право да търси, получава и разпространява инфор мация. О същ ествяването на то в а право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, к а к т о и срещу национална т а сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. (2) Гражданите и м а т право на информация о т държавен орган или учреж дение по въпроси, ко ито представляват за т я х законен интерес, ако ин формацията не е държавна или друга защ итена о т закона тайна или не засяга чужди права.
К о н сти туц и я на Република България
Тайна на личната кореспонденция Свободата на с ъ в е с т т а и неприкосновеността на собствения приват е н свя т е продължена в т а й н а т а на личната кореспонденция. Правото защ итава не само въ зм ож ността човек да притежава вещ ите ка то не що абсолютно свое, да създава о т т я х абсолютно свое пространство, но и да има една защ итена о т закона възможност да свързва те зи приватни светове - чрез писмото, чрез телефона, чрез И нтернет. Корес понденцията е израз на една прекосяваща публичното пространство приватна частица о т човешкия свят. Чл. 34. (1) Свободата и т а й н а т а на кореспонденцията и на другите съ общения са неприкосновени. (2) Изключения о т то в а правило се допускат само с разрешение на съдеб н а та власт, к о га то то в а се налага за разкриване или предотвратяване на те ж ки престъпления.
К о нсти туц и я на Република България С друж аване
За да реализират свои материални интереси или да з а щ и тя т свои права, гражданите им ат право на сдружения. По този начин т е защи т а в а т себе си ка т о индивиди о т произвола на други обществени групи или на държавата. Броят и а к т и в н о с т т а на гражданските сдружения са показател за с т е п е н т а на развитие на гражданското общество. Чл. 44. (1) Гражданите м о га т свободно да се сдружават. (2) Забраняват се организации, чиято дейност е насочена срещу сувере н и т е т а , те р ито р и а лн а та цялост на с тр а н а та и ед и нството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, ка кт о и органи зации, които създават тайни или военизирани стр у кту р и или се с тр е м я т да п о с ти гн а т целите си чрез насилие. (3) Законът определя организациите, които подлежат на регистрация, ре да за т я х н о т о прекратяване, к а кт о и взаимоотношенията им с държава та . Чл. . (1) Гражданите им ат право да се събират мирно и без оръжие на съб рания и манифестации. (2) Редът за организиране и провеждане на събрания и манифестации се определя със закон.
Човекът и неговите права
143
(3) За събрания на за крито не се изисква разрешение.
К о н сти туц и я на Република България
Малцинствени права Логично е при условия на победила демокрация да бъде търсено усъ вършенстване за щ и та та на човеш ките права. Е то защо идва ред да бъ д а т защитени правата на м алцинството о т произвол в решенията на м нозинството във всички социални сфери. Това се отнася особено до правата на малцинствени етноси, които са заплашени о т културна аси милация. Чл. 36. (2) Гражданите, за които българският език не е майчин, и м а т пра во наред със задължителното изучаване на българския език да изучават и ползват своя език.
К о н сти туц и я на Република България
Свобода на медиите Р азвитото гражданско общ ество има опора в свободата на медиите - вестници, радио, телевизия, И н те рнет. Всяка то та л и та р н а власт се бои о т свободата на медиите. Днес талибаните са най-яростните про тивници на И нтернет. В ка ч е ств о то си на „че твъ р та власт“ медиите са „гражданска власт“ , която е постоянна опозиция на държавата, пос тоянен неин коректив. В то ва си ка ч е ств о то медиите предоставят м ясто за изразяване на лични гледни точки и становища на по-големи части о т общ еството. Важна особеност на медиите е конкуренцията и състезанието за по-бързо и по-качествено информиране на граждани т е , с което правят много трудно укриването на информация о т с т р а на на държавата (практика при социализма). Свободата на медиите мо же да бъде деформирана о т икономически групировки, които налагат на индивидите своята интерпретация за онова, което се случва в общес твото. Чл. 40. (1) П е ча тъ т и другите средства за масова информация са сво бодни и не подлежат на цензура. (2) Спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на а к т на съдебната власт, к о га то се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насил ствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над л ичността. Ако в срок о т 24 часа не последва конфискация, спирането преустановява действието си.
К о н сти туц и я на Република България
Жалби Гражданите не само им ат достъп до обществена информация. Те им ат право да изискват корекции в поведението на държавни и н с т и т у ции или техни служители. Държавата е производна о т човешкия избор и няма право да накърнява човеш ките права. Гражданите дефинират дър ж ава та чрез своя политически в о т, чрез ко н сти туц и я та и законите, за
144
Индивид и общности
т о в а м о г а т да и с к а т корекции в н е й н а т а к о н к р е т н а д е й н о с т винаги, ког а т о са нарушени п р а в а т а им.
Чл. 45. Гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до дър жавните органи. К о н с т и т у ц и я на Г-публика България П р а во на о б р а зо в а н и е Тъй к а т о човек е свободно и с т о в а духовно с ъ щ е с т в о , т о й , за раз лика о т ж и в о т н и т е , има дълго д е т с т в о - дълго не може сам да се въз ползва о т т а з и си свобода. А т я означава не сам о в ъ з м о ж н о с т за при родна, но и за духовна реализация. И понеже външно д у х о в н о т о е даде но за гр а м о т н и я човек, о т к р и т о е сам о за онзи, к о й т о може да разчи т а з н а ц и т е на к у л т у р а т а , т о човек т р я б в а да получи п р а в о т о и га р а н ц и и т е да излезе о т д е т и н с к о т о си, о т п р и р о д н о то си с ъ с то я н и е с по м о щ т а на д ъ р ж а в а та . З а т о в а п ъ р во на чал н ото, о гр а м о т я в а щ о т о образо вание се приема к а т о свързано с ф у н д а м е н та л н и т е права на човека. Е т о т а к и в а с а о с н о в а н и я та и т а к о в а е о б о с н о в а в а н е то на човеш ки т е права о т философска гледна т о ч к а . О т к а з а н о т о д о т у к следва, че т е не са р е з у л т а т о т и с т о р и ч е с к а с л у ч а й н о ст, а необходимо и логично п р о и з т и ч а т о т е с т е с т в о т о на човека. Не е възможно човек да съ щ ес т в у в а , без да ги п р и т е ж а в а поне к а т о п р е те н ц и я .
Чл. 53. (1) Всеки има право на образование. (2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително. (3) Основното и средното образование в държавните и общинските учи лища е безплатно. При определени о т закона условия образованието Във висшите държавни училища е безплатно. (4) Висшите училища се ползват с академична автономия. (5) Граждани и организации могат да създават училища при условия и по ред, определени със закон. Обучението в тях трябва да съответства на държавните изисквания. (6) Държавата насърчава образованието, като създава и финансира учи лища, подпомага способни ученици и студенти, създава условия за профе сионално обучение и преквалификация. Тя упражнява контрол върху всички видове и степени училища. К о н с т и т у ц и я на Република България
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. М оже ли в сегаш ния период на екологична криза да се заговори за „права на п р и р о д а т а “ ? 2. Какви а р гу м е н т и м о г а т да б ъ д а т приведени за с ъ щ е с тв у в а н е т о на „права на ж и в о т н и т е “ ? 3. К аква йерархия на о с н о в н и те права може да се напраВи? 4. М оже ли да се а р гу м е н т и р а з а щ и т а т а и на други права? К а к ви?
14. СОБСТВЕНОСТ В света има два вида хора - имащи и нямащи. М игел де С ервантес
За да почувствате цената на това, което притежавате, представете си, че с те го изгубили. П лутарх
Състоянията са неравни, защото хората са получили о т природата различни способности и по още по-различен начин са се Възползвали о т тях. Бенджамин Ф ранклин
I 1 1. Вещ и вещни права Що е вещ? Във философията често е бил обсъждан въпросът за вещите. Няма спор, че вещта е нещо, а не нищо. Но какво е е с те с тв о то на това нещо? За Демокрит вещта е куп о т невидими малки атоми, докато за Платон вещта е бледа ими тация, изменчиво и преходно копие на вечната идея. Беркли пък твърди, че щом съзнаваме всичко, което възприемаме, тогава вещта е част о т нашето съзна ние и също е идея. Вещта е само начин, по които Бог ни представя идеите. Съ що толкова ефимерно нещо е вещта и според Шопенхауер. В основата на не щ ата е могъщата Световна воля, която се представя на ограничените способ ности на човека като свят о т вещи - едно привидно устойчиво и спокойно пок ривало, под което бушува сляпата енергия на Световната воля. За екзистенциалистите о т XX век вещта е „подръчност“ , устойчива концентрация на човеш ките намерения, на човешкия проект. Затова в света на ескимосите има де сетки видове сняг, много „снежни вещи“ , докато за нас снегът е една-единствена вещ. Следователно о т това как човек прокарва с мислите си граници между не щ ата ще зависи дали едно или друго нещо е вещ. Най-общо вещта е едно ре ално единство о т качества, което е устойчиво във времето, различимо и разграничимо о т другите неща. Вещта е устойчива идентичност на качества и свойства. С качеството се характеризира вещта напълно изолирана - обем, непроницаемост и други. А свойствата характеризират вещта спрямо другите вещи - те ж е ст, „по-голяма", „по-ценна".
В правно отношение основна противоположност е вещ - лице. Лице т о има свобода, затова и права, вещ та няма свобода. Лицето е субект, носител на права, а вещ та е об е кт на човешките права. Затова в Рим робът е вещ сред останалите вещи на свободния човек (инструменти,
146
Индивид и общности
животни, земя). Вещ та е нещо, спрямо което човек може да приложи своята свобода - т а ка то й има „вещни права“ . Тъкмо защ ото вещ ите нямат свобода, т е са „крайни“ . Те им ат само външност, т е са битие-за-друго-нещо. Затова вещ ите имат цена, за щ ото м о га т да бъдат сравнявани. Всяка вещ може да бъде оценена ка т о „повече“ или „по-малко“ ценна. Само човекът ка то свободно същес т в о е безкраен. К а кт о безкрайностите са винаги равни ( х + п = х , х + х = х, х х х = х), т а ка и лицата са израз на човешката свобода и затова са равни.
ЕЗ 2. Видове вещи Вещ ите са пасивният обект, спрямо който човек проявява активно своята свобода. Тази реализация на свободата обаче има множество степени и нюанси. Видовете вещни права представят сте п е н та на сво бода спрямо вещ та независимо о т характера на сам ата вещ. Но нейни т е особености също влияят на начина, по който човек манифестира своята свобода спрямо вещ ите. Затова има класификация на видовете вещи. Б ож ествен и и човеш ки Това е едно древно и вече архаично деление, което срещаме в римс ко то право. Храмовете, гробниците и всички предмети на религиозния кул т принадлежат на бож ественото право и са божествени вещи. Те ня м а т цена, защ ото са несъизмерими с човешките вещи (инструменти, земя, сгради), които принадлежат на човешкото право. Само ако бъдат осквернени, профанизирани, т е губят своята сакрална с то й н о ст и при добиват цена - ста В а т годни за продан и покупка по законите на чо веш кото право. Общи и публични Римското право познава и друго делене според то ва дали вещ ите не са за никого, или са на всички. Първите са общи - водата, въздухът, мо рето и морският бряг. Тях никой не може да присвои само за себе си т е не принадлежат на никого. Към публичните вещи принадлежат пъ ти щ ата, т е а т р и т е , пристанищ ата, баните, цирковете. Това са и зкустве ни вещи, направени за общо ползване. Д виж им и и недвижими В съвременната класификация най-важно е деленето на движими и недвижими вещи. Недвижимостите винаги са били смятани за по-ценни о т движим остите и към тях е било проявявано по-специално правно о т ношение. Още в древен Египет недвижимите вещи са били вписвани в специални книги. Процедурата по смяната на техния собственик е поусложнена и по-бавна. През Средновековието промяната на соб стве
С обственост
147
н о с т т а върху недвижимото имущество е била почти невъзможна, докат о на движимите вещи е било гледано ка то на малоценни неща. С по рядъка и уст о й ч и в о с т т а на правата над недвижимите е бил свързван порядъкът и с та б и л н о с тта на държавата, на целия правен ред. Недвижимите вещи са такива по природа (земя, дървета, растения, сгради) или по предназначение (ж и во тн и те във фермата, машините в завода). Движими са всички останали вещи.
Заместим и и незаместими Човек може да въплъти свободата си във вещ ите изобщо, но то ва мо же да стане ка кт о в точно определена вещ, т а ка и в който и да е ек земпляр о т някакъв вид вещи. Така човек може да дължи на някого сума т а о т 100 лева, но то в а не означава, че дължи точно та зи банкнота. Аналогично се сключва договор за покупка на определено количество ми нерална вода или ж и то , а не за точно тези бутилки или за точно тези ж и тн и зърна. Но последната бутилка вино о т някоя реколта може да стане незаместима вещ. Това деление е важно с оглед на то в а доколко при договор човек ще се обвърже с конкретна вещ.
Потребими и непотребими Правното обвързване на индивидуалните свободи зависи и о т начина, по който човек реализира правната си власт над вещ та. Ако правомо щ ието му е над потребима вещ (храна, пари), то га в а неговото осъщес твяване води по необходимост до самоотричането му. Наличието на право е пропорционално на наличието на вещ та и упражняването на т о ва право унищожава вещ та, а с то в а и сам ото себе си. Непотребимит е вещи (сгради, инструм енти) м о га т да бъдат отдавани под различни форми на другиго и след то в а да бъдат върнати обратно.
Делими и неделими Щом по дефиниция вещ та е устойчиво единство о т качества и свойства, то га в а понякога то в а нейно многообразие може да даде въз можност да се диференцира и манифестацията на човеш ката свобода спрямо вещ та. Една делима вещ може да стане о б е кт на различни пра ва. Така една къща може да бъде разделена и спрямо всяка получена ч аст да е възможно правно отношение. Но то в а не е възможно за една крис тална ваза или картина. Делимата вещ и след деленето остава цяла в смисъла, който влага в нея правото, докато след разделяне неделимата вещ престава да бъ де вещ в правен смисъл. К а р ти н а та е делима на отделни веществени части, но не и в правен смисъл.
Главни и второстепенни К о га то една вещ е делима, то га ва нейните части или са равноценни
148
Индивид и общности
след разделянето, или някоя о т тя х е главна, а другата или другите са второстепенни. Така основната строителна конструкция на къщ ата е главна вещ, а керемидите по покрива - второстепенна, д вигателят на колата е главна вещ, а ч истач ки те на стъ кл а та - второстепенна. То ва е особено важно за правната идентичност на вещ та, което ясно се проявява при покупко-продажбата и наема.
I I 3. Владение Вещните права дават власт на човека над вещите. К огато тази власт е ф акт и е придружена с намерението да се държи вещ та ка то своя, то га ва е налице ка тегори я та „владение“ . Тук няма значение на какво основание се владее вещ та. Важни са ф а ктъ т и намерението. Владението не съвпада със с о б с тв е н о с тта . К огато собственикът уп ражнява реална непосредствена власт над своя имот, а примерно не го е заложил, само то га ва то й владее имота си. Но не само собственикът. Дори ко га то тази фактическа власт, и т о с това намерение, се среща при един крадец, то й също бива признаван за владелец. Правото защи тава всеки владелец, за да не се стигне до саморазправа и самосъд. Владението на крадеца може да бъде прекратено само с правни сред ства. Донякъде сходно с владението е държането. Една вещ бива държана о т онзи, който властва непосредствено над нея, но няма намерение да я държи и за в бъдеще ка то своя. Такъв е случаят с превозвача на чужд товар, също и с онзи, който държи сто ка в залог.
и
4. Собственост
П онятие Най-пълната проява на вещ ното право е с о б ств е н о стта . Затова тя е най-важното о т всички вещни права. Ч есто дори наличието на правов ред се преценява според това дали е налице и доколко е защитена соб с т в е н о с т т а . Тя е „абсолю тно“ право, защ ото собственикът на една вещ е защ итен о т п о с е га те л ств о то върху нея о т страна на всички ос танали. Не е необходимо специално да се договаря за това. Следовател но с о б с тв е н о с т т а съдържа два момента - позитивен и негативен. По зити вни ят се състои в правото на собственика да прави с вещ та всич ко, което пожелае. Той има пълна власт върху употребата на вещ та, из ползването на нейните плодове и разпореждането с нея. Той може да я съхранява или да я унищожи. Той може да я продаде или заложи, да я ипо текира, да я даде под наем, да я подари или завещае. Всичко, което вещ т а даде - нейните „плодове“ - са негови. Плодовете м ога т да бъдат
С об ственост
149
природни - реколтата о т земята, малките на ж и вотни те , но може да са и граждански плодове - лихва о т влог, пари о т наем, рента. Тази абсо л ю тно ст на с о б с тв е н о с т т а („свещена и неприкосновена“ ) е била чес т о предмет на философски дискусии. Крайните позиции в т я х са две на кр и ти ц и те и на апологетите. К р и ти ц и Най-видните сред т я х са Платон и Маркс. Според П латон с о б с тв е н о с т т а покварява и затова управниците на идеалната държава не трябва да притеж ават нищо собствено. Това е така, понеже идеалната държава се основава на идеи. Идеята е винаги нещо общо („човекът изобщо“ , „доброто“ ), а с о б с тв е н о с т т а е нещо единично („тази къща“ , „то зи парцел земя“ ). Освен то ва идеята е т а кова общо, което не може да се завладее о т някого, а с о б с тв е н о с т т а може да е само на едного. Е то защо управниците философи трябва да съзерцават идеите и, мислейки винаги за общ ото, да осъщ ествяват вечната справедливост. Според Платон отминалият век на човечест вото е бил време на всеобщо равенство и щ астие. За Маркс, напротив, равенството и всеобщото щ астие предстоят, т е са задача, която трябва да бъде осъществена. С о б с т в е н о с тт а разделя об щ е ств о то на две противоположни и настроени враждебно една срещу друга класи собственици и пролетарии. С о б с т в е н о с тт а според М аркс всъщ ност принадлежи на онези, които я създават - на трудещ ите се. Но лишени о т първоначална соб стве но ст, т е са принудени да разменят труд срещу заплата, без да м о га т да у ч а с т в а т в създаващата се со б ств е н о ст ка то съсобственици. Това състояние според Маркс отчуждава човека о т света. Пролетариите не виждат във вещния св я т проява на своята свобода, а собствениците не у ч а с тв а т в труда. Така пролетарии и притежатели са отчуждени о т своята човешка същност, която според Маркс се състои в създаване т о , в свободната кр еати вност на всеки. Според него човек може да бъ де свободен и да живее човешки само в общ ество, в което соб стве н о с т т а е обществена, а не частна. А п о л о ге ти К а то техен представител може да бъде посочен Хегел. Не е възмож но, твърди то й , хората да бъдат равни в своите притежания. Защото сам ата природа ги е създала неравни. Освен то в а всеки, съобразно уси лието, което вложи в своето образоване, става различен и следовател но неравен на останалите. Тогава искането за изравняване на притеж а нията се оказва всъщ ност създаване на неравенство, защ ото неравни т е по природа или ум ще получат равно, което е несправедливо. И нещо по-важно. С о б с т в е н о с тт а е „налично битие на свободата“ . Тя не е някаква чужда на човека наличност, а одухотворен предмет, ви
150
Индивид и общности
димо във вещ ите човешко присъствие. За ж и в о тн и те външните предме т и са нещо чуждо, което или трябва да бъде отб я гн ато, или - ако е храна - потребено, погълнато. А човек освен природно тяло, освен вън ш ност има и духовност, т .е . нещо вътрешно, което обаче може да бъ де проявено вън. Това означава, че човек може да бъде „при себе си и из вън себе си“ . Само човек може да направи „външното свое“ (К а нт) по свободен начин, т .е . без физически да го държи. С о б с т в е н о с тт а не е физическо, а духовно отношение. В нея човек вижда вещ ната изява на своя дух, вижда своята вещ ка то защитена о т свободата на други. То ва свободно вещно пространство на човешкия дух не е нещо валидно са мо за едного, за собственика, а е признато о т правото, т .е . о т всич ки. Придобиване То може да бъде първично и производно. Най-древният първичен начин е завладяването (окупацията). Той предполага ничии вещи. Така завоевателите на Новия свя т са смятали, че лишените о т държавност м естни племена нямат свое право на соб с т в е н о с т. Следователно те х н и те земи не са правно защитени и м о га т да бъдат завладявани. При една вече налична соб ств е н о ст е възможно сам ата природа да съдейства за нейното увеличаване - такива са на носите о т реките. Този начин се нарича присъединяване. Друг начин е на м и ран ето на вещ, принадлежаща на неизвестен и неустановим собственик - съкровището и изгубените вещи. Тук различ ни те законодатели по стъ пват различно. Главно в миналото намиращи я т е получавал пълни права върху вещ та. Днес в повечето случаи зако нодателят изисква намереното да бъде предадено, а намиращият може да получи к а т о обезщетение ч а ст о т с т о й н о с т т а . С о бствен ост може да се придобие и чрез плодовете на наличната со б ств еност - били т е природни или граждански. Твърде нюансиран е въпросът за с о б с т в е н о с т т а при промяна на вещ та чрез о б р а б о тка . При каква степен на промяна вещ та сменя своя собственик? Превръща не то на гроздето във вино, на мрамора в с т а т у я и на т ъ ка н та в дре ха води до смяна на с о б с тв е н о с тта . К ри те ри ят се търси в промяната на съ щ ността, а о т т у к и в им ето на вещ та. Сякаш вещ та става дру га и се дистанцира о т своя предишен собственик. Така след обработ ка т а вещ та к а т о че ли става ничия и допуска един вид окупация. Раз ликата е в това, че новият собственик остава задължен към предиш ния и трябва да го обезщети. П рои звод н ото придобиване става чрез различни правни сделки. Такива са договорите и завещанието. Ограничения Въпреки „свещения“ характер на с о б с т в е н о с т т а и нейната абсол ю т н о с т има случаи, ко га то правото на со б ств еност може да бъде ог
С обственост
151
раничено. Тъй ка то с о б с тв е н о с т т а ка то защитено притежание е Въз можна само при наличието на държава, т о понякога общ ественият ин терес налага отнем ането на нечия соб ственост - при строеж на пъ тищ а например. Тук интересъ т на собственика е нарушен, но това е допустимо при липса на друго решение и с цената на предварително и равностойно обезщетение. С обственикът търпи известни щ ети о т га ранта на со б ств е н о стта .
Ш
5. Права върху чужда вещ
Тъй ка то со б с тв е н о с т т а е най-пълното и най-б огатото вещно пра во, то в а дава възможност за правни сделки върху част о т неговия обем. Такива комбинации о т вещни права носят името „права върху чужда вещ“ . Право на ползване Най-напред може да бъде споменато правото на ползване. При него собственикът на една вещ я о тстъ п в а само временно и само на опре делено лице, което не може да я преотстъпва на друго. Такива са слу чаите при ползване на жилище или автомобил. Суперфиция Друго право о т този вид е суперфицията (о т лат. 5ирегЯс1ез, „повър хн о ст“ ). При то в а право се използва чужда земя за строеж. Субстанци я т а на земята остава у нейния собственик, а върху повърхността й върху една ч аст или върху цялата - „се наслагва“ чуждо право, чужда соб ственост. Тази комбинация о т права е добре позната у нас, понеже много о т жилищата в градовете са построени върху земя, която е дър жавна или общинска соб ственост. Въпреки че е „добавъчно“ право, пра во то на суперфиция е също абсолютно вещно право. С обственикът на суперфицията може да отчужди правото си на друг, да го завещае. До ри ако сградата бъде съборена (о т земетресение или износване), т о правото на суперфиция остава у неговия собственик. С е рвитут Трето класическо право върху чужда вещ е с е р в и т у т ъ т (о т лат. 5ет1и1о, „роб ство“ , „подчиненост” ). Това право възниква при съседни или близки имоти (земя, сгради). С обственикът на един парцел земя има правото да прокара през съседния парцел пътека за достъп, напоител ни съоръжения, ел.захранване. Има и негативни сервитути - правото да се изисква о т съседа да не засажда близо до границата засенчващи дървета, да не строи сгра да, която да нарушава нормалния изглед и достъп на светлина. Серви т у т ъ т показва, че с о б с тв е н о с т т а е възможна не за Робинзон, а само
152
Индивид и общности
сред други собствености. Така ка кто свободата на едно лице е възмож на само при и чрез сВободата на другите. Следователно „зад“ непосредственото вещно право, при което субек т ъ т властва над вещ та, се открива взаимното съгласуване на права та , на общ ите и ко нкр етни те правни задължения.
€ 6. Авторско право Понеже човек е душа и тяло, материално и идеално същество, той има права не само върху вещи и не само вещи м о га т да бъдат негова соб ственост. Към притежанията на човека спада и интелектуалната соб ственост. Появата на авторско право се забелязва едва в Ренесанса. Чак то га в а художниците и учените започват да гледат на своите произведения ка то уникати, които са изцяло авторски, изразяват лич н о с т т а и спадат към нейното достойнство. Но дали всички интелектуални „притежания“ м о га т да бъдат призна т и и защитавани ка то интелектуална соб ственост? Нужно е да бъде признат новаторския характер на „интелектуалния продукт“ и то й да бъде обективиран по някакъв начин - т е к с т , ка р ти на, образ, машина, софтуер, дизайн и др. Преводът на един т е к с т също попада под закрила на авторското право. А в тор ското право се закриля до 70 години след см ъ р тта на автора. За да се преведе на български книга на автор, който е починал, трябва да се получат авторски те права о т неговите наследници или о т изда т е л с т в о т о , което ги е издавало (според случая). Кражбата на интелектуална соб ственост е престъпление и се на казва о т закона. В България особено наболели са проблемите със „соф туе р но то п и р а т с т в о “ , нелегалното излъчване на телевизионни програ ми и музикални клипове.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Чия соб ственост е писмото: на изпращача или на получателя? А ко га то е още на път? А ко га то изпращачът е изразил желание да му бъде върнато? Чие е анонимното писмо? 2. Докъде във височина трябва да се простира с о б с тв е н о с тта върху парцел земя? Чия соб ственост е въздухът над парцела? 3. Ако един човек постепенно изкупи цялата площ на Земята, на какво основание то й може да бъде ограничен? А земята о т те р и то р и я т а на една държава? 4. Защо авторското право е ограничено само до 50 години след с м ъ р тта на автора? Какво би станало с авторското право на наследниците на Питагор, на Галилей или на Нютон?
15. ЗАДЪЛЖЕНИЯ Взаимното прехвърляне на права е това, което хората наричан договор. Томас Хобс
Правото защитава проявите на свободата. В човешките права са защитени най-общите прояви на свободата - еднакви за всички, навсякъде и винаги. Правната свобода на чове ка е защитена ка то Лице. Във вещ ното право е защ итена свободата на човека, т а ка ка кто т я е демонстрирана спрямо вещ ите. Тук свободата се явява в о т ношението Лице - Вещ. Но правото трябва да даде и гаранции за „правилната“ среща на една свобода с друга, да даде правова форма на срещ ата на една воля с друга. Тук свободата се явява в отнош ението Лице - Лице.
Ш
1. Същност на задълженията
Терм инът Сред личните права особено м ясто заемат „облигационните отнош е ния“ , „облигациите“ , които са предмет на „облигационното право“ . Наз ванието на този дял о т ч а с тн о то право идва о т латинския език („оЬНдаИ о" означава, „задължение” ). Етимологически терм инъ т произлиза о т глагола „оЬНдо", означаващ „завързвам“ , „обвързвам“ , „обричам“ , „обеща вам тъ рж ествено“ . В по -старо то римско право длъжниците са били за вързвани за краката с вериги, о ткъ д е то и смисълът на „завързвам“ . Дъл г ъ т обвързва, ако длъжникът не успее да се издължи. Тогава то й може да бъде затворен в домашния затвор на онзи, на ко гото дължи нещо. Днес ка то еквивалентни се употребяват терм ините „облигацион но отнош ение“ , „облигационна връзка“ , „задължение“ . О блигационното отнош ени е То обвързва свободата на две (или повече) лица по конкретен повод. Между т я х се създава правна връзка, в която едното лице е К р ед и то р,
154
Индивид и общ ности
а другото - Длъжник. Кредиторът има някакво вземане о т длъжника, а длъжникът нещо дължи на кредитора, има някакво задължение към не го. Така лицата сами създават правни връзки помежду си, приемат доб роволно правни роли, възникват различни конфигурации в пр остранство т о на свободата. Със сам ото си присъствие в правното п р о стр а н ст во, със с т а т у с а си на лице човек има общи задължения, които произти ч а т о т законите, о т общия правен ред. Но задълженията, за които с т а ва въпрос в облигационното право, са нещо по-друго. Те възникват в ре з у л т а т на конкретен избор. Човек не е задължен да поема такива за дължения (което обаче практически е невъзможно). Самата природа на човека налага индивидът да влиза в много и разнообразни облигационни отношения. С ъседството със свободата на другия го подтиква да се договаря с него. Човек има свободата да си избира задълженията. Терминът „задължение“ се употребява ка кт о в тесен смисъл - ка то дълг на длъжника към кредитора, т а ка и в широк - ка то покриващ цяло т о облигационно отношение. Така неговите елементи и с т р у кту р а са следните: ОБЛИГАЦИОННО ОТНОШЕНИЕ (задължение) Лице X Лице У Кредитор Длъжник Вземане Задължение Претенция Дълг Ясно се виждат разликите между вещ ното право и облигационното право. Вещното право съотнася Лице и Вещ, а облигационното - Лице и Лице. Във вещ ното право лицето непосредствено се отнася към ве щ ите, а опосредствано - към другите лица. В облигационното право ли ц е то непосредствено се отнася към друго лице и само чрез него към вещ ите. С о б с тв е н о с тта е абсолютно право, защ ото собственикът има мълчалива претенция към всички други лица (да не извършват посе га те л с тв о върху неговата вещ). Облигационното право е о тн о с и те л но, защ ото кредиторът има явната претенция само към определено ли це (към длъжника).
Престация В облигационното отношение лицата съгласуват своята свобода по конкретен повод - осъществяване на някакъв р е зул та т (на лат. р г е з Ш ю , о т къ д е то и терм ините „престация“ и „престиране“ ). Престацията е повод за възникване на правната връзка и с нейното „погася ване“ връзката между лицата се прекратява. Какво може да бъде пред м е т на задължението? Какво кредиторът може да изисква о т, длъжника ка то престация? Още римското право е разделило о б е к т и т е на задълженията на тр и
Задължения
155
групи: 1) нещо да се направи (!асеге)\ 2) нещо да не се прави (п о п 1асеге); 3) нещо да се даде {даге). Следователно престацията може да бъде по зитивна (1 и 3) или негативна (2). П рестацията може да е т о ч н о определена (задължението да се из върши тази работа, да се съхранява този предмет). Тя може да бъде с право на избор - да се купи което и да е количество ябълки. П рестацията може да бъде точно определена или алтернативна какт о спрямо обекта, т а ка и спрямо лицето. О б е ктъ т може да е индиви дуално определен - извършване на тази работа, съхраняване на този предмет, но може да бъде и родово определен - да се достави такова количество ж и т о или вода. Лицето може да е точно този художник, но може да бъде и който и да е превозвач на товар. Условия Облигационната връзка има четири необходими условия: Първо, задължението трябва да изисква някакъв възможен резул т а т . Ако някой поеме задължението да организира екскурзия до съсед на галактика и не го изпълни, т о й не може да носи правна отговорност, В то р о , задължението не т р я б в а да пр о ти во р е ч и на закона. Ако на емен убиец о тка ж е да изпълни „задължението си“ , то й не може да бъде съден, че не е извършил престъпление. Трето, задължението не т р я б в а да п р о ти во р е ч и на н р а в с т в е н о с т т а . Ако някой се задължи да лъже, то й няма да отговаря, няма да е правно отговорен, в случай че не го изпълни. Ч е т в ъ р т о , дължимото трябва да е оценимо в пари. Инак няма да е възможно да се изисква обезщетение при неизпълнение на задължение то . Основен източник на задължения са договорите.
Ш 2. Договори С ъ щ но ст Договорът е създаване на правна връзка между две или повече лица за постигане на някакъв р е зул тат. Човек не може да сключи договор сам със себе си. Нужно е съгласуването на две воли. В договора се пос т и га съгласуване, равенство на волите. Сключване След ка то договорът е договаряне, постигане на съгласие относно дължим резултат, то га ва о т особена важ ност е начинът на негоВото сключване. Как се съгласува една свобода, една воля с друга? Кога т о ва е вече факт? Тук има тр и елемента - предложение, приемане и сключване. Поне
156
Индивид и общности
же поемането на задължения е въпрос на свободен избор, т о за всеки договор се изисква инициатива. Някой е пръв и прави предложение. То мо же да бъде изразено словесно, писмено или дори само мълчаливо. К огато един автобус сто и с отворени врати на спирката, то ва е едно мълча ливо предложение. Същото е с а вто м а та за кафе. Разбира се, не а в т о м а т ъ т прави предложението. Чрез него някое лице демонстрира своята воля. Предложението трябва да бъде изрично, дефинитивно изразено - да е достатъчно едно „Д а “ и договорът да бъде сключен. Всяка корекция на предложението е всъщност ново предложение и тога ва възникват п р е го в о р и те - поредица о т разменяни предложения. Пожеланието и съмнението не са предложения. Предложението трябва да е достатъчно пълно и т о ч н о . То трябва да фиксира ясно характера на правната връзка - дали става въпрос за дарение или за заем. То трябва да уточнява ясно и предмета - дали ще се доставя слон или пчела. Не може да се предлага „доставка на ж и в о т но“ . Повечето предложения са насочени към конкретно лице, но лицето може да бъде неопределено - при талон за абонамент, а в т о м а т за ка фе - и едва приемането да уточнява д ругата страна на договора. П рием ането също може да бъде изразено устно, писмено или мълча ливо. К о га то пъ тни къ т се качи в автобуса, т о й вече е приел предложе ния договор за превозване. К о га то шофьорът не възрази при действия т а на малките чистници по кръстовищ ата, то га ва между т я х вече е сключен договор за услуга. Особено важно е да се избегне гр е ш к а т а при сключването на дого вор. Тя може да засяга ка кт о вида правна връзка (дали става въпрос за продажба или за наем), т а к а и вещ та (коя точно вещ и с какви точно качества). Тук става ясно, че освен съгласуване на волята договорът е и съгласуване на разума, на разбирането. В кой м о м е н т точно договорът е вече сключен? Ако приемащата страна присъства непосредствено, то га в а е нужно едно „Д а “ или един подпис. Телефонният разговор е също присъствие на стр а н и те . Много по-казуистично е положението, при което д вете с т р а ни нямат пряк к о н т а к т и за получаване на съобщение е нужно време. О тносно момента, който се приема за а к т на Ьключване, има различни възгледи: 1) м оментът, в който приемащият заяви своето „Д а “ , без още т о да е достигнало до предложителя; 2) м ом ентът на изпращане на о т говора; 3) м ом ентът на получаване на отговора; 4) м ом ентът, в който предложителят разбере отговора. Изборът е важен, защ ото о т момен т а на сключване на договора възникват правни последици за двете страни. Законодателят избира най-често единия о т последните два ва рианта. Ако едната страна се о тка ж е о т решението си, тога ва т я известя ва другата, преди решението да е достигнало до нея. Следователно
Задължения
157
пратеникът трябва да бъде върнат, а изпратеното писмо - изпреваре но с телеграма или по друг начин. К о га то става въпрос за договор, чрез който се прехвърля соб стве но ст, то га в а трябва да се изясни не само м ом ентъ т на сключване на договора, но и м о м е н т ъ т на прехвърляне на с о б с т в е н о с т т а . Защот о двата момента понякога съвпадат или са много близки по време например при покупка на книга в книжарницата. Но при масивни движи ми вещи, при вещи на склад, при недвижими вещи двата момента не съв падат. Има интервал о т време, през който договорът е вече сключен, а вещ та още не е предадена. В то зи интервал са възможни промени с правни последици - повреда, кражба. Затова се използват символични ж естове или предмети - връчване на ключове о т жилище или о т кола. Аналогичен интервал о т време между момента на сключения договор и момента на придобитата со б ств е н о ст се среща и при договор за ро дови вещи или при договор за алтернативен избор. О т римското пра во е известно правилото „родът не се продава“ . Затова с о б ств е н о ст т а преминава едва при индивидуализацията на вещ та - извличане на до говорения то н пясък о т общия пясъчен масив, отмерване на литър вино, отрязване на метър плат. При наличието на алтернатива соб стве н о с т т а се прехвърля о т момента на избора - та зи шапка, та зи бутил ка вино.
Видове Римското право дели договорите на т р и вида - формален, реален и консенсуален договор, ф о р м а л н и я т договор се сключва чрез изричането на стр о го ус тановени формули. Реалният се сключва чрез предаването на вещ та, на нещо реално. Консенсуални договори се склю чват чрез п р о с т о т о съгласие ( сопзеп зив) на с тр а н и те . Тук за признак служи начинът за сключване на договор. Друго деление класифицира договорите на възмездни и безвъзмездни. Без възмездни са договорите за дарение. Възмездни са всички договори, при които всяка стр ана получава нещо, независимо дали т о е еквивалентно. Трето, договорите м о га т да бъдат разделяни на едностранн и и д в у с тр а н ни според то в а дали задължение възниква само за едната страна или и за две т е . Едностранни са договорите за дарение, а двустранни - договорите за по купко-продажба, за наем. Според то в а дали предм етъ т на договорите е определен или неопределен т е се делят на к о м у т а т и в н и (за продажба, заем, наем) и ал еаторни (застрахов ка). Доколкото договорът е съгласуване на човеш ката свобода, т о деленето на е д но стр а нн и и д ву с тр а н н и можем да приемем за основно. При него признакът е най-съществен, защ ото засяга тъкм о начина на съгласуване на свободата, на тъ ж д е с т в о т о на волите. А н га ж ир а но стта на лицата е централно м ясто в до говора. В диапазона между дарението („най-едностранния“ договор) и покупкопродажбата (ка то еквивалентно и окончателно съгласуване) се разполагат всички видове договори. Те представляват различни комбинация о т съгласува ния на свободата - различна сте пен на т е ж е с т за с тр а н и те и различни вещ
158
Индивид и общности
ни ангажименти. При дарението едната страна нищо не се задължава. При договора за влог едната страна дава някаква вещ на другата за пазене и тя само я държи, но не извлича нищо за себе си. При договор за заем длъжникът ползВа Вещта. О т стъпено му е извличането на плодове о т вещта.
I I 3. Гаранции на задълженията О т характера на договорите - създаване на правни връзки между о т делни лица - следва, че при част о т тя х възниква явната нужда о т га ранции, о т обезпечения. Гаранциите м о га т да бъдат два вида - лични и вещни. П о р ъ ч и те л ств о Основна форма на личните гаранции е п о р ъ ч и т е л с т в о т о . К огато длъжникът не може да обезпечи достатъчно солидно своето задължение към кредитора, то й трябва да добави към него гаранцията на друго ли це, което да гарантира с имущ еството си, че кредиторът ще получи онова, което длъжникът му дължи. При вещ ните гаранции длъжникът обезпечава своя дълг с част о т своето имущество или с цялото си имущество. Това то й може да нап рави чрез движими или чрез недвижими вещи. Такива вещни гаранции са за л о гъ т и и п о т е к а т а . Залог З а л о гъ т е гаранция чрез движими вещи. Длъжникът залага една дви жима вещ (часовник, б иж ута и т.н .) и с то ва гарантира заема, който получава о т кредитора. Ако длъжникът не изпълни договора си с креди тора, то га ва кредиторът може да получи онази част о т цената на за ложената вещ, която длъжникът му дължи. Затова не м ога т да бъдат залагани вещи, които нямат ст о й н о с т - например личен паспорт. И п о те ка При и п о т е к а т а длъжникът гарантира своя дълг чрез недвижим имот. В този смисъл и п о те ка та може да се разглежда ка то вид залог - залог на недвижимост. Но разликите са съществени. При залога кредиторът държи заложената вещ, т .е . непосредствено упражнява власт над нея, макар и да не може да я владее, т .е . да се разпорежда с нея и да полу чава евентуални нейни плодове - е сте стве н и или граждански. При ипо т е к а т а кредиторът не държи вещ та, т я остава у длъжника. Ако длъж никът не върне своя дълг, кредиторът има правото да продаде и поте кирания имот и да получи онази ч аст о т цената, която длъжникът му дължи.
Задължения
159
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Ф а уст сключва договор с дявола. Противоречи ли този договор на правните условия на облигационното отношение? 2. Какво купува с парите си играчът на лотария? Х а р ти я та на билета или нещо друго? 3. Според правилата на правото онзи, който публично даде обещание за награда, е длъжен за го изпълни. Защо то в а обещание толкова „лесно“ обвързва? 4. Какво означава ръкостискането при сключването на договор? 5. Ако ви т р я б в а т спешно пари, какво свое бихте заложили в заложна къща, за да получите заем? 6. Б ихте ли ипотекирали апартам ент, ако притеж авате такъв, за да получите заем, с който да започнете собствен бизнес?
16. ГРАЖДАНСКИ ОБЩНОСТИ ТоВа, че Виждаме малко удачни бракове, свидетелства за ценността и Важността на брака. Мишел дьо М о н т е н
Семейството е общество в миниатюра, о т което зависи безопасността на цялото голямо човешко общество. феликс Адлер
ВъВ Всяко общество обществената полза е в основата на всички правила. Цицерон
Гражданското общество обхваща всичко, което е не-държава - индивидът и неговите общности. Гражданското общество може да се раздели на индиви дуална сфера и общностна сфера.
Гражданско о б щ е с т в о
Държава
Индивид Семейство Граждански сдружения Търговски дружества
Парламент Президент Правителство Съдебна система М естна администрация
Д отук разгледахме правната форма, В която индивидът притежава изкон ни права, притежава собственост и сключва договори. Сега е ред да раз гледаме правната форма на човешките общности. Основните граждански общности са: семейството, гражданските сдружения, търговските дру жества. Правото най-малко налага своите правила спрямо семейството, повече - спрямо сдруженията, и най-много - по отношение на търговски т е дружества. Всеки участник в гражданското общестбо може да прави всичко, което не е забранено. Докато държавните органи и държавните служители - само това, което е разпоредено. Гражданското общество при тежава повече свобода о т държавата и това е съвсем логично.
И 1. СемейстВо Чл. 14. Семейството, майчинството и децата са под закрила на държа вата и обществото. К о нсти туц и я на Република България
Граждански общ ности
161
Чл. 16. С ем ейството е е с т е с тв е н а и основна кл е тка на о б щ е ств о то и има право на закрила о т о б щ е с тв о то и о т държавата.
Всеобща декларация за правата на човека
С ем ейството е човешка общ ност, основана на брачни или роднински отношения. С ем ейството може да бъде разгледано в две форми: • Малко се м е й ств о (семейство В те се н смисъл) - обхваща общ н о с т т а на родители и деца, които все не са станали сам остоя телни и не са създали свои семейства; • Голямо се м е й с тв о (семейство в широк смисъл) - обхваща се м ей ство то и неговите близки роднински връзки.
Брак Началото на сем ейството се поставя с процедурата „сключване на брак“ . С този правен а к т възникват правни отношения между хора, ко и то по презумция се обичат. О т само емоционална връзката между два ма души става и правова. Чл. 46. (1) Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.
К о н сти туц и я на Република България
В българското законодателство за сключването на брак се изискват следните условия: • лично и едновременно изразено съгласие - не може да се сключи брак чрез представителство Родители или други лица не м о га т да склю чат брак о т името на децата. С таринното право да се сключва брак без знанието или съгласието на мъжа и ж ена та днес е противоправно. • в публична и търж ествена форма - изискват се свидетели • пред ком петентен орган - в общ ината • на две лица о т различен пол, • Полигамията, която е разрешена о т Корана (разрешение мъ ж ъ т да има до 4 жени) и се допуска в някои мюсюлмански с т р а ни, в България е. забранена. • Брак между еднополови лица е недопустим, въпреки наличието на прецеденти в някои европейски страни. • в пълнолетна възраст - над 18 г. • К о га то важни о б сто я те л ств а налагат това, по преценка на съда брак може да се сключи на възраст над 16 г. Такива обс т о я т е л с т в а - например ранна бременност - не задължават съ да, а само му дават възможност да вземе подобно решение. • отговарящи на определени медицински изисквания - доказано с медицински свидетелства
162
Индивид и общности
Само граж данският брак е законен в България. Религиозният обред не дава достатъ чно основания, за да бъде сключен правновалиден брак. Годежът не е правно условие, за да бъде сключен брак. Ж ената сама из бира дали да промени своето фамилно име, или да го запази.
Правни отнош ения между членовете на с е м е й с тв о то Между съпрузи Съпрузите и м а т напълно равни права в брака. Придобитото о т тя х имущество в брака се см я та за общо. Лично е само онова имущество, което е придобито лично о т единия съпруг и по безспорен начин е свър зано с неговата професия. Между родители и деца Родителите и м а т права по отнош ение на децата: • да дадат име - лично, бащино и фамилно; • да бъдат техни законни представители до навършване на пълно летие Родителите и м а т задължения към децата: Родителите са длъжни да осигурят издръжка на децата до навършва не на пълнолетна възраст. При получаване на средно образование тази възраст се увеличава на 20 г., а при получаване на виеше образование на 25 г. Чл. 47. (1) Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага о т държава та. Конституция на Република България Д е ц а та и м а т права, защитени о т К о н с т и т у ц и я т а и о т З а к о н а за за щ и т а н а д е т е т о :
Чл. 10. (1) Всяко дете има право на закрила за нормалното му физическо, умствено, нравствено и социално развитие и на защита на неговите пра ва и интереси. (2) Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, осно вани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, иму ществено състояние, религия, образование и убеждения. Чл. 11. (1) Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образо вателно развитие. (2) Всяко дете има право на закрила срещу нарушаващите неговото дос тойнство методи на възпитание, физическо, психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси. (3) Всяко дете има право на закрила срещу използване за просия, прости туция, разпространяване на порнографски материали и получаване на неп равомерни материални доходи, както и срещу сексуално насилие. (4) Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в политически, ре лигиозни и синдикални дейности.
Граждански общности
163
Чл. 12. Всяко дете има право свободно да изразява мнение по всички въп роси о т негов интерес. То може да търси съдействие о т органите и ли цата, на които е възложена закрилата му по този закон. Чл. 13. Всяко дете има право да бъде информирано и консултирано о т ор гана за закрила на д ете то и без знанието на родителите му или на ли цата, които полагат грижи за отглеждането и възпитанието му, ако т о ва е необходимо с оглед защита по най-добър начин на неговите интере си и уведомяването им би засегнало тези интереси. Закон за закрила на д е т е т о Чл. 25. (2) Майките и децата
се ползват с особени грижи и подпомага не. Всички деца, родени в брака и извън брака, се ползват с еднаква соци ална защита. Всеобща декларация за правата на човека П равата на д е ц а та се з а щ и т а в а т о т Д ърж авната агенция за закри ла на д е т е т о , о т об щ ин ска та служба за социално подпомагане, към ко я т о има специализиран о тд е л за закрила на д е т е т о , а също о т непра в и те л с тв е н и организации, ко и то се заним ават със закрила на децата. Деца, к о и то ж и в е я т в неблагоприятна семейна среда, м о га т да полу ч а т специална закрила. Чл. 24. (1) Съдействието, подпомагането и услугите в семейна среда се предоставят о т общинските служба за социално подпомагане по искане на родителите, на лицата, на които са възложени родителски функции, или на д етето, както и по преценка на общинската служба за социално подпомагане. Чл. 25. Може да бъде настанено извън семейството дете, чиито родители: 1. са починали, неизвестни, лишени са о т родителски права или чиито ро дителски права са ограничени. 2. без основателна причина трайно не полагат грижи за детето; 3. се намират в трайна невъзможност да го отглеждат. Закон за закрила на д е т е т о
В 2. Сдружение С ем ейството ка то общ ност с правна форма възниква в резултат на чувства и т о на т я х н а та висша форма - любовта. С емейството е но во, различно о т съставящ ите го лица, правно образувание, но не е юри дическо лице.
164
Индивид и общности
Има обаче и общности с правна форма, които възникват, за да пос т и г н а т конкретен материален р е зул та т и са юридически лица. Едни о т тя х са с идеална цел, а други - с „материална“ цел, тъ й на речените „фирми“ . Свободата да се обединяват в сдружения за защ ита на собствени интереси и реализиране на собствени цели е едно о т фун даменталните права на човека. Юридическите лица с нестопанска цел са два вида - сдружения и фон дации. С нестопанска цел - сдружения и фондации Юридически лица според целта им Със стопанска цел - търговски дружества
С ъщ ност на юридическите лица с нестопанска цел Според характера на своите цели т е м о га т да бъдат насочени към общ ествена или към частна полза. Първите трябва да бъдат вписани в Централен регистър и д е й н о стта им се наблюдава в по-голяма степен о т държавата. За см етка на то в а д е й н о стта им може да бъде подпо м огната чрез данъчни, митнически и други финансови и икономически об лекчения. Върху д ей н о стта на в т о р и т е има по-малък контрол, но и не се подпомагат о т държавата. Сдруженията Сдруженията се учредяват о т 3 или повече физически лица (при сдру жения с общественополезна дейност - о т 7 или повече физически или 3 или повече юридически лица). Сдружението трябва да има устав. Най-важните елементи на един устав са: 1. Наименование на сдружението 2. Седалище 3. Цели и средства за т я х н о то постигане 4. Видът на д ей ността 5. П редметът на дейност 6. Органи на управление 7. Клонове 8. Правомощия на органите на сдружението 9. Правила относно начина на представляване на сдружението 10. Правила за членство 11. Срок, за който е учредено сдружението 12. Редът за определяне на размера и начинът на внасяне на иму щ ествени те вноски Сдружението може да има няколко органа на управление, но най-висш
Граждански общности
165
е о б щ о т о събрание на неговите членове. Друг орган е управителни я т съ в е т . Той трябва да има поне 3-ма членове. Неговите членове из бират председател на управителния с ъ в е т.
■ 3. фондация С ъ щ но ст фондациите са известни още в римско време. Днес т е са най-мощ ни организации за подпомагане на дейности с некомерсиален характер - култура, образование, социално слаби хора, екология и др. Основаване За да се основе една фондация, учредителят трябва да състави уч редителен а к т , който да съдържа основно следните раздели: 1. 2. 3. 4. 5. 6. 7. 8. 9.
Наименованието на фондацията Седалище Цели Вид дейност Предоставено имущество о т учредителя Органи на фондацията Правомощия на органите Начин на представяне Срок, за който се учредява фондацията
Органи Фондацията се ръководи обикновено о т управителен съвет и изпъл нителен директор.
□ 4. Търговско дружество За да осъ щ ествят свои трайни материални интереси, хората имат право да придадат правна форма на своята дейност. К огато намерени я та са свързани със сделки, създаваните дружества се наричат тъ ргов ски дружества. Те се образуват, за да обединят усилията на физически лица и техни финансови и материални ресурси за реализиране на тъ р говски сделки. Търговско право е този дял о т правото, който се зани мава с тъ р го вски те сделки. Тъ рговецъ т Търговец е всяко физическо или юридическо лице, което извършва търговски сделки. Търговец е онзи, който извършва търговски сделки по занятие.
166
Индивид и общности Т ъ р го в с ка сделка
Търговска е сделката, която има за цел печалба. Една покупка става сделка, ко га то намерението на купувача е да препродаде купеното о т него. Е то някои о т най-разпространените сделки, които търговецът извър шва, т а ка ка кто т е са описани в чл. 1 (1) на Търговския закон (ТЗ): • Покупка на сто ки или други вещи с цел да ги препродаде в първо начален, преработен или обработен вид; • Продажба на сто ки о т собствено производство; • Покупка на ценни книги с цел да ги препродаде; • Търговско представителство и посредничество; • Комисионни, спедиционни и превозни сделки; • Застрахователни сделки; • Банкови и валутни сделки; • Чекове; • Лицензионни сделки; • Сделки с интелектуална собственост; • Хотелиерски, туристически, рекламни; информационни, програм ни, импресарски или други услуги; • Покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел про дажба; • Лизинг.
Видове тъ р го в ски друж ества Има няколко вида търговски дружества. Можем да ги разделим на: • Персонални - например ЕТ; • Д руж ества с ограничена о тго ворн ост - ООД; • Капиталови - Акционерни дружества. Едноличен тъ р гове ц - ЕТ Еднолични търговци са физическите лица, които се р е ги стр и р а т ка т о търговци. Създаване Юридическата форма на едноличния търговец е най-проста о т прав на гледна точка. Д о ста тъ ч н о е едно физическо лице да се регистрира в съда ка то посочи (според чл. 58. (1) на ТЗ): • Име, м е сто ж и те л ство , адрес и ЕГН; • фирмата, под която ще извършва дейност; • Седалище и адрес на управление; • Предмет на дейност. Едноличният търговец създава фирма, която трябва да включва не го во то лично и бащино или фамилно име. Например: „ЕТ Емона - Николай Банев“ .
Граждански общности
167
ООД Друго търговско дружество е Д р уж е ств о то с ограничена о тго вор н о ст (ООД). То възниква сравнително скоро - през XIX век. То е с огра ничена отго ворн ост, защ ото участниците в него но сят о тго ворн ост пред кредитори само с дяловата си вноска в капитала на д руж еството, без да рискуват свое лично имущество. По този начин ф алитите на дру ж е с т в о т о не водят до разоряване на собствениците, а още по-малко до лишаването им о т свобода, ка кт о се е случвало в по-стари времена с неплатежоспособни длъжници. По този начин ка то цяло тъ рговският оборот се подпомага и се насърчават тъ рго вци те да правят сравни телно по-рисковани операции. Това се отразява благоприятно на дина м иката на тъ рговията и загуб ите за отделни кредитори се компенси р а т с развитието на икономиката ка то цяло. А също и със стабилизи ране на доверието в тъ рго вски те операции, които трябва да бъдат ос вободени о т излишен формализъм.
Учредяване Учредяването на ООД става със сключване на дружествен договор между съдружниците. Съдружниците са физически лица. Те внасят учредителни вноски. След ка то съдът впише д руж еството в тъ рго в ския регистър т о започва да съществува ка то юридическо лице. Минималният необходим капитал за учредяване на ООД е 5000 лВ. „Той се състои о т дяловете на съдружниците, които не м о га т да бъдат по-малки о т 10 лева“ (чл. 117 о т ТЗ). Управление ООД се управлява о т общо събрание на съдружниците и о т управи тел. О бщ ото събрание включва всички съдружници. Основните компе тенции на общ ото събрание на ООД според чл. 137 на ТЗ са следните: • Изменя и допълва дружествения договор; • Приема и изключва съдружници; • Приема годишния о т ч е т и баланс; • Разпределя печалбата; • Избира управителя на д руж еството . Текущ ата дейност на ООД се извършва о т управител. Той организи ра и ръководи д е й н о стта на ООД. Управителят представлява д руж ест в о то пред т р е т и лица. Акционерно д р уж ество - АД С ъщ ност К огато стопански начинания изискват сериозни финансови ресурси, тога ва удачна юридическа форма е акционерното дружество (АД). Особе ност на капитала на АД е това, че е разделен в равни части - „акции“ .
168
Индивид и общности
„Акцията е ценна книга, която удостоверява, че пр и те ж а те л я т й участва с посочената в нея номинална с т о й н о с т в капитала“ (ТЗ, чл. 175, ал. 1) Акционерните друж ества водят началото си о т опита на град Генуа през XII в. да събере достатъчно финансови средства, за да построи собствен флот. През 1602 г. за първи пъ т ка пи та лът е бил разделен на акции при създаването на „Обединена хо ландска източноиндийска компания“ . През XVII и XVIII в. в цяла Европа се създават подобни на холандското търговски дружес тва.
Учредяване Учредяването на АД се извършва на учредително събрание. Учреди тели са тези, на които са записани акции на учредителното събрание. Минималният капитал за учредяване на АД е 50 000 лв. Минималната номинална с т о й н о с т на една акция е 1 лев. Учредителното събрание взема решение за учредяване на АД, приема устава на д руж еството , из бира съвет на директорите и надзорен съвет. Учредителите на АД и онези, които купят или наследят акции, се на ричат акционери. Акционерите им ат право: • Глас в общ ото събрание на акционерите; • Право на дивидент - дял о т печалбата според притежавания брой акции; • Право на ликвидационен дял при ликвидация на д руж еството , съ размерен на броя притежавани акции. Управление АД се управлява о т следните органи: • Общо събрание на акционерите; • Съвет на директорите (при двустепенна форма на управление); • Надзорен съвет плюс управителен съвет (при три степенна фор ма на управление). ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Нарушаване на кои права срещаме в отделни семейства? 2. Ако трябва да защ итите една градинка или игрище пред училище т о о т предстоящ строеж, какво бихте създали - сдружение или фон дация? Направете примерен устав. 3. Ако искате да направите във вашето училище спортно игрище, Интернет клуб или да приспособите стената за катерене, какво бихте създали: сдружение или фондация? Напишете примерен устав. 4. Поставете си конкретна бизнес цел и изберете най-удачния вид търговско дружество, за да реализирате своя проект.
VII. ДЪРЖАВАТА Държавата е шествие на Бог по света. Хегел
Държава се зове най-студеното о т всички студени чудовища. Фридрих Ницше
Няма смисъл нито да се обожествява държавата, нито да се очерня като изчадие на ада. Карл Ясперс
Томас Хобс (1588-1679) сравнява държавата с м итичното чудовище Левиатан, ко е то изплува о т глъбините на морето, за да въдвори мир и порядък в ж и вота на хората. Според него „без държава“ хората биха во дили една безкрайна война на всеки срещу всеки за м ясто под слънце то. Възхвалявана и охулвана, държавата съществува вече няколко хилядо летия. Нейното основно предназначение е да служи на хората. Тя може да осигури на гражданите и гражданското общ ество сигурност и спо койствие за т я х н о то бъдеще, но може и да отнем а и оспорва всяко т я х но бъдеще. Много неща в ж и вота на хората зависят о т държавата им. Но държавата е такава, каквато хората я правят.
17. ПОЯВА, СЪЩНОСТ И ФОРМИ НА ДЪРЖАВАТА Всяка държава представлява някаква общност и всяка общност е възникнала заради някакво благо. А ристотел
В 1. Начало на държавата Първите държави възникват няколко хилядолетия преди новата ера в близост до големите реки и водни басейни. Появата на държава по ста вя началото на исторически нов ти п човешка общност. Днес в света има 201 независими държави. Някои о т тях са с много вековна история, а други са съвсем „млади“ . В долината на Нил се е поя вила държава преди повече о т 50 века. САЩ имат държавна история мал ко повече о т два века. Българската държава - с някои периоди на прекъс ване и упадък - съществува повече о т 13 века. Много нови държави се по явиха на политическата карта на света през последните няколко десети летия. Всички държави - големи като Китаи и малки като Люксембург, бо га ти като САЩ и бедни като Лаос, стари като Египет и млади като Ма кедония - са форми на организация на властта по повод на общия живот на хората върху дадена територия. Държавата е организирана сила (инс титуция) за координиране и контрол на отношенията на власт между хо рата в обществото.
Държавата е специфичен вид човешка общ ност, която включва мно ж ество различни елементи на разделение и разпределение на в л а с тта между нейните членове (хора и групи о т хора). Но как се появява държа ва та и каква е нейната връзка с другите видове човешки общности? Ч о ве ш ки те о б щ н о с ти Човешка общ ност е всяка съвкупност о т хора, които си взаимодейс т в а т по повод на нещо, което ги свързва и прави зависими едни о т дру ги. О т гледна то чка на начина на възникване и обособяване една о т дру га човеш ките общ ности м о га т да се разделят на две основни групи: - е сте ств е н и общности; - договорни общности.
ПояВа, същ ност и форми на държавата
171
Е стествени общ ности са сем ейството, родът, селището, племето, народът и някои други междинни кръвно-териториални форми на общ но ст. С ем ейството е „кръвна“ общ ност и се основава на разлики по пол и възраст на членовете му. Още древногръцкият философ А р истотел (384-322 г.пр.н.е.) изтъква, че за да разберем държавата, е нужно да разберем какво представлява сем ейството. И в държавата, и в семейс т в о т о хората ж ивеят заедно, защ ото се нуждаят едни о т други. Има различни видове семейства. За нас е важно да знаем, че ка кт о А ристо те л в древността, т а к а и други мислители след него, о т кр и в а т в се м е й ство то праобраза на държавата, а в бащинската власт - праобраза на държавната власт. Родът се състои о т няколко семейства, ка то взаимоотношенията между членовете му са близки до те зи в сем ейството. Родът е едно уголемено семейство. Племето включва няколко близки по своя произход и начин на ж и во т рода. Н арастването на населението на дадена те р и тория е накарало някои племена и съюзи о т племена да п о тъ р ся т нови м е ста за живеене. Така са се оформили различните орди и народи в ми налото. Някои о т т я х създават свои държави. Други изчезват във водо въртежа на времето, без да о с т а в я т по-трайна следа в историята. Нека да си припомним в та зи връзка как е възникнала българската дър жава и нейната предистория. Прабългарите били едно о т м ногото племе на, които търсели усилено нова територия, на която да се уста нов ят. Съюзът между т я х и няколко, славянски племена поставя началото на Пър в а та българска държава. За то в а хан Аспарух е трябвало да направи две неща - да подкрепи см есените бракове между прабългари и славяни; да създаде „обща войска“ , която да пази границите и реда в новата държа ва.
Е сте с т в е н и т е общ ности възникват спонтанно в процеса на възпро изводството на човека ка то биологично същество. Това, което свързва хората в такива общности, са кръвните им връзки и общ ата т е р и т о рия, на която ж ивеят. За разлика о т е с т е с т в е н и т е договорните общ ности не възникват спонтанно, а са р езул тат о т целенасочена дей н о ст на хората по повод на техния съвместен ж и во т „сега“ и „в бъде ще време“ . Договорните общ ности са свързани с е с т е с т в е н и т е , но по казват и историческата крачка напред в разви тето на човека о т пре димно биологично към предимно социално и морално същество. Те пред полагат връзки на хората, които надхвърлят е с т е с т в е н о т о различие и допълване при тях. Договорни общ ности са държавата, политическите партии, различни т е граждански сдружения и обединения и т.н . Общо за т я х е, че м ога т да се разглеждат ка то форма на договаряне за нещо на хората, уч а с т ващи в тях.
172
Държавата
Държавата - каквато и да е т я - може да се изследва к а т о орга низирана общ ност о т хора по повод на разпределението на в л а с т т а и за щ и т а т а (ка кто и разширяването) на з а е т а т а о т т я х територия. Е то някои о т многобройните схващания за природата и причините, до вели до появата на държава: - Държавата е единство на хората, осъществено в едно лице чрез спо годба, която всеки е сключил с всеки друг по такъв начин, като че всеки е казал на всеки друг: аз упълномощавам този човек или това събрание и му предавам правото си да ме управлява, при условие че ти също ще му предадеш правото си и ще одобряваш всичките му действия. (Томас Хобс) - Държавата е шествието на Бог по света; нейното основание и при чина са мощта на осъществяващия се като воля разум. (Г.В.ф. Хегел) - Държавата се появява, когато обществото се разделя на класи с противоположни икономически интереси. Тогава станала необходима една привидно стояща над обществото сила, която да притъпява конфликта и го държи в рамките на „реда“. (Фр. Енгелс) - Началото на държавата е в задължението групи, разделени по рож дение, да живеят заедно. Това задължение не е открито насилие, а пред полага подбудителен проект, обща задача, поставена пред разпръснати те групи. (Хосе Ортега-и-Гасет) - Държавата е претенцията за монопол за легитимно прилагане на на силието. (Макс Вебер) Т еориите за о б щ еств ени я договор Тълкуването на държавата ка то договор е много старо. Можем да го намерим при соф истите (V век пр.н.е.), Лукреций Кар (99-55 г. пр.н.е.), Марсилии Падуански (1275-1343), Хуго Гроций (1583-1645) и други мисли тели. Това тълкуване получава всестранна защита през XVII и XVIII век. То гава се появяват много теории за обществения договор. Те всички искат да изяснят произхода на връзката между права и задължения на хората в обществото и държавата. Англичанинът Томас Хобс (1588-1679) тръгва към тази цел, като поставя въпроса: „Как е възможен социалният ред въ обще?" Според него хората в „природното си състояние “имат „абсолют на свобода“ , но са подложени на всякакви случайни насилия и опасности да я загубят. С цел да избягнат тези опасности, т е сключват договор и се отказват о т своята абсолютна свобода в името на една нова сила - дър жавата. По подобен начин и Ж.-Ж. Русо (1712-1772) обяснява ролята на „общата воля“ , която се образува о т волите на отделните хора да па зят заедно свободата си. В днешния си вариант повечето теории за об ществения договор обсъждат условията за консенсус (съгласие) на хора та в обществото. Договарянето на хората не трябва да се разбира в смисъл, че т е се
Поява, същ ност и форми на държавата
173
събират на някое м ясто в даден момент и вземат решение да образу в а т държава. С тава дума за това, че хората се обвързват с определе ни задължения и правила на поведение едни към други. Теориите за договорния произход на държавата че сто са били кр и ти кувани по различен повод. Смисълът на та зи критика е, че държавата не може да се обясни к а то вид договор между хората, тъ й к а то без нея и преди нея всяко договаряне е случайно и необвързващо с нищо отделните страни. Държавата издига отделния индивид о т неговата единичност и случайност към общ ото и всеобщ ото в неговия ж и вот. Тя дава шанс за отделния човек и отделния народ да намерят „своята ниша в и сто р и я та “ . В то ва е нейната същ ност. Държавата е д е й с тв и т е л н о с тт а на нр а вст вената идея - отбелязва Хегел (1770-1831) в та зи връзка. Тя е ш ествие на Бог по света.
Държава и гражданско общ ество Какво е „гражданско общ ество"? Е то няколко о т възможните о т г о вори на този въпрос: - Общуването на хората в държавата, което остава отвъд обсега на сам а та държава и нейния контрол; - О бщество, в ко е то хората не ча ка т да ги „води“ държавата, а са ми уреждат и водят държавата (държавните работи), к а т о се сдружават и обединяват по цели и интереси; - М ножество о т хора със сходни цели и идеали, които взаимно се ува ж а в а т и признават едни други к а т о свободни хора; - О бщ ество, в ко е то хората ж и ве ят свободно и поддържат ред, без да и м а т нужда о т държава; - Непостижим идеал за демократично общ ество, където всеки е сво боден и може да упражнява приблизително такава власт върху друг човек, ка ква то т о зи друг човек може да упражнява върху него.
Можем да продължим те зи опити за дефиниция на „гражданското общ ество“ . Те м о га т да ни покаж ат едно нещо: терм инъ т „гражданско общ ество“ има смисъл само в опозицията с „държава“ . Определени на чини и форми на намеса на държавата в ж и вота на хората ни показват какво не е гражданското, общ ество: - Това не е то та л и т а р н о и еднообразно, а плуралистично и многооб разно общ ество; - Не е йерархизирано съсловно общ ество, а „о т к р и т о ", „мобилно“ и „то л ера нтно" общ ество; - Не се състои о т пасивни и отчуждени о т „общ ествените работи“ хора, които ча ка т държавата да им каже какво да правят и какво не мо г а т да правят; - Не е общ ество с различни забрани (цензура) да се говори за нещо и дискутира по нещо.
174
Държавата С ам ият термин „гражданско общ е ство“ е въведен в употреба о т ш о т ландския учен А. фъргюсън в края на XVIII век. С него т о й иска да подчер т а е разликите между държавното у с тр о й ств о и управление в някои за падноевропейски страни (където има гражданско общ ество) и някои о т и зто ч н и те деспотични държави (където няма гражданско общ ество). Там, където няма гражданско общ ество, хората са без установени права и в л а с т т а се упражнява произволно. Там, където има гражданско о б щ е ст во, хората и м а т права (граждански права) и има „власт на закона“ .
Човешки общ ности и организации, свързани с държавата и граж данското общ ество Такива са политическите партии, гражданските сдружения, културноинформационните и нституции и др. П олитическите партии Политическата партия е организирана общ ност на хора по повод на т я х н о то участие в разпределението и контрола на държавната власт. Политическите партии се създават и съ щ ествуват във връзка с „рабо т и т е на държавата“ и държавното управление. Всички политически пар ти и се с т р е м я т по някакъв начин да у ч а с тв а т (чрез своите членове и съмишленици) в управлението на държавата. Преди д е се т години в България официално имаше две политически пар ти и . Сега са повече о т 200 и трудно може някой да ги преброи, тъ й ка т о непрекъснато се появяват нови и се закриват стари партии. Основната роля на политическите партии в демократичното о б щ е ст во е да представят различните интереси и гледни то чки за управление т о на с тр а н а та при изборите. Има всякакви партии: малки и големи, „ле ви“ и „десни“ , управляващи и опозиционни и пр. О т гледна то ч ка на своя т а с тр у кту р а и организация на работа п а р ти и те са представителни и мобилизиращи. Първите пр е д ста вят и н те р е си те на определени групи хо ра при изборите, а между изборите не поддържат специална с тр у кт у р а и „щ а т “ за а кти ви сти . Д р уги те р а б о тя т непрекъснато, за да мобилизират избирателите. Те им ат свое централно управление и организации по мес т а . К а то организирани с тр у кт у р и п а р ти и те се с ъ с то я т о т членове (ли дери и а кти ви сти ) и съмишленици (или симпатизанти). Първите се подчи няват на формални правила и устав, които не в а ж а т за в то р и те .
Гражданските сдружения Всяка форма на договаряне на гражданите по повод на нещо, което и ска т да направят заедно сами за себе си, е гражданско сдружение. Сдруженията м о га т да са с идеална или с комерсиална цел. Би трябвало да различаваме гражданското сдружение к а то правно за щ итена форма на сътрудничество на хората о т м аф иотските групи, ко и т о д е й с тв а т с цел незаконното си облагодетелстване. Мафията не е легално (законно), а незаконно сдружение.
Поява, същност и форми на държавата
175
М едиите При всяко общуване на хората се обменя информация. Появата и раз в и ти е то на модерната държава е неотделимо о т усъвършенстването на начините, по които хората общ уват и си разменят информация. То е неотделимо преди всичко о т развитието на сред ствата за информа ция в об щ еството. Медиите са сред ствата за събиране и разпространяване на инфор мация в общ еството. Те са ка то „кръвоносни депа“ за ж ивота на об щ е ств о то , тъ й ка то му дават възможност да се самоусъвършенства и търси решения на възникващите проблеми. Каква е ролята на медиите за развитието на гражданското общест во и модерната (правовата) държава? Ето една тема, по която може да се проведе специална дискусия по-късно при обобщение на уроците о т раздела за държавата. О т какви медии се нуждае съвременното демокра тично общество? О т какви медии се нуждае нашето общество?
М едиите м о га т да са „под контрола на държавата“ , но м о га т и да не бъдат под такъ в контрол. Белег за гражданско общ ество са свобод ните обществени медии. Те осигуряват „различните гледни точки, раз личните източници и различните начини на поднасяне на информация за о б щ е с тв о то “ . Държавата ч есто се изкушава да „с п е с т и “ някаква и с ти на или ч а ст о т и сти н а та на гражданите под различен предлог (да не се създава паника, държавна тайна, общ интерес и пр.). Разбира се, т а ка постъпва най-вече т о т а л и т а р н а т а държава.
Ш
2. Етапи в развитието на държавата
О т своята поява преди няколко хилядолетия до днес държавата е преминала дълъг и сложен път на еволюция и развитие. А н т и ч н а т а държава През а н т и ч н о с т т а е имало ка кто малки държави ка то А тина и Спарта , т а ка и огромни империи ка то Римската. С малки изключения антич на та държава не познава принципа на разделението на държавната власт, нито контрола над нея о т страна на гражданите в днешния му вид. Разделението на властта в античните държави се е извършвало по правило о т вожда (стратега, господаря, царя) и неговите приближени, пред когото се о тч и та след това и нейната „употреба“ . Едва при А тин ската демокрация (V в. пр.н.е.) разделението на властта се превръща в публична дейност, като длъжностни лица периодично са подменяни след о т ч е т пред Народното събрание и Съвета на старейшините на атинс
176
Държавата кия народ. Друг важен момент в А т и н с ка т а държава о т то зи период е, че се засилва ролята на съда със съдебни заседатели, избирани чрез жребий. По-късно републиканският Рим доразвива те зи моменти, к а т о ги приспо собява към сво ите нужди на „световна държава“ .
Средновековната държава Това е феодално-съсловна държава, в която в л а с т т а се поделя между един основен владетел (монарх, крал, цар) и неговите васали. Големите феодални държави през Средновековието (например франкс ка та държава на Карл Велики, Първото българско царство по времето на Симеон) не са трайни политически образования, тъ й к а т о на силната цен трална власт се пр о ти во по ста вят амбициите на м естни феодали. При прехода към модерната държава в края на Средновековието отслабва и връзката между църквата и държавата.
Модерната държава Това е п о зн а та та и днес национална държава. Тя се налага с поява т а на пазарното общ ество и формите на легален (о т к р и т ) контрол върху източника на власт. „М одерност“ и „модерна епоха" са термини със с тр о го определено съ държание. М од ерността е времето, което идва с края на Средновековие т о . Тогава вярата о т с тъ п в а своята първостепенна роля в ж и вота на хо р а та на разума и „разумния и н те р е с “ . „Опората на разума" или „вярата в разума“ на човека е най-важната черта на модерната епоха. О т т у к „модерна държава" е преди всичко държавата, която иска да обедини ра ционално и н те р е с и те на множество хора да ж ивеят заедно. Така се обяс нява националното самосъзнание и самоопределянето на дадени хора към някаква нация чрез държавата им. В та зи посока модерната държава е тясно съврзана с появата на нациите и национализма. Модерната държава е систем а о т средства и механизми за общо уп равление и контрол над в л а с т т а на дадена територия. Нейното утвъ рж даване минава по пътя на подмяната на в л а с т та на монарха с в л а с т та на закона, т .е . о т схващ ането на владетеля к а то собственик на държа в а та към схващ ането му к а т о орган на държавата. „Англия не е кралят и кралят не е Англия!“ - заявява Оливър Кромуел пред представителите на народа в парламента. А то в а в случая значи, че ако кралят не може да служи на своята нация, то й е излишен. Точно то в а ще повтори Робеспиер век по-късно и ще поиска главата на своя крал в им ето на народа.
През всички етапи о т своето развитие държавата е приемала мно гообразни форми: на монархия и република, демокрация и д иктатура, фе дерация и конфедерация и т.н . При всички случаи т я показва своята същ но ст на „машина“ за разпределение и контрол на ресурсите за власт в общ еството.
Поява, същност и форми на държавата
177
В 3. Същност на държавата Основните елементи на държавата са тези, без които т я не може да съществува. Държавата не може да съществува без тр и неща: т е ритория, население и органи на в л а стта . Доколкото те р и то р и я та и на селението са необходими условия на всяка общ ност и общуване при хо рата, т о съ щ ността на държавата следва да потърсим главно в нейна т а власт. Д ъ р ж а в н а та вл а ст В л а стта на държавата е силата на държавата да налага правила за ж ивота в нея и санкционира тези, които не се съобразяват с тях. Дър ж авата е установяване на признат (легитимен) монопол за упражнява не на власт върху дадена територия. Всяка държава е съсредоточие на ресурсите за власт в обществото. Благодарение на тези ресурси и органите, които създава за използване на властта държавата влияе на живота на хората в обществото. Когато говорим за държавна власт и органи на държавната власт, ние имаме предвид способността на държавата да налага санкции на онези, които не се подчиняват на нейната сила и авторитет. Държавната власт е организирана власт. Като организирана власт държавата е поли тическа институция. Държавата е неотделима о т „своята власт“ . Дър жавата е всъщност държавната власт.
Т р и те „ц е н т ъ р а “ на д ъ рж авна та вл а ст Държавата показва своята сила чрез три неща: A. Създаване на закони; Б. Прилагане на законите в управлението на страна та; B. Наказване на тези, които нарушават законите. В процеса на историческото развитие държавата е обособила свои органи на законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Те заедно, а не поотделно, по казват м ястото на държавата в живота на хората. Тя е важен фактор за ор ганизирането на този живот. Нейните функции се променят във времето, но т е винаги включват: а) поддържане на ред в обществото; б) защита на границите о т външна намеса. Това са двете основни функции на държавата: организираща и защитна фун кция. Когато става въпрос за първия вид действия на държавата, т о тогава го ворим за нейната вътрешна политика. Когато става дума за втория вид - за нейната външна политика.
178
Държавата
О 4. форми на държавата В зависимост о т тоВа кой има държавната власт и насочва нейната сила (дали то ва е един човек или много хора) държавите биват монар хии и републики. В зависимост о т то ва как се упражнява държавната власт имаме д икта тури и демокрации, правови и то та л и та р н и (или дес потични) държави. А. Монархии и републики Монарията (о т гр. „топагсМ а“ - единовластие) е форма на държава т а , при която начело сто и един човек - монархът. Монархът може да предава в л а с тт а си на своя наследник. Така се оформят монархичните родове (династии). Като държавна форма монархията е преминала през различни стъпала на историческа еволюция. В тази връзка трябва да отличим абсолютна т а монархия о т конституционната монархия. При първата волята на мо нарха е закон и нищо не може да ограничава тази воля. В разцвета на френския абсолютизъм през XVII век Луи XIV заявява съвсем убедено: „Дър жавата - това съм аз!“ При конституционната монархия обаче правото на монарха се ограничава о т Конституцията, Монархът сега е част о т представителството на закона (върховенството на закона) и следва наймного да бди за спазване на закона и традициите на страната.
Днеш ните монархии са конституционни монархии. Голяма част о т стр а н и те в Европейския съюз са монархии (Великобритания, Испания, Холандия, Швеция, Люксембург, Белгия, Дания). Това не им пречи да бъ д а т обаче и демократично-правови държави. Като държавна форма мо нархиите са, общо взето, доминиращи на к а р т а т а на света докъм сре дата на миналия век. Днес повечето страни са републики. Републиката (лат. гез риЬПса) е форма на държавата, при която на родът е носител на държавния суверенитет и в негово име се упражня ва държавната власт. Той излъчва свои представители за управлението на държавата. Народът избира например свой президент и го облича във власт. Но тази власт е твърде различна о т кралската власт при монархията. Е то как Александър Хамилтън (1757-1804) очертава разликите между прези дентска и кралска власт при обсъждане на К о н сти туц и ята на Съедине ните американски щ ати: Президентът на Съединените щати ще бъде служител, избиран о т на рода за четири години; кралят на Великобритания е вечен и наследствен монарх. Първият е лично подсъден и може да бъде свален; личността на Втория е свещена и неприкосновена. Първият ще има ограничено право на вето върху а ктовете на законодателното тяло; другият има неограниче
Поява, същ ност и форми на държавата
179
но право на вето... Първият не може да раздава никакви привилегии; дру г и я т може да натурализира чужденци и превръща обикновени граждани в благородници, може да създава корпорации с всички права, присъщи на кор поративните организации. (Ал. Хамилтън) Макар че в миналото е имало много републики (Римската република през а н т и ч н о с тт а , Венецианската през Средновековието и пр.). републи канската идея ста ва по-популярна през Новото време с появата на наци оналните държави и пазарното общ ество. (Как бихте обяснили то зи ис торически факт? Изберете си отго вор или сами напишете своя отговор.) а) При републиките д о стъ пъ т до държавната власт на различните хо ра и групи о т хора е п о -о ткр и т, о тко л ко то при монархиите; б) Пазарното общ ество отхвърля превилегиите и за твореното н а т у рално сто па н ство , води до създаване на големи градове и повишаване кул т у р а т а на гражданите; в) Републиката е по-справедлива форма на държавата, защ ото дава шанс на всички хора да у ч а с т в а т в разпределението на държавната власт и да Влияят върху нея; г) Други неща (напишете в т е т р а д к и т е си за какво се сещ ате). П редимствата на републиката и републиканското управление са защи те ни всестранно о т Им. Ка н т, а преди него и о т Русо. Е то как К а н т въз приема републиканската форма: У стр о й ств о то , установено: първо, според принципи на свободата на членовете на едно общ ество (ка то хора); второ, според основните поло жения на за висим остта на всички о т едно-единствено общо законодател с т в о (ка то поданици); и, т р е т о , според закона на равенството на същи т е (ка то граждани на държавата). Е динственото устр ойство, което про излиза о т идеята за първоначалния договор, на която трябва да се осно вава всяко правно законодателство на един народ, е републиканското.
(Имануел К а н т) Републиканската форма на държавата има своите разновиднос т и . България е парламентарна република, а франция е президентска ре публика. Германия е федерална република, а Швейцария е конфедеративна и т .н . В една република обаче може да има ка кто демокрация, т а ка и д иктатура.
Б. Д и к т а т у р а и демокрация Д и к т а т у р а и демокрация са два противоположни начина на уреждане и упражняване на държавната власт. К ато държавна форма д и кта тур а т а е механизъм на безусловно налагане волята на д икта тор а върху гражданите и гражданското общ ество. Обратно, демокрацията е об съждане и избор о т гражданите на държавното устрой ство и управле ние. За д и кт а т у р и т е ( о т л а т. 0ю1а1ит - д и к т а т , насилие, принуда) е най-
180
Държавата
важно всичко да бъде подчинено на волята на диктатора. Диктаторът може да е отделно лице, група лица, някакво събрание, партия или класа в обществото. Във всички случаи при диктатурата се оспорва и отхвър ля вътрешната и безотносителна стойност на правото, защото тук е важна само целта на диктатора, а не средствата и цената, която тряб ва да се плати о т хората за нея. Диктатурата се утвърждава като политическа институция за първи път в древния Рим през годините на неговия републикански възход. Тога ва Сенатът избирал диктатор за определено време, на когото се давали изключителни правомощия да упражнява държавната власт както намери за добре, но да реши даден проблем (например да отблъсне нашествени ци, да потуши бунт и т.н.). След определен срок диктаторът е трябвало да се яви пред Сената и снеме правомощията си. Сула не постъпва т а ка, а се обявява за пожизнен диктатор. По-късно до това се домогва и Гай Юлии Цезар, но е убит. Всички д и кта тур и са свързани със съсредоточаване на много власт в ръцете на отделно лице и негови приближени за контрол над об щ ест вото. Емблематични примери в то в а отношение през XX век са режими т е на д и к т а т при Сталин, Мусолини и Хитлер. За разлика о т д и кта ту р а та , където волята на д и кта то р а се налага безусловно с всички средства (без да се обсъжда) на гражданите, при демокрацията всяка власт се обсъжда и споделя о т хората ка то собс твена власт и отго во р н о ст за управлението. „Демокрация“ буквално оз начава власт на народа (о т гр. й е то з - народ, и кга1оз - власт). Демократични държави са тези държави, при които държавната власт се определя от народа и се разпределя о т народа. Демокрация е не само признаване на властта на мнозинството над малцинството, но и „отва ряне на властта“ на държавата за участието в нея на гражданите като цяло (както на мнозинствата, така и на малцинствата). Съвременната политическа демокрация е система за разпределяне на властта в държа вата и нейният контрол от народа чрез избори и процедури за отзовава не на избраните от гражданското общество. О т тази гледна точка всич ки демокрации (демократични държави) се основават на: - власт на мнозинството; - изборни процедури и правила за смяна на управляващите; - мирен преход на държавната власт от едни в други ръце (респ. поли тически сили).
В. Тоталитарна и правова държава Една държава е то та л и та р н а не защ ото в нея няма законодател с тв о и закони, които се изпълняват, а защ ото намесата на държавата в ж и вота на хората (независимо дали става чрез закони или без закони) е неограничена и фактически се отнася до всичко. Т оталитарната за конност - казва в тази връзка американската изследователка на т о т а литарните режими Хана Арент - упражнява законите на и сторията или
Поява, същност и форми на държавата
181
природата, без да ги свежда до нормите за добро и зло в индивидуално т о поведение. В т о т а л и т а р н а т а държава об щ еството ка то цяло има безусловен примат над отделния гражданин, който е само част, „в и н т “ в машината на държавната политика. Английският писател Джордж Оруел е описал по блестящ начин в кни г а т а си „1984“ ч е р т и т е на една завършена то та л и т а р н а държава, къдет о „о ко то на в л а с т т а “ следи всяка стъпка на човека и всяка дума, коя т о то й изрича. В та кава държава „всичко е държава" и нищо не е „отдел н а та личност“ . П ретенциите на т о т а л и т а р н а т а държава да бъде нався къде се виж дат много ясно в дум ите на Мусолини: „Нищо извън Държава т а , над Държавата, срещу Държавата. Всичко на Държавата, за Държа в а та и в Д ържавата.“ Проблемът на т о т а л и т а р н а т а държава е значи, че гражданите ням ат права к а т о отделни хора, а са само части на държа вата.
За разлика о т т о т а л и т а р н а т а в правовата държава хората им ат своите неотчуждаеми права. Те са защитени със закон: не м о га т да им бъдат оспорвани и отнемани в името на държавата, на „общ ото благо“ , на „историческата необходимост" и т .н . Правовите държави се отличават с две неща: 1) съизмеримост (съ отнасяне) на правата и свободите на хората к а т о граждани на държавата; 2) обвързване на правата със задълженията чрез законите и равенство т о пред законите на гражданите. Ф актически не може да има правова държава та м , където няма разделение на в л а сти те и Конституция, коя т о да казва какви са правата и какви задълженията к а к т о на граждани т е , т а ка и на държавните институции.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Как възниква българската държава през 681 г.? Какво знаете за обичаите и традициите на прабългари и славяни? Какви били законите на хан Крум? 2. Какви форми е приемала българската държава през своята мно говековна история: а) монархия (през кои години?); б) република (през кои години?); в) д и кта тур а (през кои години?); г) демокрация (през кои години?); д) т о та л и та р н а държава (през кои години?); е) правова държава (през кои години?).
182
Държавата
3. И днес се появяват нови държави на политическата ка р та на света. О т какво зависи според вас появата на една нова държа ва: а) о т условията за ж и в о т и стремежа на хората да и м а т сбоя държава; б) о т международната общ ност и главно о т т . нар. велики си ли; в) о т двете неща; г) друго (напишете какво). Подкрепете своето изказване с примери и факти о т процеса на поява и признаване на някоя нова държава. 4. Проучете какви политически партии има сега в България. Как може да се създаде и регистрира в съда една нова политическа партия? Какви са ограниченията в та зи посока о т закона? Какво според вас трябва да урежда един Закон за политическите пар т и и в България? 5. Проверете (в речници и енциклопедии) смисъла и значението на думи ка то „анексия“ , „п р о т е к т о р а т “ , „държавен суверенитет“ , „държавна принуда“ , „държавен монопол“ , „унитарна държава“ и др. подобни. 6. Може ли демокрацията да бъде „то т а л и т а р н а “ и да се проявя ва ка то д иктатура? Какво знаете за „д и кт а т у р а т а на пролета ри ата“ и „пролетарската демокрация“ на К. Маркс? 7. Какво отличава президентските о т парламентарните републи ки? 8. О т изброените по-долу републики обградете с кръгче номера на тези, които са президентски републики: 1) Австрия 5) Русия 2) България 6) САЩ 3) Германия 7) Турция 4) Италия 8) франция 9. Кои държави днес влизат в Европейския съюз и кои са новите кандидатки за членство в съюза? Напишете есе на тем а: Единс т в о и многообразие на държ авността в Европа в началото на т р е т о т о хилядолетие. 10. Какво е според вас м я с т о т о на малките и големите държави в съвременния свят? 11. Кои са най-важните черти на „правовата държава“ ? Размес т е т е и подредете по важ ност за вас посочените белези! Допъл н е те реда! а) Върховенство на закона; б) Еднакви права задължения за всички граждани; в) С ъ о тв е тс тв и е и съизмеримост на правата със задължения;
Поява, същност и форми на държавата
183
г) Равенство пред закона; д) Свобода на словото и печата; е) Всеобщо и задължително отбиване на военна служба о т младежите; ж) Културна полиция, която общува с гражданите любезно; з) Контрол на държавата о т граждански обединения; и) Разделение на властите; к) Висок рейтинг на политиците; л) Толерантност към други мнения и етнически мир в страна та; м) „Прозрачност“ на в л а с т т а и свободен достъп до информа цията за нея; н) Друго (напишете какво им ате предвид!)
18. КОНСТИТУЦИЯ Политическата справедливост е справедливостта на Конституцията.
Джон Ролс
Ш
1. Същност на конституцията
К о н сти туц и я та (о т л а т. сопзШийо - учредявам, установявам) е осно вен закон на държавата. Този закон символизира обсега на съгласието на един народ да живее заедно, тъ й ка то по принцип ко н сти туц и и те се приемат о т целия народ или о т негови избрани представители, които вярно отр а зява т духа на времето и характера на своя народ. Конституцията е основен закон, защото: - т я очертава рамката на „обществения договор“ , т.е. на съгласието на хората да имат своя държава; - тя определя формата на държавата и държавното управление; - на нея не м огат да противоречат останалите закони в държавата. Днес можем да кажем, че каквато е конституцията на една държава, такава е самата държава. Но има и изключения. Англия няма писана кон ституция в този вид, в който я имаме ние в България. Но в Англия има правила, които са установени и непроменени о т векове. Тези правила каз ват какво точно може и какво не може да прави кралят, какво може и как во не може да прави министър-председателят, какво може и какво не мо же да прави гражданинът и полицаят на улицата и т.н.
Смисълът на всяка конституция - каквато и да е т я - се състои т о ч но В тоВа: да устаноВи праВила за праВата и задълженията на хората В общ еството, и т о да установи такива правила, които да бъдат ясни за Всички. Тъй ка то правилата, които ко н сти туц и я та установява, са Ва лидни за всички, а не се о т н а с я т само до лицето X, У и т . н., т о тези праВила лесно м о га т да се изразят В закони и нормативни актове за правата и задълженията на гражданите в държавата. Поставянето на всички В еднакво отношение към такиВа правила, норми и закони се на рича върховенство на закона. К о н сти туц и ята е белег за върхоВенстВо на закона и за власт на закона в об щ еството. Тя регламентира най-зна чимите обществени отношения, които подлежат на трайна уредба. Там,
К о н сти туц и я та
185
където няма конституция и върховенство на закона, т а м няма справед ливост и правораздаване, няма ред и законност. Там има просто безза коние, безредие и своеволие (насилие) над човека. О сновното предназначение на ко н с ти туц и я та е да защ итава правата на гражданите к а т о предотвратява произволното упражняване на държавната власт. Затова ко н с ти ту ц и и те са опора на свободата и мо г а т да се разглеждат к а то общ ествен договор между хората да пазят заедно своите права и своята свобода о т произвола на те зи , които ис к а т с насилие и създаване на специални закони да се облагодетелстват.
К о н сти туц и я та е основа за политическата справедливост и съгласи е т о на хората да градят общо бъдеще ка то граждани на една държава. Добрата конституция е гаранция за добро управление, а доброто управ ление (в смисъла на ефективно и справедливо управление) открива въз можност за израстването на свободни и справедливи хора. Борбите за конституция и конституционен ред в миналото о тр а зя в а т два много съществени аспе кта о т развитието на възгледите на човека за себе си: а) човек е разумно и нравствено същество, което има изцяло „грижа т а за себе си“ и определя само целите на своя ж ивот; б) човек е свободен и се чувства свободен то га ва и само то га ва, ког а т о е принуден да се подчинява на закона, а не на волята на друг чо век. Е то по какъв начин великият немски философ Имануел К а н т (1724-1804) свързва т е з и два а сп е кта о т разви ти ето на възгледите на човека за себе си с идеята за конституция и граждански права: Идеята за едно отговарящ о на е с т е с т в е н и т е права на хората управ ление - а именно, че подчиняващите се на закона същевременно трябва да са (ка то обединени) законодателстващ и - лежи в основата на всички форми на държавата. (Имануел К а н т)
Разбира се, т у к става дума за държава, която служи на хората и за щ итава т е х н и т е интереси и цели на разумни същества, които м о га т по принцип сами да п о с ти гн а т своя смисъл и предназначение. Такава е именно п р а в о в а т а д ъ р ж а в а . Това е държава с върховенство на закона и право за законодателстване на този, който спазва и изпълнява закона.
К о н с т и т у ц и я т а и правовата държава Конституционализмът е движение за защ ита на човеш ките права и свободи със силата на закона. Това движение поставя специален акцент върху принципа за равнопоставеност на гражданите пред закона. „Пред законите всички са равни!” би могло да бъде м ото на всяка ко н с т и т у ция. А то в а е прологът към правовата държава. Една държава е право ва, ко га то гражданите и м а т права и т е са защитени чрез върховенст
186
Държавата
во на закона. Движението за защ ита на човешките права и свободи със силата на закона придобива особено голяма сила и размах през XVIII век. Борбите за конституция намират израз в та кива удивителни за своето време доку м енти ка то Д еклар ацията за правата на човека и гражданина“ о т 1789 г. и поправките към К о н с ти ту ц и я та на Съединените щ ати през същ ата година, известни под им ето „Закон за п р а ва та “. Конституционализъм оз начава буквално искане о т хората на конституционно управление и граж дански права. Такова искане включва в себе си тр и основни неща: 1) установяване на власт на закона; 2) участие на гражданите при обсъждането и приемането на закони те ; 3) приемане на справедливи закони (закони, еднакви за всички), където правата и задълженията на всеки са ясно очертани и тясно свързани ед ни с други. Един народ може да няма конституция (англичаните нямат к о н с т и т у ция), но ако то й поддържа „духа на ко н с т и т у ц и я та “ чрез върховенство на закона, т о то зи народ може да направи своята държава правова държава.
К о н с т и т у ц и о н н о е онова управление, което се ръководи о т ко н с т и т у цията и принципа за разделение на властите. Ако думите в ко н с т и т у цията не са празни думи, а принципът за разделяне на в л а сти те е осъ щ ествен последователно и докрай за защ ита на гражданите о т пре те н ц и и те на държавата да налага свои условия, а не своя подкрепа, т о гава ко нституци онната държава е и правова държава. Една о т главните черти на правовата държава е последователното прокарване и защ ита о т нея на конституционния принцип за разделение на властите . Ако то зи принцип не е проявен и защ итен последователно чрез „в л а с т т а на закона“ в една държава, т я не е правова.
Разделението на в л а с ти те Принципът за разделение на в л а сти те показва смисъла и целите на ко н сти туц и я та и конституционализма. Те са възпиране на всяка власт в държавата, която крие заплаха за правата и свободите на граждани т е . Чрез то зи принцип в л а с т т а се разделя на законодателна, изпълни телна и съдебна власт. Трите власти са независими една о т друга, но взаимно се допълват в своите функции и правомощия. По то зи начин се възпрепятства произволното властване и злоупотребите с в л а с тт а в държавата. Един о т първите, който показва и защ итава значението на то зи прин цип, е англичанинът Джон Лок (1632-1704). Според него, за да бъдат за щ итени правата на гражданите, е нужно на всяка власт да има проти водействие о т друга власт. Най-опасна за правата на гражданите - каз ва Лок - е неограничената власт на отделните хора и институции. Точ
К о н сти туц и ята
187
но о т такава неограничена власт трябва да предпазва гражданите и гражданското общество принципът за разделението на властите. Тозй' принцип не допуска да има такъв всесилен и абсолютен център на власт в обществото, който да може да се поставя над конституцията и зако ните на страната. Всяка власт в държавата има определени функции и трябва да се осъществява в обсега на правомощията, които има. Зако нодателната власт служи, за да се приемат законите. Изпълнителната власт е властта да се прилагат законите. Съдебната власт е за съде не и наказване на онези, които нарушават законите.
Всяка конституция урежда по принцип начините, по които се законо д ателства (включително соб ственото си приемане, поправки, допълне ния и смяна), управлява и правораздава в държавата. Това се прави с цел да с т а н а т колкото се може по-ясно определени условията на „об щ ест вения договор“ , функциите на държавните органи и правата и задълже нията на гражданите.
В 2. Конституционни права и задължения на гражданите Конституционни права и задължения на гражданите са тези техни права и задължения, които са определени и защитени о т конституция та . Да познаваш правата си и отстояваш правата си на гражданин е белег на гражданска позиция, гражданска доблест и граждански кураж. Вие знаете ли, че: - всеки в Република България има праВо на труд; - всеки има право на образование; - държавата насърчава образованието; - законът закриля художественото, научното и техническото тво р чество.
Ако човек знае правата си, то й може по-добре да планира и преслед ва своите цели в об щ еството. Това е така, защ ото отделните разпо редби на ко н сти туц и я та им ат и непосредствено дейстВие. Ако аз зная своите права и задължения, ще мога винаги да се позова на т я х и да по искам съдействие о т органите на държавата, ако някой ми ги оспорВа. Различните групи права на гражданите са свързани едни с други. По литическите права имат смисъл и се изпълват със съдържание например, ако в обществото и държавата са установени механизми за защита на личните и социално-икономическите права. О т друга страна, личните и соцално-икономическите права се допълват о т политическите, които да ват възможност за участие на човека в управлението на държаВата. За щ и тата на всички права о т конституцията означава, че самите права са съотносими: че правата налагат задължения, а задълженията - опре
188
Държавата делени права. Какви точно права и задължения на гражданите ще бъдат изброени в конституцията, зависи вече о т самата конституция и сами т е граждани, които са я приели и обявили за свой основен закон.
Един особен т и п право на гражданите 8 демократичната и правова държава е т я х н о то право на гражданско неподчинение. Ако държавата не спазва своите задължения и потъпква под една или друга форма (ня ма значение дали то ва става преднамерено или непреднамерено о т страна на управляващите) основни човешки права, т о хората трябва да им ат възможност да покаж ат това. Такава възможност им дава право т о на гражданско неподчинение. Това е мирен, спокоен и ясен начин за изказване на несъгласие към определени закони и действия на държава т а о т отделни граждани и граждански сдружения. Когато боксьорът Мохамед Али каза „НЕ НА МОЕТО УЧАСТИЕ ВЪВ ВОЙ НАТА ВЪВ ВИЕТНАМ, НЕ НА ТАЗИ ВОЙНА, НЕ НА ВСЯКА ВОЙНА“ и захвър ли своята повиквателна, а федералният съд го осъди по съответния ред, той просто даде знак на тези, които управляваха в Белия дом, че тази война не може да продължава, че тя не защитава, а отнема права (вклю чително правото на живот на млади хора). Отначало много американци осъдиха позицията му, после много хора се замислиха и разбраха тази по зиция, но никой не посмя да го обвини в малодушие и отказ о т своите за дължения към обществото...
Й 3. Българската конституция В своята нова история България е имала четири конституции. Найнапред е Търновската конституция, която е приета веднага след Осво бождението през 1879 г. През 1947 г. е приета нова конституция, из вестна ка то „Димитровска“ (о т името на Георги Димитров). През 1971 г. т я се заменя о т втора социалистическа конституция, която трябва да осигури „изграждането на развития социализъм в България". Послед на та - сега действащ ата Конституция на с тр а н а та - е приета о т Седмото Велико народно събрание през 1991 г. Е то няколко основопола гащи т е к с т а за формата на управление на държавата о т тези консти туции, които ясно показват те хн и те разлики на основен закон: * Българското княжество е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство... Законодателната власт принадлежи на княза и на народното представителство. Изпълнителната власт принад лежи Князю; вейте органи на тая власт действуват о т негово име и под негов върховен надзор. (Търновска к о н с т и т у ц и я ) * България е народна република с представително управление, създаде на и утвърдена в резултат на героичните борби на българския народ про
К о н сти туц и я та
189
т и в монархо-фашистката д и кта ту р а и на победоносното народно в ъ ста ние на 9 септември 1944 г. ( К о н с т и т у ц и я т а о т 1947 г.) * Народна република България е социалистическа държава на трудещ и т е се о т града и селото начело с работническата класа. Ръководната сила в о б щ е ств о то и държавата е Българската комунистическа пар т и я .(К о н с т и т у ц и я т а о т 1971 г.) * България е република с парламентарно управление. Цялата държавна власт произтича о т народа. Тя се осъществява о т него непосредствено и чрез органите, предвидени в та зи конституция. Никоя ч а ст о т народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или о т делна личност не може да си присвоява осъществяването на народния су вер е ни те т. ( К о н с т и т у ц и я т а о т 1991 г.)
Сега действащ ата конституция на България се състои о т преамбюл (въведение), д есет глави и преходни и заключителни разпоредби. К а то всяка конституция т я се явява основен закон за у с т р о й с тв о то и управ лението на българската държава. В глава първа са обявени началата, о т които се ръководи българската държавност. К а то цяло та зи глава очертава рам ката на обществения до говор в с тр а н а та . Тук се изтъква, че държавната власт произтича о т на рода и се осъществява о т него непосредствено и чрез органите, предви дени в К о н сти туц и ята . Заявени са принципите на народен суверенитет, разделяне на в л а стите , политически плурализъм и господство на правото в с тр а н а та . Член 6 о т българската Конституция гласи: 1) Всички хора се раж д ат свободни и равни по досто йн ство и права; 2) Всички граждани са равни пред закона. В глава Втора са изброени правата и задълженията на гражданите. На първо м ясто са изнесени универсалните лични права - право на ж и вот, на свобода, на избор на вероизповедание и др. Подчертани са политическите и социално-икономическите права к а т о право на труд, право на образова ние и т .н . Смисълът на цялата вто р а глава е да се очертае кръ гъ т о т основни права и свободи, предоставени на човека и гражданина в Репуб лика България. Следващите глави разглеждат последователно у с т р о й с т в о т о и функ ционирането на органите на държавната власт и управление - Народно т о събрание, президентската институция, М инистерският съвет, съдеб н а та власт, м е с т н о т о самоуправление и администрация и К о н сти туц и онния съд.
К о н сти туц и я та о т 1991 г. предвиди създаването на някои нови дър жавни органи к а т о Президент, Конституционен съд, Висш съдебен съ в е т и др. Президентът е държавен глава. М а нд а тъ т му е 5-годишен и според К онсти т у ц и я т а т о й може да бъде преизбран на заемания п о с т само един пъ т. Е то ня кои о т правомощията на президента:
190
Държавата * насрочва избори за Народно събрание и органи на м е с т н о т о само управление; * определя д а т а т а за произвеждане на национален референдум, когат о за то в а има решение на НС; * отправя обръщения към народа и Народното събрание; * сключва международни договори в случаите, определени със закон; * обнародва законите; * награждава с ордени и медали; * упражнява право на помилване и др.
Последната българска Конституция урежда ка то цяло условията за свободно и демократично развитие на с тр а н а та по пътя й към ин тегриране с демократично-правовите страни о т Европа. В К онсти туц и я т а са посочени възможности за законодателна инициатива, за д опит ване до народа и поправки и допълнения на законите. Макар да бе прие т а със смесени чувства о т много хора и без пълен консенсус на депу т а т и т е о т Седмото Велико народно събрание, новата Конституция създаде възможности за мащабни реформи в политическия, икономичес кия и духовния ж и во т на с т р а н а т а през последното десетилетие. В К о н с ти ту ц и я та м о га т винаги да се направят поправки и допълнения в зависимост о т промените в ж и в о та на о б щ е ств о то и собствения опит на законодателстване. За да се извърши определена поправка в действа щ а та Конституция на Република България обаче, е нужно за нея да гласу в а т над две т р е т и о т д е п у т а т и т е в Народното събрание, ко е то се нари ча квалифицирано мнозинство. Правото на инициатива за изменение и до пълнение на К о н с ти ту ц и я та принадлежи на една ч е тв ъ р т о т народните представители и на президента на републиката. В та зи връзка Народното събрание може да приеме закон за изменение и допълнение на К о н сти туц и я т а с мнозинство тр и че твъ р ти о т всички народни представители на тр и гласувания в различни дни.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Кой е български гражданин? (П одчертайте верните отговори!) а) всеки човек, които казва, че е такъ в и че признава закони т е на стр а на та ; б) всеки, на ко гото поне единия^ родител е български гражда нин; в) всеки, които е роден на т е р и то р и я та на Република Бълга рия, ако не придобива друго гражданство по произход; г) всеки, които е живял поне 5 годни в страна та; д) всеки, които е придобил българско гражданство по законния път;
К о н сти туц и я та
191
е) всеки чужд гражданин, който се ожени (омъжи) за български гражданин, автом атично става и български гражданин; ж) всеки, на ко го то е издаден български паспорт; з) всеки, който има право, ка то навърши 18 години, да у ч а с т ва в парламентарни, президентски и м естни избори в страна та; и) всеки, който е научил български език; й) всеки, който има то в а право по рождение и не го е изгубил. 2. Как разбирате т е к с т а о т българската Конституция, че нейни т е разпоредби им ат „непосредствено действие“ ? (вж. чл. 5, ал. 2 о т К о н сти туц и я та на Република България): - мога да се позова на т я х и да поискам защ ита, ако бъда неп равомерно задържан и подлаган на на ти ск о т държавни служи тели; - на т я х не м о га т да противоречат други наредби, с които се о т н е м а т мои права; - друго (напиши какво)... 3. П одчертайте те зи права, които са основни конституционни права на гражданите в Република България: - право на ж и в о т - право на лична свобода и неприкосновеност - право да носи оръжие - право да избира своето м е сто ж и те л ство - неприкосновеност на жилището - право на собствено жилище и лека кола - право на информация и разпространяване на информация - право на мнение и на разпространението му чрез звук, слово и изображение - право на образование - право на виеше образование - право на жалби, предложения и петиции до държавите органи - право на безплатен градски транспорт 4. Знаете ли колко поправки (изменения) са направени на послед н а та българска Конституция: а) една поправка; б) две поправки; в) повече о т две поправки; г) ни то една поправка. 5. О ткр и й т е в българската Конституция тези места, в които се говори за правата на младите хора. С м я т а т е ли, че правата на младите хора и децата трябва специално да се уреждат в Конс титуцията?
192
Държавата
6. Организирайте дискусия на тем а „Знаем ли правата си? Прие маме ли задълженията?“ Какво всъщност е „противоречие между права и задължения“ ? 7. В коя о т българските конституции бе обявено, че ръководна ро ля 8 о б щ е ств о то и държавата има една политическа партия? а) в Търновската о т 1879 г. б) в К о н сти туц и я та о т 1947 г. в) в К о н сти туц и я та о т 1971 г. г) в К о н сти туц и я та о т 1991 г. 8. Как м о га т да се направят поправки и допълнения в действащ ата Конституция на Република България? а) ка т о за т я х гласуват всички д е п ута ти в парламента(пълно съгласие); б) ка то за тях гласуват повече от половината депутати(обикновено мнозинство); в) ка то за т я х гласуват над две т р е т и о т д е п у т а т и т е (квалифицирано мнозинство).
19. ИЗБОРИ Здравето на демокрациите, техният вид и степен на демократичност са в зависимост о т една нищожна техническа подробност: избирателната процедура.
Хосе О рте га-и -Г асет
83 1. Цел и предназначение на изборите Изборите трябва да представят волята на избирателите. Основно т о им предназначение е да о т к р о я т различните мнения за то в а как трябва да се управлява и кой може да управлява съвместния ж ивот. За то ва обща цел за всички избори е представяне на гледните точки и ин тереси на гражданите в управлението на държавата ка то цяло или за отделен район. Избори могат да се провеждат под формата на референдум (допитва не) по даден въпрос, например: дали да се разреши, или да не се разреша ва свободната продажба на „меките наркотици“ в обществото; да се премахне или да остане смъртното наказание и т . н. Конкретната цел на повечето избори днес обаче е да се излъчат представители на граждани т е в органите на управлението, които да действат о т тяхно име, Не посредственото участие на гражданите (чрез референдуми) въВ вземане т о на управленско решение по някой въпрос е широко известно като „пря ка демокрация". Косвеното им участие (чрез избора на представители в органите на управление) е „представителна демокрация“ . Повечето де мократични държави днес използват формите както на пряката, така и на представителната демокрация за провеждане на избори.
Най-важното изискване към изборите е т е да бъдат справедливи и честни. Само такива избори м о га т да създадат правилна картина за ж ивота в държавата и да предложат това управление, което е най-доб ро (в смисъл на ефективно и справедливо) за дадения момент. Избори и демокрация Демократичният строй и демократичната форма на управление на об щ еството са неотделими о т изборите. Чрез изборите се реализира
194
Държавата
праВото на гражданите да у ч а с тв а т в управлението на държавата. Та ка ка кт о не може да има автономно право за избор на човека в общес т в о т о на другите хора без осъществена демокрация, т а ка няма и ис тин ска демокрация, без да са защитени правата за избор на всеки чо век. Ето защо една основна черта на съвременната демокрация е искане т о за всеобщо избирателно прово. Борбата за всеобщо избирателно пра во в миналото и днес е борба за равенство на хората пред законите ка то граждани на държавата. Това е борба срещу всяка дикриминация при из борите по полов, расов, религиозен или друг някакъв признак. Всеобщото избирателно право означава, че не може едни да бъдат просто управлява щи, а други просто управлявани. В тази връзка си струва да припомним част о т словото на П.Р. Славейков пред Учредителното събрание, което ще приеме Търновската конституция: „Няма по-голяма глупост о т тая казва дядо Славейков - да счита човек себе си по-умен о т всички и да пре тендира за ръководство на другите... Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, отколкото могат да мислят за него привилегиро ваните лица, които и при добра воля да бъдат полезни, мъчно угаждат де и как трябва да му помогнат, и излиза, че много пъти т е го чешат там, дето не го сърби." Днес няма демократични избори, които да не о т ч и т а т правото на хората да избират и сами да бъдат избирани в управлението. Съвремен ните избори з а ч и т а т принципа за неотм енното право на гражданина да се произнася върху въпросите о т общ интерес. О т то зи принцип се оп ределят кр итер ии те за оценка на едни избори ка то справедливи или несправедливи. Тези критерии м о га т да се обобщят та ка : а) Всеобщо избирателно право, ко ето не дискриминира и не приви легирова отделни хора или групи о т хора за см е тка на други при избо рите; б) Валидност на правилото „Един човек - един глас“ при провежда не то и о т ч и т а н е т о на р е зул та та о т изборите; в) Предимство на м нозинството пред м алцинството, но при зачи тане на интереса (избора) и на малцинството; г) Ефективна система за контрол на гражданите и гражданското общ ество върху провеждането и о т ч и т а н е т о на резул тата о т избори те. Това са „твърди“ (базови) принципи на съвременната демокрация за организиране и провеждане на различни избори в об щ еството. Посочените основни принципи на демократичните избори се оформят и налагат постепенно с разпространението на идеите за „естествени“ и неотменни права на човека; за премахване на съсловните и други привиле гии в управлението на обществото; за равенство пред законите; за соци ална справедливост и държавна намеса, чрез която хората могат по-доб ре или по-зле да пазят и съчетават своите интереси и т.н.
Избори
195
Гражданска ап ати я и граж данска инициатива Гражданската апатия и инициатива са проблеми не само на избори т е , но и на цялостния облик и функциониране на демократичното общес тво. За да бъдат ефективни и справедливи в своята дейност, демокра ти ч н и т е институции и изборни процедури се нуждаят о т подкрепата на всички граждани на стр а н а та . А п а ти я та и незаинтересоваността на хората създава база за злоупотреба с власт и корумпиране на о т делни лица и групи в общ еството. Е то защо основен белег на развито гражданско общ ество е гражданската инициатива за контрол над раз личните институции за спазване на законите. А кти в н о то участие в из борите е само един о т а сп е кти те на то ва гражданско поведение, кое т о изключва а п а ти я та и отчуж даването на човека о т обществения ж и вот.
Ш 2. Етапи на изборния процес. Изборни системи Изборите в об щ еств ото не са просто дата, на която хората о т и в а т на определено м ясто и избират някого или нещо. Това е процес на откриване, обсъждане и избиране на гражданите о т различни възмож ности. Всеки изборен процес включва няколко основни етапа. А. Е та п и на изборния процес Основните етапи на всеки изборен процес са: - Регистрация на кандидатите за изборна надпревара (партии, коалиции и независими кандидати); - Предизборна кампания; - Провеждане на изборите; - О тч и та н е и обявяване на резултата. Всеки етап о т изборния процес трябва да протича по правила, кои т о са ясни, достъпни и лесни за проверки о т об щ еството, че се спаз в а т о т всички участници в надпреварата за доверието на избирате ля. К а то цяло правилата на демократичните избори днес отразява т въз гледите на съвременния човек за равенство пред закона и честно съ ревнование. С ъ вкупността о т всички правила, по които се правят ня какви избори, е изборна система. Изборната система е сбор о т вза имосвързани правила, които казват кой може да участва в изборите и как се провеждат сам ите избори. К огато става дума само за в то р о то (как пр оти ч ат едни избори), тога ва говорим и за „изборна процедура“ . Още по времето на Атинската демокрация (V Век пр. н. е.) виждаме ус тановена цялостна система о т правила и закони, според които гражда ните на полиса могат да участват в избори и да бъдат избирани на раз
196
Държавата
лични постове. О т тогава до днес историята на демокрациите и демок ратичните общества е неразривно свързана с установяването и прила гането на изборни правила и системи.
Б. Избирателни систем и Избирателна система е комплексът о т правила и норми (закони), ко и то уреждат подготовката, провеждането и о т ч и т а н е т о на резулта т и т е о т изборите. Най-общо можем да отделим два основни тип а из бирателни системи, които в различни комбинации се използват в отдел ни те страни. Това са м ажоритарната и пропорционалната избирателна система.
М аж оритарният избор М ажоритарната система сто и изцяло зад принципа на м нозинството и правото на м нозинството да налага своята воля над м алцинството. Същ ественият недостатък на та зи система е з а щ и та та на правото на малцинството. При мажоритарния избор за избран в даден избирателен район (окръг) се счита онзи кандидат, който е успял да получи повече о т половината (50 % + 1) о т подадените гласове. В то зи случай гласовете, които не са подадени в подкрепа на спечелилия кандидат, реално се губят и „не влизат“ в управлението. Това, е сте ств е н о , извиква възражения към сис т е м а та , особено о т страна на тези, които са останали в малцинство след избора. Привържениците на мажоритарния избор го оправдават понякога с т о ва, че е пряк избор на личности и идеи в управлението. Те добавят и ар гумента, че управлението е ефективно, ако този, който управлява, разпо лага с цялата власт да взема решения и ги осъществява. Не трябва да се забравя все пак, че за да спечелиш в мажоритарния избор, е нужно да т е подкрепят повече о т половината гласували хора. М ажоритарната система има много разновидности. Тя се прилага в комбинации с елементи о т пропорционалната система. М ажоритарният избор днес е по-широко застъпван в страни к а т о САЩ, Великобритания, Канада, Франция и др. При всички случаи е важно да се знае, че т у к на преден план излизат не просто целите и намеренията на кандидатите, а т е х н и т е качества и способности на изпълнители на те зи цели и на мерения.
Пропорционалният избор Пропорционалната избирателна система дава възможност предста ви тели те на гражданите в управленито да се определят съобразно броя на подадените за т я х гласове. Тук ролята на политическите организа ции (партии, коалиции) и те х н и т е стр уктур и по м еста за организиране
Избори
197
и провеждане на изборите е по-голяма, о ткол кото при мажоритарния из бор. По правило сега превес им ат не толкова личните качества на кан дид атите (т е , разбира се, винаги са важни!), колкото партийната им принадлежност и линията, която о т с т о я в а т . Плюсът на тази система е, че дава по-големи възможности да се групират различните интереси в об щ еството и да се представят т е в органите за управление. Пропорционалната избирателна система също има свои разновидности и варианти на приложение: о т използването на „твърдите“ (непроменяеми) партийни листи на кандидатите до свободното правене о т привърже ниците на тези листи. Използването на даден вариант о т пропорционал ния избор много зависи о т това какви са партиите и колко партии има в обществото, как се набират членове и съмишленици на партиите, какви ценности изповядват, как „работят“ с обществото и т.н. Представяне т о на партиите на изборите им открива път в управлението и определя относителния дял на тяхното участие в него.
12 3. Изборите в България Значение на и зб ор ите Провеждането на общи и местни избори в българската държава има вече с т о и двайсет годишна история. През последните десет години (1990-2000г.) в ст р а н а та са проведени избори за Велико народно събра ние (1990 г.), за 36-то, 37-мо и 38-мо Обикновено народно събрание, за президент и вицепрезидент, ка кто и няколко избора за местни органи на вл а стта . Може да се каже, че всички избори са своеобразен т е с т за правната и политическата култура на гражданите, за тяхната активност и спо собност да подкрепят демокрацията и демократичните институции на страната. Редовното провеждане на избори се изисква о т Конституция т а и се урежда със специален закон (Закон за изборите), които наред със Закона за политическите партии и някои други закони трябва да гаранти ра честното и коректно съревнование на кандидатите за народно дове рие.
Според българската Конституция върховенството в държавата при надлежи на народа. Изборите са а к т ъ т , чрез който народът упълномо щава свои представители да го представляват и осъщ ествяват дър ж авната власт. К о н сти туц и я та регламентира в тази връзка и Възмож ности за национални и м естни референдуми. Национални референдуми се провеждат по решение на Народното събрание, а м естни референду ми - по предложение на една ч е тв ъ р т о т избирателите в съ о тв е тн а т а териториална единица, една четвъ рт о т общинските или районни
198
Държавата
т е съветници, об ластните управители и км етовете. Според сега действащия избирателен закон у нас се дава превес на пропорционалното избиране. Това означава, че първостепенна роля в изборите играят п а р ти и те и т е х н и т е коалиции, ка то всяка партия и коалиция се стреми да вкара максимален брой о т своите кандидати в органите на централното и м е с т н о т о управление.
Видове избори Според К о н сти туц и я та на Република България в с тр а н а та се провеж д а т редовни и извънредни парламентарни и м естни избори и допитва ния (референдуми) до гражданите по въпроси с общо и м естно значение. Избират се също президентът и вицепрезидентът на стр а н а та , ка кт о и съ стави те на органите на съдебната власт.
А. Парламентарни избори Това са избори за Народно събрание (българският парламент). Пър востепенната роля на Народното събрание в държавната система на България се обуславя о т характера на неговите правомощия. С ъ ставъ т на парламента се избира за срок о т четири години и включ ва 240 народни представители. За народен представител може да се кан дидатира всеки български гражданин, който е навършил 21 години и не е поставен под запрещение или изтърпява наказание лишаване о т свобода. Избраните народни представители се ползват с и м ун и те т (специална за щ ита) и им ат право на законодателна инициатива и проверки по работа т а на п р авител ството, ф актически т е са те зи , които - чрез формира нето на парламентарното мнозинство и парламентарната опозиция - мо г а т да избират и свалят прави те л ството. (Една п е та о т народните прадставители може да предложи на Народното събрание да гласува не доверие на прави те л ство то . Предложението се приема, ако за него са гласували повече о т половината народни представители.)
Ролята на парламентарните избори ка то фактор за развитието на демократичния процес и демократичните институции в ст р а н а та е из ключително голяма. Тези избори трябва да дадат отговор на въпроса „Какво правителство и какво управление и скат гражданите на страна т а ? ” Затова за за ко н н о стта и ч е с т н о с т т а на парламентарните избо ри ч есто следят различни независими вътрешни и международни граж дански движения и организации. Парламентарните избори п р о ти ч а т под общия контрол на специално назначени избирателни комисии (централна и м естни такива). Цялата страна се разделя на избирателни райони, където кандидатите (на о т делните политически сили или независими кандидати) се борят за спе челването на доверието на избирателите. Р е зул та ти те о т избора в отделен район, ка кто и те зи за цялата страна, се о т ч и т а т и обявяват о т ЦИК (Централна избирателна комисия) в установения о т закона
Избори
199
срок.
Б. М е стни избори М е с тн и те изборите (популярни още ка то общински избори) се про веждат на четири години по ред, определен също със закон. Тези избори са много важни за ж и вота на хората в градовете и селата и и нтере съ т към т я х често е много голям. С м е с т н и т е избори се попълва със т а в ъ т на общ инските съвети и се определят км е то ве те на населени т е м еста. Общинският съвет и км е т ъ т се избират о т населението на с ъ о т в е т н а т а община. Те се о т ч и т а т за своята дейност пред избиратели т е си. При изборите за км е т у нас решаващи се оказват повече лични т е качества на кандидатите, а не т я х н а т а партийна принадлежност. (Как си обяснявате вие този факт?) Ако в първото гласуване за км е т няма победител, се провежда второ гласуване, при което у ч а с тв а т пър ви те двама, получили най-много гласове при първото гласуване. При в т о рото гласуване победител е този , ко йто получи повече гласове. По правило м е с т н и т е избори д ават то чна картина за то ва какви са настроенията и изискванията на хората о т управлението. Засилването на с а м о с т о я т е л н о с тт а на общ ините (при определяне на данъчното обла гане и използване на бюджета) 8 бъдеще ще повиши още повече и нте ре са на хората към м е с т н и т е избори.
В. Президентски избори П резидентът олицетворява е д и нството на нацията. В своята дей н о ст т о й е подпомаган о т вицепрезидент. Президентът на Република България се избира пряко о т народа за срок о т 5 години по определен ред. Ф ункциите му са определени точно и ясно о т К о н сти туц и я та (чл. 98 и чл. 99). Кандидатът за президент участва в изборите със своя политическа програма. Той не може да бъде член на ръководството на политическа партия, но може да бъде член на такава партия. За президент може да се кандидатира и да бъде избран български гражданин по рождение, на вършил 40 години, който отговаря на условията за избиране на народен представител и е живял последните 5 години в стр а н а та . Президентът връчва м андат на министър-председателя за съставяне на правителство след консултации с парламентарните групи. Той е вър ховен главнокомандващ на въоръжените сили. Президентът може да връ ща мотивирано законите в Народното събрание (отл агател но вето) за п о вторното им обсъждане, ако открива в т я х пропуски и н е с ъ о т в е т с т вия с К о н сти туц и я та . В изпълнение на своите правомощия то й издава укази и отправя обръщения и послания към всички граждани.
200
Държавата
Г. Други избори С ъ ставите на Министерския съвет, органите на съдебната власт и Конституционният съд също се избират и подновяват непрекъснато. Това става по определен начин и процедура, които се уреждат о т Кон с т и т у ц и я т а , за да се гарантира постоянно изпълнение на функциите им. С ъ ставъ т на Министерския съвет се избира о т Народното събра ние. Членове на Министерския съвет м о га т да бъдат само български граждани, които о тго в а р я т на условията за избиране на народни пред ставители. В дните за парламентарен контрол м инистрите са длъжни да о тго в а р я т на д е п ута тски питания по различни въпроси, свързани с р а б о та та на повереното им м инистерство. Промени в състава на Ми нистерския съвет се правят по предложение на министър-председате ля, но т о трябва да получи подкрепа о т парламента. Съдиите, прокурорите и следователите в България са подчинени са мо на закона. Те се назначават о т Висшия съдебен съвет, който има 25 членове. Единадесет о т т я х са избрани о т Народното събрание и еди надесет - о т органите на съдебната власт. Председателите на Вър ховния касационен съд, Върховния административен съд и Главната про куратура са по право членове на Висшия съдебен съвет. Конституционният съд на с т р а н а та се състои о т 12 съдии, ка то една т р е т а о т т я х се избират о т Народното събрание, една т р е т а се назначава о т президента и една т р е т а се избира о т общ ото събрание на съдиите във Върховния касационен съд и Върховния административен съд. (П отъ рсете отговор на въпроса как се о т ч и т а принципът за раз деление на в л а сти те в случая с Конституционния съд и как са предста вени отделните власти в него.) М андатът на Конституционния съд е деветгодишен и съ ставъ т му се обновява на тр и години о т всяка кво т а по ред, определен със закон. Конституционният съд дава задължи телни тълкувания на К онсти туц и ята.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. П отъ рсете „силните“ и „слабите“ страни на мажоритарните и пропорцоналните избори 8 об щ еството. За целта класът може да се раздели на две групи (два отбора), ка то едната група тъ р си и изтъква само предим ствата на мажоритарната и недоста т ъ ц и т е на пропорционалната система, а другата група прави об р а т н о то - търси и изтъква предим ствата на пропорционалната система и н е д о ста тъ ц и те на мажоритарната. Победител в т а зи игра ще бъде онзи отбор, който успее да посочи повече пре димства на „св о я та “ система и недостътъци за другата. Арби-
Избори
201
т ъ р ъ т (или съдията), е сте ств е н о , ще е учителя т, който о т ч и т а силата и т о ч н о с т т а на а р гум е н ти те „за“ и „п р о ти в “ на все ки отбор. 2. Проучете по какъв начин и кой може да постанови провеждане на референдум в България по даден въпрос. 3. Приемате ли границата о т 18 навършени години за участие в изборите на българските граждани? З а щ и те те с аргументи и ф акти о т ж ивота своето разбиране по този въпрос. Ако с т е за промяна, с каква граница бихте се съгласили? 4. Защо изборите са „тайни"? 5. Колко политически партии има днес в България? - по-малко о т десет; - между 10 и 20; - по-малко о т п е тд е се т; - между 50 и 100; - повече о т с т о . 6. Колко политически партии са представени в 39 - о т о ОНС? - една партия; - две партии; - тр и партии; - повече о т ш е ст партии (Посочете кои!) .................................... 7. Колко президентски мандата може да изкара един и същи човек в България? а) един б) два в) три г) няма ограничения 8. Кандидатът за президент на България трябва да бъде гражда нин на стр а н а та , който е навършил: * 28 години * 35 години * 40 години * 50 години
20. ПАРЛАМЕНТ Парламентарният режим обобщава идеала на всички съвременни цивилизовани народи.
Густав Льобон
Ш
1. Парламентаризмът
Парламентаризмът е политическа практика на излъчване и контрол на държавната власт о т представители на народа. Парламентът е съб рание о т представители на народа, което има изключителното право мощие да създава закони. Роля на па р л а м е н ти те Парламентът (о т фр. рагюг - говоря) е висш законодателен орган. Това е колективен орган на държавната власт, който се оформя след из бори. Тук се обсъждат и приемат закони и се упражнява контрол върху държавното управление. Периодичното провеждане на парламентарни из бори гарантира л е ги ти м н о с т т а на парламента. Парламентът в днешния му вид се оформя като политическа инсти туция в Англия преди седем века след ограничаването на правата на кра ля да раздава превилегии и променя законите против волята на народа. В своята седемвековна история британският Парламент е изпробвал почти всички характерни предимства на парламентарното управление. Основно то предимство на това управление е представянето на различните глед ни точки за управлението на обществото и спокойната и мирна смяна на правителството чрез избори. Парламентът може да бъде еднокамерен или двукамерен. Българският парламент е еднокамерен, но този във Великобритания е двукамерен. Ка къв модел ще бъде избран зависи о т историческите условия и национални т е традиции в политиката. В някои случаи (Великобритания, Канада и др.) горната камара на парламента се попълва по наследствено право или чрез назначение. В редица страни горната камара (Сенатът) има за цел да се даде допълнителна възможност за оглед и прецизиране на закони те, както и за представителство на интересите на отделните' те р и то риални единици В парламента (за САЩ, за Русия и др. страни).
Парламент
203
В парламента са представени различните интереси и изисквания на избирателите о т те х н и те представители. Освен централната си фун кция - обсъждане и приемане на закони - парламентът трябва да реша ва и някои други задачи: а) избира и освобождава правителството; б) осъществява парламентарен контрол; в) обсъжда и приема бюджета на страната и следи за състоянието на националните финанси; г) създава условия за постоянен дебат в обществото по актуални въп роси на държавната политика и правата на гражданите; д) събира и проучва информацията от различните жалби и оплаквания на гражданите, о т депутатските питания и проучвания за вътрешната и външната сигурност на страната и т . н. Парламентът е център на политическия ж и во т в с тр а н и те с парла ментарно управление. Парламентарното управление се характеризира със: * постоянна дискусия в обществото върху целите и средствата на управлението; 4 отговорност на правителството пред парламента; 4 оформяне на мнозинство и опозиция в парламента; 4 излъчване на правителство о т парламента; 4 по-редки или чести парламентарни кризи; 4 достъп до управлението на различни представители на народа; 4 парламентарни дебати върху всички въпроси о т живота на страна та.
Парламентарният дебат В парламентите се по ста в я т и обсъждат жизненоважни въпроси о т ж ивота на общ еството. П ъ тя т, по който се поставят, обсъждат и ре шават тези въпроси о т д е п у т а т и т е чрез гласуване, е парламентарни я т дебат. Парламентарен дебат може да се проведе по повод на д ействията на правителството, на внесени за обсъждане законопроекти и по други въпроси на вътреш ната и външната политика на държавата, повдигна т и о т отделни д епута ти и групи на д епутати. Парламентарният дебат е разискване в парламента по даден въпрос, за да се вземе накрая съ о т в е т н о решение или се коригира вече взето решение. Той включва пи тания, отговори на питания, реплики, дуплики и изслушвания на длъжнос тн и лица и специалисти по определени въпроси. * Репликата е кратко възражение по същество на току-щ о прик лючило изказване до 2 минути. * Дупликата е отговор на реплика с времетраене до 3 минути. * Лично обяснение е изказване до 2 минути на д е пута т, който е лично засегнат о т изказване на друг д епутат.
Парламент
205
* Учредително събрание (УС) - свиква се при създаването на нова дър ж авност. Такъв е случаят с приемането на Търновската кости туци я след Освобождението на България през 1878 г. * Велико народно събрание (ВНС) - свиква се, ко га то трябва да се при еме нова конституция. * Обикновено народно събрание (ОНС) - свиква се след избори и дейс т в а в обичайните периоди на парламентарно управление.
Задачите на парламента Народното събрание трябва преди всичко да приема закони. Но т о има и ред други задачи и отговорности. Ето някои о т тях: * * * * в е т; *
приема държавния бюджет и о т ч е т а за изпълнението му; установява данъците и определя техния размер; насрочва избори за президент на републиката; избира и освобождава министър-председателя и Министерския съ взема решения за свикване на национални референдуми.
Тъй ка то България е република с парламентарно управление, т о На родното събрание е този орган, който определя ка то цяло вътреш ната и външната политика на страна та.
С ъстав на парламента. Парламентарни групи и съюзи Според К о н сти туц и ята Обикновеното народно събрание се състои о т 240 народни представители. Те представляват и нтереси те на граж даните о т различни избирателни райони. Д е п у т а т и т е м о га т да се обединяват в парламентарни групи, а пар ламентарните групи - в парламентарен съюз. За да се образува парла ментарна група, са нужни подписите на минимум 10 народни представи тели. Повечето д е п ута ти в българския парламент са обединени в раз лични парламентарни групи в съ о т в е т с тв и е с партийната им принад лежност или симпатия. Има и д епутати, които не са о т никоя група и се с ч и т а т за „независими“ . Най-общо всички д е пута ти в парламента м о га т да се о т н е с а т към една о т двете му основни групи: на парла м ентарното мнозинство и на опозицията. Д е йн о ст Народното събрание осъществява своята дейност въз основа на Кон с т и т у ц и я т а на Република България и на „Правилник за организацията и д е й н о стта на Народното събрание“ . Правилникът определя процедури т е , без които р а б о та та на Народното събрание е немислима. Грижата за спазването на правилника е преди всичко на ръководството на На родното събрание, но също и на всеки д е п ута т.
Държавата
204
Целта на дебата е да се представят и обсъдят различните гледни точки и предложения за решения на проблема, за да се запознае с тях д е п у т а т ъ т и да гласува по съвест и с разбиране. Дебати в парламентите се водят по различни въпроси о т вътрешна т а и външната политика на държавата. Парламентарният дебат би мо гъл да се развие ка то най-висша форма за демократично обсъждане на проблемите на общ еството, но и да се изроди до популистки спор меж ду стр а н и те за това кой е по-прав и по-отговорен пред избрателите. Популизмът е заплаха за всяка демократична форма на управление. Действителните размери на тази заплаха зависят, най-общо, о т две не ща: о т културата на гражданите (избирателите) и културата и морала на техните избраници. Разбира се, между едното и другото съществува зависимост. Парламентарният популизъм е опит да се флиртува с изби рателите о т страна на депутатите, които искат да ги впечатлят т а ка, че т е да ги подкрепят отново с гласовете си. Когато това се прави самоцелно и не носи никаква полза за решаването на някои проблем освен горепосочената за депутата, то тогава говорим за популизъм и попу листки изказвания.
Парламентарна криза Парламентарна криза има тогава, ко га то парламентът „блокира“ и не може да върши раб отата, която трябва да върши - да приема закони и излъчи правителство, което да управлява чрез тези закони. Това се по лучава, ако парламентарното мнозинство се разпадне и д е п у т а т и т е в парламента не успеят да се прегрупират така, че да го възстановят под някаква форма ка то ново мнозинство. В такива случаи парламенти т е се разпускат и се насрочват нови парламентарни избори. Колко парламентарни кризи е имало в България през последните 10 го дини? а) нито една;
б) една; в) две; г) няколко (кажете
колко и кога са били!).
Ч есто повтарящи се парламентарни кризи м о га т да доведат до пред срочни избори за нов парламент, който да отрази адекватно общ естве ните настроения и очаквания о т управлението.
1 2. Българският парламент (Народното събрание) Според К о н сти туц и я та на Република България са възможно 3 форми на Народното събрание:
206
Държавата
Ръководство Парламентът има ръководство, ко ето включва: - Председател на Народното събрание:
* Разпределя законопроектите между комисиите; * Определя м е с т а т а в залата на парламентарните групи; * Следи за спазване на правилника. - Двама постоянни заместник-председатели, излъчени о т двете найголеми парламентарни групи; - Няколко заместник-председатели на ротационен принцип, излъчени о т по-малките парламентарни групи; - Секретари и квестори.
Председателят на Народното събрание и неговите заместници се избират о т д е п у т а т и т е . Те ръководят д е б а ти те и координират дей н о с т т а на комисиите към парламента. Председателят на Народното събрание може да свиква извънредно парламента в определени случаи. Всяка парламентарна група излъчва също ръководство (председател, негови заместници, говорители), за да улесни своята дейност. Водачи т е на парламентарните групи у ч а с тв а т в разговори и консултации по предварителното и т е ку щ о т о уреждане на възникващи спорове.
Комисии На свои заседания парламентът уточнява броя и приема състава на своите работни комисии. Те биват постоянни и временни. П остоянните комисии подпомагат д е й н о стта на Народното събрание и упражняват о т негово име парламентарен контрол. Временните комисии се избират за проучвания и анкети. Към 38-ото ОНС бяха изградени общо 15 постоянни комисии: 1. Комисия по икономическата политика; 2. Комисия по бюджет, финан си и финансов контрол; 3. Комисия по правни въпроси и законодателство срещу корупцията; 4. Комисия по м е с т н о т о самоуправление, регионална т а политика и благо устр о йство то ; 5. Комисия по външна и интеграцион на политика; 6. Комисия по национална сигурност; 7. Комисия по земедели е т о , го р и те и поземлената реформа; 8. Комисия по труда и социалната политика; 9. Комисия по образованието и науката; 10. Комисия по здраве опазването, младежта и спорта; 11. Комисия по опазване на околната сре да и водите; 12. Комисия по енергетика и енергийните ресурси; 13. Коми сия по ку л ту р а та и медиите; 14. Комисия по правата на човека, вероизпо веданията и по жалбите и п е ти ц и и те на гражданите; 15. Комисия за про тиводействие на п р е с тъ п н о с тт а и корупцията.
През комисиите преминават всички законопроекти, преди да с т и гн а т до пленарната зала за обсъждане о т д е п у т а т и т е . Парламентарното за седание е основната организационна форма на работа на Народното събрание. Там се о ткр о я ва т позициите на парламентарното мнозинст-
Парламент
207
6о и опозицията. Парламентарното мнозинство се състои о т депутатите, които изби рат правителството и го подкрепят в неговата дейност. Парламентар ната опозиция са депутати, които главно критикуват правителството и търсят неговите недостатъци. Опозицията може да състави свой „ка бинет в сянка“ като алтернатива на действащия и подготовка за управ ление при евентуална изборна победа.
Ш
3. П ъ тя т на закона
З а ко н о п р о е кт и закон Право на законодателна инициатива в България имат всички народни представители и М инистерският съвет. П ъ тя т на закона о т внасяне т о му ка то законопроект в Народното събрание до неговото обнарод ване и влизане в сила е следният: * внасяне на законопроекта при председателя на НС; * изпращане на законопроекта в комисиите към НС за обсъждане; * обсъждане на законопроекта в комисиите; * първо обсъждане на законопроекта в НС и гласуване по него; * второ обсъждане с изслушване на доклад о т водещ ата комисия; * второ гласуване и ако се получи подкрепа, законопроектът се прев ръща в закон; * процедура по обнародване и влизане в сила на новия закон. Всички закони се обсъждат и приемат на две гласувания на заседа ния на парламента. По изключение Народното събрание може да реши двете гласувания да с т а н а т на едно заседание.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Как се свиква Народното събрание? (Обградете с кръгче всички верни отговори!) а) по инициатива на председателя на НС; б) по искане на всеки о т зам естниците на председателя на НС; в) по искане на една пе та о т народните представители; г) по искане на повече о т половината народни представители; д) по искане на президента; е) по искане на председател на парламентарна група; ж) по искане на Министерския съвет; з) по искане на главния прокурор; и) по искане на Конституционния съд.
208
Държавата
2. Народното събрание може да заседава и приема своите а к т о ве, ко гато: а) присъ стват всички народни представители; б) присъ стват най-малко две т р е т и о т народните представи тели; в) присъстват повече о т половината народни представители; г) присъстват най-малко 50 народни представители; д) присъстват поне двама народни представители освен воде щия заседанието. 3. Каква е ролята на комисиите и подкомисиите на парламента при обсъждането на законопроектите и приемането на добри за кони? Защо според вас законопроектите минават през комисиите в парламента, преди да влязат в пленарната зала за обсъждане о т д е п ута ти те ? 4. С ъ ставе те два „п о р т р е та “ на българския д е п ута т: 1) такъв, какъвто е; 2) такъв, какъвто трябва да бъде според вас. 5. Какво знаете за им унитета на народните представители?
21. УПРАВЛЕНИЕ Правителството въобще не трябва да върши онова, което неправителствените организации могат да правят по-добре или дори толкова добре, колкото него.
Питър Дракър
В 1. Същност на управлението Управлението в об щ еств ото е целенасочено действие на едни хора върху д ействията и поведението на други хора. Тези, които д е й ства т и определят поведението на други хора, са управляващи. Тези, над които повече се действа, за да се определи т я х н о то поведение, са управлява ни. Управляващите в едно отношение м о га т да бъдат управлявани в дру го отношение. Така например по отношение на учениците в класа пози цията на учителя е на управляващия, а по отношение на директора на училището неговата позиция може да бъде на управлявания. В свободните демократични общества взаимоотношенията между уп равляващи и управлявани се регулират и контролират о т двете страни. Това прави управлението демократично, а не деспотично. За разлика о т деспотичното и авторитарно управление демократичното управление о т крива възможности за участие при вземането на управленски решения и на управляваните, а не само на управляващите.
О бщ ественото управление се извършва по различни начини и с раз лични средства. То винаги засяга свободата на хората. О т т у к идват много о т ети чн и те проблеми на управлението. То може да свързва ра ционално власт и свобода на управляващи и управлявани, за да се с т и г не до определен ре зул та т о т полза за всички. Но управлението може да заложи на действия, които о тн е м а т свободата на управляваните за см етка на произвола и насилието над т я х о т управляващите. За да не се допуска това, в демократичните общ ества държавното управление е подчинено на закони и правила за д ействията и взаимодействията на управляващи и управлявани. Управлението на хора е сложен процес, който включва различни е т а пи:
210
Държавата - Събиране и анализ на информация за общ ествените явления и проце си; - Вземане на управленско решение; - Организиране и контрол Върху д ействията по изпълнение на взето решение; - О тч и та н е на п о с ти гн а ти резултати и набелязване на новите цели; - Приемане на ново решение. Всеки е та п има свои подетапи и механизми, чрез които се поддържа връзката между управляващи (респ. „управляващата подстема в систем а т а на управлението“ ) и управлявани (респ. „управляваната подсистема в си сте м а та на управлението") във всеки момент.
Д ъ рж авното управление Една о т функциите на съвременната държава е да осигури еф ектив но то управление на общ ествените процеси. Държавното управление е дейност по организиране, координиране и контролиране на действията на гражданите на държавата. В съвременните държави управлението е поверено основно на прави т е л с т в о т о (централната изпълнителна власт) и на км е то в е те по мес т а (м е с тн а та изпълнителна власт). Това са органи на изпълнителната власт. Тяхната работа по управлението е тясно свързана с д ей ността на органите на законодателната и съдебната власт. Трите власти (за конодателна, изпълнителна и съдебна) в демократичната и правова дър жава следва заедно да осигуряват върховенството на законите в живо т а на страна та. „В л а с тт а на закона" е основа на свободното общ ество. К о га то за първи п ъ т се поставя то в а искане в условията на древногръцката дър ж авност, започва нова ера в р азви ти ето на човешката цивилизация. То ва ста ва приблизително преди около две хиляди и ш е с т с т о т и н години, ко г а т о Солон дава на атинския народ „равни закони за благородните и за простолю дието“ . Той предложил на атиняните управлението им да става „по добре познати правила“ , а не по волята на то зи или онзи човек. Това е смисълът на древногръцката дума „изономия“ . Под изономия се разбира ло управлението на държавата по правила и закони, известни на всички. Херодот казва 8 та зи връзка, че по-скоро изономията, отко л ко то демок рацията, е „най-красивото о т всички названия на о б щ е с тв о то “ .
Основното искане на гражданите към държавното управление е т о да бъде ефективно и справедливо. Управлението на държавата е ефек тивно тогава, ко га то по сти га своите цели с най-малък разход на сред с т в а и усилия о т общ еството. То е справедливо тогава, ко га то ползи т е о т управлението се о т н а с я т до всички, а не само за някои хора и групи о т хора в об щ еството. Ако въпросът за е ф е кти в н о стта е глав но технологически (въпрос на технология на управлението), т о въпросът
Управление
211
за справедливостта е по-скоро етически и юридически (или правов) въп рос пред общ еството.
13 2. форми на държавното управление В зависимост о т това как се управлява и кой управлява държавното управление може да бъде ограничено или неограничено, о т една страна, и демократично или авторитарно, о т друга страна. Реално в ж ивота на об щ еството са вместени едновременно понякога различни типове ком бинации на ограничено и не-ограничено и авторитарно и демократично управление. Тоталитарното управление е форма на неограничено дър жавно управление. А. Ограничено и неограничено управление Държавното управление може да бъде ограничено и неограничено. Управлението е неограничено, ако държавата се стреми да проникне във всичко и да контролира всичко о т ж ивота на хората. По принцип т о ва е т о т а л и т а р н а т а държава. Управлението е ограничено, ако държавата участва в управленските процеси при определени случаи и по определен (със закони) начин. По принцип то ва е правовата държава. Всяко управление е упражняване на власт, а там, където има власт, са нужни ограничения на властта, за да не се злоупотребява с нея. Едно такова ограничение дава например принципът за разделение на законода телната, изпълнителната и съдебната власт на държавата. Друго огра ничение идва о т постоянния контрол върху действията на правителство т о и м естната изпълнителна власт о т страна на законодателната и съ дебната власт. В тр е ти вид ограничения може да се превърнат различ ните средства за масова информация (печат, радио, телевизия) в свобод ното общество, които „следят под лупа" действията на управляващите и информират хората за тях. Ограниченията на властта на държавата чрез закони дават възможност на хората едновременно да планират сво ите действия и да предвиждат намесите на държавата и санкциите о т държавата спрямо някои о т тях. Ето по какъв начин Фр. Хайек обяснява този момент о т държавното управление: Всяка държава трябва да действа и Всяко нейно действие се явява на меса в нещо о т живота на хората. Действителният проблем е обаче В това, дали индивидът може да предвижда действията на държавата и да гради своите планове на това предвиждане, или не може. (Фр. Хайек) Ограниченото управление следователно е управлението, което не до пуска произволната власт (или намеса) на държавата в гражданските о т ношения. Неограниченото управление о т своя страна често прехвърля гра
212
Държавата ниците на допустим ата власт, тъ й к а т о т у к „всичко е позволено“ на дър ж а вата, в им ето на държавата и о т им ето на държавата.
Б. А в то р и та р н о и демократично управление Това са два различни стила на управление. А втор итарн и ят стил на лага безусловно волята на управляващия на управлявания. При то зи стил между управляващия и управлявания се поддържа дистанция: о т управля вания се иска само да изпълнява, но не и да обсъжда заповедите на уп равляващия. Демократичният стил е отворен за обсъждане на управле нието (на ср е д ств а та му, р е з у л т а т и т е му и т.н .) и предполага непре къснат диалог между управляващи и управлявани. При а вто р и та р н о то управление на държавата се налага волята на един човек ка то водеща във всичко, свързано с действията на държава т а . Дем ократичното управление предполага обсъждане и съревнование на различни гледни точки за управлението и постоянна смяна на управ ляващите във връзка с оценката, която получават о т управляваните. К а т о форма на държавното управление демокрацията може да бъде о г раничена и неограничена. Неограничената демокрация би могла да се из роди в масов произвол и насилие на м нозинството, или о т името на мно зи н с тв о то , върху отделните малцинства. Такъв вид демокрация че сто се определя к а т о „яростна" , „масова", „якобинска“ и пр. демокрация. Такава демокрация се налага например във франция по времето на „якобинския те р о р “ през 1793 г. По то зи повод Фр. Хайек отбелязва, че винаги, когат о демократичните и нсти туц ии п р е с та н а т да бъдат ограничавани о т тр ад ицията на управлението на закона, се с т и га до „то т а л и т а р н а де мокрация“ и след известно време дори до „плебисцитна д и кт а ту р а “ .
Неограничената демокрация води в последна см етка не до ред, а до безредици и тероризъм в об щ еството. Затова и сти н ско то съдържание на демократичния идеал не трябва да се търси в потискането на мал ц и н ств о то о т м нозинството, а в гаранциите за свободата на човека в об щ еството. Единствено ка то ограничено управление демокрацията е форма на държавността, която дава свобода на много хора и групи о т хора в об щ еството. Ако демокрацията е правова, т .е . „ограничена“ , т я може да открие великолепни възможности пред човека за защ ита на не говите права и свободи. Точно то в а е разумната, правовата и м ечта на та о т много хора в миналото и днес форма на държавното устройс т в о и управление.
Т о та л и та р н о то управление Ограниченията на държавната власт трябва да се разбират ка то нейното подчиняване на нормите на правото и морала. И най-висшата изпълнителна власт в об щ е ств о то може да бъде ограничена в смисъл на подчинена на правото и закона (върховенство на закона!). В проти
Управление
213
вен случай всяка власт, а о т т у к и управление на държавата, се израж д а т в произволна власт и произволно управление. Много често то в а е авторитарно управление. Но т о може да е и то та л и та р н о . Т оталитар но то управление може да премине в авторитарно, а авто р и та р н о то - в „култов произвол“ на отделен човек, присвоил си правото да говори о т името на Бога, Природата и цялото общ ество (респ. о т името на на рода). При едно съвършено тоталитарно управление, когато всички закони са се превърнали в Един човек, всяко действие цели да ускори действието на природата или историята и представлява изпълнение на вече издадена о т тях смъртна присъда на нещо. (Хана Арент)
При т о т а л и т а р н о т о управление според Хана А рент (1906-1975) дър ж авата винаги застава „пред“ гражданина и гражданското общество. Тя иска да обхване всичко и посочи всичко, което хората трябва и не трябва да правят, за да са „в крак с и сто р и ята “ . Държавата е т у к „са м ата история“ , тъ й ка то реализира законите на та зи история. О тдел ният човек е само ср е д ството, „и н с тр у м е н тъ т“ на историята. Обсъж дането и приемането на закони при тота л и та р и зм а (то т а л и т а р н о то законодателство) в то зи смисъл е просто „сочене и следване на необ ход им остта“ , а не защ ита на свободата и правата на хората.
Ш 3. Управлението В България Република България е демократична и правова държава. Държавното управление се извършва според К о н сти туц и я та и законите на страна та. А. Органи на ц е н тр а л н а та в л а с т и управление в Република Бъл гария
ПРЕЗИДЕНТСКА ИНСТИТУЦИЯ
ПРАВИТЕЛСТВО
КОНСТИТУЦИОНЕН СЪД
НАРОДНО СЪБРАНИЕ
СЪДЕБНА СИСТЕМА
Основен орган за управление на българската държава е правител с т в о т о (М инистерският съвет). То осъществява своя програма, която е обявена и одобрена (чрез изборите) о т м нозинството граждани и на
214
Държавата
родни представители в парламента. П равителството се състои о т министър-председател, заместници на министър-председателя и министри. М инистрите о тго в а р я т за съ о т в е т н и сфери о т обществения ж и в о т или отрасли на икономиката. П рави тел ството провежда въ треш ната и външната политика на с т р а на та . При получаването на в о т на доверие о т Народното събрание чле новете на М инистерския съ вет полагат клетва. Броят на зам естни ци те на министър-председателя и м и ни стр и те не е стр о го определен о т Кон с т и т у ц и я т а и се променя по предложение на министър-председателя във връзка с управлението и задачите пред с тр а н а т а през даден период.
Най-важната фигура в пр ави те л ството е министър-председателят. Той и неговите заместници координират д ействията на м инистрите, за да се използват максимално възм ожностите на бюджета и ресурсите на с т р а н а та ка т о цяло. М инистър-председателят носи главната о т г о ворност за р е з у л т а т и т е о т р а б о та та на правителството. За да осъществява ко н кр е тн а та си дейност по управление на стр ана т а , п р а ви те л ство то изготвя и внася за обсъждане в Народното събрание различни законопроекти. За да с т а н а т т е закони, е нужна подкрепата на м нозинството о т д е п у т а т и т е . Важна роля при законотворческата рабо т а на п р а ви те л ство то и парламента и м ат президентът и К о н сти туц и онният съд.
Ако пр ие ти ят о т Народното събрание закон се подпише о т президен т а (не бъде върнат за повторно обсъждане о т него), т о й влиза в дейс тв и е след публикуване в „Държавен в е с т н и к“ . Във всички случаи обаче, ако е сезиран Конституционният съд и т о й трябва да се изкаже дали законът не противоречи на К онсти туц и ята , се изчаква неговото произ насяне.
Б. Органи на м е с т н а т а вл аст и управление в Република България Управленските действия на пр ави те лството на с тр а н а та м о га т да бъдат ефективни само ка то се свържат и проявят в м е с т н а т а власт и м е с тн о т о самоуправление. М е с тн о т о самоуправление реализира, о т една страна, правителствената политика и, о т друга страна, проти востои и коригира та зи политика в отделните й направления.
Взаимодействие на централната с м е с т н а т а власт О т горе на долу връзката е следната:
Управление
215
М инистерски съ в е т Областна управа Общински съ в ет Кмет а) Областна управа Административно те р и то р и я т а на България се дели на области и об щини. В с т р а н а та има 28 области, ка то всяка о т т я х включва много общини. Начело на об ластите с т о я т областни управители, назначавани о т правителството. Те о тго в а р я т за провеждането на политиката (респ. на управлението) на пр авителството в поверената им област.
б) Общински съ вет Това е орган на м е с тн о т о самоуправление. Общините са основни ад министративно-териториални единици в стр а н а та . В т я х протича ж и в о т ъ т на хората. Общинският съвет трябва да осигурява условията за развитие на общината.
в) К м е т Орган на изпълнителната власт в общ ината е км е т ъ т . Заедно със своите помощници то й се грижи за изпълнението на в з е т и т е о т общин ския съвет решения. К м е тъ т и общинския съвет се избират о т населението на с ъ о т в е т ната община и се о т ч и т а т за своята работа пред него. Гражданите м ога т да у ч а с тв а т в управлението на общината ка кт о със своя избор на съветници и км ет, т а ка и пряко на общи събрания за вземане на ре шения по отделни въпроси. Р азвитието на м е с т н о т о самоуправление е важна черта на граждан с ко то общ ество. Общ ината е м я с то то , където хората постоянно живе я т , учат, р а б о тя т и почиват. О т управлението на общината зависи мно го т е х н и я т ж и в о т и е съвсем е с те с тв е н о т е да и ска т много о т управ лението. Със своето поведение (жалби, препоръки, констатации, публич ни изяви и сдружения) гражданите на общината допринасят пряко за не го в о то равнище.
216
Държавата
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Организирайте о т к р и т разговор-викторина в час под общ ата тем а „В л а с тта на закона и управление със закони“ . Проучете пъ т я , по който става и зготвян ето и внасянето на законопроекти в Народното събрание, обнародването на приети закони и т я х н о то действие (прилагане) в управлението на стр а н а та . Конкретни въпроси за разискване м о га т да бъдат: - Кой подготвя и внася за обсъждане законопроекти в На родното събрание? - Защо според вас се налагат „поправки на закони“ ? - Кой има право на „отл ага тел но в е т о “ и връщане на зако ни отново за обсъждане? а) Председателят на Народното събрание б) Главният прокурор на републиката в) Президентът г) Опозицията д) Профсъюзите - Какво значи „работещ закон“ ? - Какво значи да се действа (респ. управлява) „целесъобраз но“ и „законосъобразно“ ? 2. Главнокомандващ въоръжените сили на Република България е: а) министър-председателят б) министърът на о тб р а н а та в) началникът на Генералния щаб на армията г) президентът д) председателят на Народното събрание 3. С ъ ставе те няколко работни групи, които да проучат управле нието във: а) Франция по времето на Наполеон; б) България по времето на Стефан Стамболов; в) Германия по времето на Адолф Хитлер. 4. Напишете есе за участие в Олимпиадата по философия върху някой о т следните мисли: а) Д о б р о д е т е л т а н а уп р а в л я в а щ и я и уп р ав л яв ан и я е р а з л и ч н а , н о д о б р и я т г р а ж д а н и н т р яб в а д а з н а е и д а у м е е д а с е п о д чинява и д а уп р а в л яв а и и м е н н о в т о в а е д о б р о д е т е л т а н а г р а ж д а н и н а - д а з н а е д а у ч а с т в а в у п р а в л ен и ет о н а с в о б о д н и х о р а и в д в а т а сл учая - и к а т о у п р а в л я в а щ , и ка т о у п р а в л я в а н .
(А ристотел) б) В о с н о в а т а с и в л а ст т а е н е т ол кова сблъсък м е ж д у д в а м а п р о т и в н и ц и или а н г а ж и р а н е н а е д и н и я п р е д другия - т я е у п -
Управление
217
равление. (Мишел фуко) в) Правителствата м огат да осъществяват една дейност ефективно само ако имат монопол върху нея. (Питър Дракър) 5. Какво според вас отличава демократичния о т авторитарния стил на управление? Съгласни ли с т е с твърдението, че за да уп равляваш добре, е нужно да можеш да поддържаш постоянен диа лог с управляваните о т самия т е б хора? 6. Каква е ролята на Конституционния съд в Република България за управлението на страна та? Кой може да сезира (уведоми) Кон ституционния съд за нарушение на К онсти туц и ята? В какъв срок трябва да се произнесат по въпроса ко нституци онни те съдии?
22. СЪД Съдията не е отмъстител. Хегел Законът е по-справедлив о т отделния човек. Сентенция
□ 1. О т самосъд към съд С ъ д ъ т на с ъ в е с т т а К о га то някой самоволно наруши свободата на друг, постъ пката му създава диспропорция, асиметрия на свободата. При своята експанзия човек първо пресича невидимите и крехки граници на морала. Техен с т р а ж е с ъ в е с т т а . С ъ в е с тта е онзи вътрешен глас на човека, които С о кр а т нарича „демон“ . Но този демон не е демонично и зло същество, а израз на наи-висшата инстанция в душата на човека - съ ве стта . Тя е най-висша, защ ото о т нея се вижда цялото морално пространство на човека и с ъ в е с т т а има правото да преценява кое т а м е добро и кое зло. В с ъ в е с т т а наистина има нещо божествено (демонът е вид божество), защ ото т я винаги знае мярата, притежава морално всезнание и безпогрешност, каквито само боговете имат. Но с ъ в е с т т а е само глас, т я ч есто няма сила над по-мощните и по-низши пориви. Нейното пределно усилие да възпре те зи тъмни сили е срамът. Чрез него светлината на с ъ в е с т т а сякаш прави оп ит да покаже своето присъствие. И все пак с ъ в е с т т а е съд само над соб ствената душа и нейните увлечения о т въд границите на доброто. Този съд е твърде субективен, мек и идеалистически, за да може да възпре настъпателното зло. П ървичният самосъд К огато инвазията в т е р и то р и я та на чуждата свобода е твърде а г ресивна и заплашва изобщо възм ож ността за съгласие, тога ва съдът на с ъ в е с т т а не е достатъчен. Първична човешка реакция е човек вед нага и сам да възстанови справедливостта, да възстанови предишните граници между своята и чуж дата свобода. Тази реакция не само е пър вична, но и първобитна. В далечното минало човек е защитавал грани ц и те между своето и чуждото чрез самосъд и саморазправа. Сам е пре ценявал чуждата агресия, сам е определял мярата на наказание и сам
Съд
219
е опитвал да накаже престъпника. Но как човек може да противостои на една превъзхождаща го сила? Как саморазправата може да бъде удържана, за да не се превърне в про изволна разправа на по-силния над по-слабия? О тмъщ ението премахва престъпника, но дали премахва п р е стъ п н о стта ? Дали възпира друг, бъ дещ престъпник? И коя е справедливата мяра между престъпление и на казание? Потърпевшият винаги е пристрастен, а справедливостта изисква обективност.
ЕЗ 2. Съдебна власт и правосъдие Съдът ка т о и н сти туц ия За да реши те зи въпроси, правото е иззело наказанието о т сферата на частния ж и во т и е създало публична и н с т и т у ц и я . Нито индивиду алната съвест, нито индивидуалният самосъд имат право да определят една постъпка ка то престъпление и да я наказват. Правото защ итава външните прояви на човешката свобода. Тази вън ш ност на свободата т у к е публичност. Библейската максима „Не съди, за да не бъдеш съден“ отпращ а към божествения съд. В правото т я мо же да се преобразува в максимата „Не съди сам, за да не бъдеш съден без съд“ . Нужен е безпристрастен съдник. Ако това не е Бог, а човек, т о тряб ва да е човек безпристрастен и да съди по еднакви за всички лица нор ми - законите. Тук се появява фигурата на съдията. Съдията също може да съчувства на ж е р т в а т а и да презира прес тъпника, но неговата позиция е друга. За него това е казус (о т лат. сазиз, „единичен случай“ , „произшествие” ). Той трябва да подведе този случай под общ ите за всички закони. Превързаните очи на Темида са символ за б езп ри страстната и обективна преценка на съдията. Той гле да на случая та ка , ка кт о би гледал, ако в него участваше не това т о ч но лице, а който и да е човек, попадащ под същите закони. Тази обек т и в н о с т на съдията е развита в цяла институция - съдебната власт. Н езависим ост Идеята на Лок и М о н т е с кь о за разделяне на вл а сти те с особена си ла се отнася до съдебната власт. Тук разделението се проявява ка то независимост на съда о т другите две власти, а също о т всякакви дру ги институции и индивиди. Независимостта на съда е свързана с несме н я е м о с т и и м у н и т е т на съ диите, с недопустимост да се занимават с търговска дейност, да у ч а с тв а т в политически партии. О б е кти в н о с т та на съда се гарантира и с неговата йерархичност, с наличието на няколко инстанции. Прокуратурата осъществява надзор над за ко н н о стта на правосъдието. Чрез сложна верига о т елементи се
220
Държавата
гарантира б е зп ри страстност на съда и възможност за коригиране на неточна присъда.
Принципи 1. И стина. К огато Исус казал, че е дошъл, за да „свидетелства за и с т и н а т а “ , Пилат го попитал: „Що е истина?” Така Пилат отказал да поеме о т го в о р н о с т т а да бъде съдник и приел решението на тъ л п а та освободил затворника Варава, а бичувал и разпнал Исус. Първият принцип на съдебния процес е и с ти н а та . Без убеденост в същ ествуването на истина и във въ зм ож ността т я да бъде постигана не би могло да има справедливост. Според класическата дефиниция на А р и сто те л истинно е онова твърдение, ко ето отговаря на действи т е л н о с т т а . Решението на съда трябва да отговаря на действител н о с т т а . Но каква е т у к д е й стви те л н о стта ? С тава въпрос за нещо о т миналото. Съдията прилича на археолог - не може да възпроизведе съ б и ти е то , ко ето преценява. Той не може и да се осланя на това, че бъ дещ ето ще допълни или коригира неговото решение - една смъртна при съда е фатална. Тук д е й с тв и те л н о с тта се разкрива най-напред чрез показанията на ст р а н и т е и на свидетелите. Според „те о р и я та за формалната истина“ за съда може да е действително само представеното о т стр а н и те . Според „те о р и я та за материалната истина“ към д ействителното спа да и полученото о т следствието (в наказателния процес) или о т про учването на съда в гражданския процес. Съдът обаче трябва да се стреми към об екти вна та истина. Съдията трябва да установи о т ч е т ливо правното е с т е с т в о на делото, да отдели верните ф акти о т не верните, да извлече с удачни въпроси премълчаното и да отхвърли пог решните твърдения. „И с ти н а та е една“ , твърди Д е кар т. Затова съдията трябва да я ус танови по категоричен начин и да се произнесе категорично - присъда, оправдаване или липса на достатъчно доказателства. Съдията преце нява „по вътрешно убеждение“ , но на обективни основания - ясен пред м ет, пълнота на ф а кти те и многообразие на версиите. Никой не може да бъде съден по подозрение, на основата на вероятност. 2. Законност. Само съдът може да съди, и т о при строго подчине ние на законите. Същ ествуването на извънредни съдилища и всякакви форми на самосъд противоречат на идеята за правото. Съдът е зави сим само и изцяло о т закона и напълно независим о т отделни лица - фи зически или юридически (обвиняем, обвинител, държавни институции). Освен то в а съдът е независим и о т по-горна съдебна инстанция. Тя мо же да постанови друго решение, но няма право да влияе върху хода на процеса и върху вземането на решение. З аконността се проявява и в ро лята на прокурора - да бъде държавен обвинител или да следи за закон
Съд
221
н о с т т а на процеса. 3. П убличност. Независимостта на съда обаче не означава изолация. Заседанията на съда по принцип са публични, т.е . о т кр и т и за неопреде лен брой граждани. По този начин е отречено правото на тайни засе дания, каквито са характерни за инквизицията. Разбира се, реално не всички хора м о га т да присъстват на заседанията на съда, но възмож н о с т т а т о да бъде представено чрез средства за масово осведомява не и м атериалите о т съда да бъдат публикувани го прави публично по същество. 4. С ъ с т е з а т е л н о с т . Щом и с ти н а та трябВа да бъде установена о т носно предишни факти и това засяга свободата на поне две лица, кои т о имат противоположни становища, т о т е трябва да м огат да защи т я т своето право. По този въпрос има две крайни позиции: 1) съдът са мо пасивно наблюдава борбата за право, осъществявана о т двете страни, или 2) 'съдът активно изследва о б с то я т е л с т в а т а по правния спор, а с тр а н и те пасивно очакват неговите въпроси и решения. Първи я т вариант на съдебен процес се нарича „обвинителен“ , а в то р и я т „следствен“ , „инквизиционен“ . Разумно е да се намери мярата между двата, за да се постигне справедливост и възстановяване на правния порядък. Ако съ стеза те лното начало доминира напълно, тога ва финан сово по-състоятелната страна ще може да получи предимство, понеже ще си осигури по-добра адвокатска защ ита, ще се снабди с поВече ч есто скъпо струващи - сведения и доказателства. При този вариант страна със социално и културно предимство ще има и предимство в процеса.
Ш
3. Престъпление
Съдът възниква ка то инстанция, която да съди обективно неправда т а . Но кога неправдата става престъпление? Кой може да бъде окачес тве н ка то престъпник? В какво се състои това престъпване? П рестъ пникъ т В д ревн остта отнош ението към неправдата напомня на физическо т о противодействие. Затова са били приписвани престъпления не само на човека, но също на животни и на предмети. В редки случаи това се е запазило до недалечното минало. В Белгия през XIX в. е бил осъден на смърт за с в е т о т а т с т в о петел, набеден, че е нарушил Божиите закони, снасяйки яйце. Дори писателят Иван Вазов в ка че ство то си на съдия произнесъл смъртна присъда на едно куче. Така първично децата „наказ в а т “ предм етите, които са им причинили болка.
222
Държавата
Но о т по няти ето за право следва, че суб е кт на престъпление може да бъде само човекът - и т о само ка то индивид. П озн атите о т мина лото наказания над сем ейството на престъпника, над неговия род, до ри на цял народ днес са отживелица. Свободата е индивидуално качес т в о и само индивидът може да отговаря за свои прегрешения. Нешо по вече, т у к става въпрос не за природната единичност на човека, а за не говата духовност. Идеите на италианеца Ломброзо са печално извес тни : престъпникът е природно предопределен - т о й е атавистичен тип, чоВек о т миналото, който постъпва по първобитен начин спрямо свои т е съвременници. По-късно Ломброзо променя своя възглед и приема, че престъпникът е просто психически болен човек. Но и в двата варианта п р е с тъ п н о с тта се извежда не о т свободата, а о т природата. В и н ата След ка то само човек може да е престъпник, след к а т о престъплени е т о е нарушаване на съгласувана свобода, т о га в а т о трябва да е про ява и на една престъпна свобода. Тази престъпна свобода се нарича ви на. Защ ото е възможно човек да наруши чужда свобода, но да направи това по природен начин - то га ва липсва вменяемост. Такива са случаи т е на деяние, извършено о т психически болен човек, о т малко дете. Тук липсва умисъл. А за да бъде т о й налице, е необходимо лицето да осъз нава ясно своето действие и да разбира, че извършва противоправно де яние. Човек трябва да осъзнава ка кт о характера на действието (да не го извършва например в сомнамбулно състояние), т а ка и неговите прав ни последици, т .е . престъпването на някаква норма. Вина има и при непредпазливост. Непредпазлива може да е онази проява, при която лицето вижда възможните престъпни последици, но самонадеяно см ята, че ще може да ги избегне. Такъв може да е случаят при шофьор, който блъска пешеходец при шофиране с превишена ско рост. Непредпазливостта може да е проява и на н е б р е ж н о ст. Тогава лицето не осъзнава оп асността, но при повече внимание е щяло да я за бележи. Например небрежност проявява ловец, който оставя заредена пуш ката си и т я бива намерена и употребена с трагичен р е зул та т о т деца. Но възможно е противоправно и преднамерено деяние, което да не е виновно. Такъв е случаят при допускането на греш ка - медицинска сес т р а дава лекарство, което фармацевтът погрешно е опаковал. Тук ли цето, което непосредствено действа, е невинно - т о транслира чужда вина. Подобно е положението при злощ астна случай ност - повреда в двигател на самолет или автомобил води до катастроф а с множество жертви. Възможна е липса на вина и при оправдан риск. Изпращането на експедиция в космоса може да завърши с трагичен резултат, но т а кава е била възможната цена на риска.
Съд
223
Д е я н и е то Само свободен човек може да наруши свободата на другия. Как се из вършва това нарушаване? Възможно е ка кто с действие, т а ка и с без д ей стви е. Д е йстви ето ка то причина е по-очевидно и разбираемо. Краж бата, насилието са свързани с явно въздействие. Но има и друг тип престъпления. Например стрелочник не премества стрелките и това довежда до железопътна катастроф а. Лекар не се намесва своевремен но и то ва води до смърт на пациента. Човек наблюдава безучастно друг, който се дави, и не му хвърля намиращ се наблизо спасителен по яс. В този случай нямаме действие, но отново има престъпление. Но да ли е възможно без причина да има престъпно следствие? Ако схващаме човека само ка то природно тяло - очевидно не. Но правото е израз на съгласувана свобода и тъкмо затова съгласуваността може да бъде престъпена ка кто позитивно (с действие), т а ка и негативно (с без действие). С това още веднъж се вижда, че правото е разумна връзка между духовни същества. Следователно престъплението е престъпно с противоправността си. Правният принцип „н я м а н а к а з а н и е б е з з а к о н “ е израз тъкмо на т о ва нарушено съгласуване. О т т у к следва и нещо друго: „З а ко н ъ т ням а о б р а т н а с и л а .“ Престъпление има само тогава, ко гато се нарушава вече установена съгласуваност. Противоправност не е налице при някои особени случаи. При неизбеж на о тб р а н а ж е р т в а т а може да въздейства върху своя нападател така, че да му нанесе те ж ка телесна повреда или дори да му причини см ърт т а , ако само по този начин може да се защити. При случаите, ко гато за спасяване на някакво по-голямо благо не може да не бъде нарушено друго, по-малко, лицето може да бъде оправдано. Така за спасяване на човешки ж и в о т при пожар спасителят може да повреди или унищожи собственост, но ако то ва е неизбежната цена, т я може да бъде плате на. Това са случаи на крайна не обхо ди м ост. В същ ата рубрика на лип са на противоправно деяние попада и нарушаването на чуж дата свобо да при подчиняване на правомерна заповед. Ако стрелочник изпълни заповед на началника си и в р е зул та т на то ва причини катастроф а, о т говорност носи началникът.
И 4. Наказание С ъ щ н о ст и цел Една о т най-старите и устойчиви идеи за съ щ но стта на наказание т о е тази за наказанието ка то възмездие. Според К ант правомерното наказание е винаги възмездие. Но какво е възмездието? Дали е възстановяване, връщане на о т н е т о т о ? Тогава открадна т а т а вещ ще бъде върната, но крадецът ще остане ненаказан. А убие
224
Държавата
ц ъ т няма да може да бъде наказан - не може да върне ж ивота на уби тия. Възмездието е било разбирано ч есто ка то отвръщ ане със същ ото. Библейската максима „О ко за око, зъ б з а з ъ б “ говори за такова о т м ъ щаващо възмездие. То обаче подтиква към самосъд и саморазправа. Ког а т о наказанието е правно, ко га то държавата наказва чрез своите ор гани, т я не може да си отмъщава. И как може да се отвърне точно със същ ото на един масов убиец? Или на едно безнравствено деяние? Ос вен то ва няма да са възможни условното осъждане и помилването. Възмездието трябва да бъде разбирано ка то възстановяване на на руш еното право. Престъпникът престъпва умишлено границите на свободата и затова наказанието трябва да ги възстанови. Така се из бягва невъзможното или недопустимо отвръщане със същ ото и има как да се възмезди едно о т н е т о право (ж ивот, соб ственост) с отнемане на друго (свобода, собственост). По този начин наказанието играе и възпираща (превантивна) роля. То възпира престъпника о т подобни деяния, отнемайки му известни пра ва (свобода, упражняване на професия) и с то в а реалната възможност да извърши отново престъпление. Но наказанието се стреми да възпре и духовния подтик (умисъла) към престъплението чрез възпитателно въздействие. Наказанието възпира всички останали лица о т подобно де яние, демонстрирайки защ и тено ст на свободата, д ейственост на зако ните. Това се по сти га не чрез всяване на ужас с публично изпълнение на присъди, ка кт о е ставало то в а в миналото (публични телесни нака зания или екзекуции). Възпира не с т р а х ъ т о т страданието, а съзнание т о за защ итеност.
Видове и изпълнение Престъплението може в различна степен да наруши съгласуваните граници на свободата. Затова наказанието има различни градации. То има общи норми, но трябва да бъде и индивидуализирано. Щом само кон кретно лице може да извърши престъпление, то га ва и наказанието трябва да бъде конкретно. Колкото дълбока е инвазията в тери то ри я т а на чуждата свобода, пропорционално те ж ко трябва да е и наказани ето. Наказанията м о га т да бъдат разделени на две големи групи - нака зание чрез отстраняване на природното основание за свободата и на казание чрез различно по степен ограничаване на свободата. Първата група се състои всъщност о т едно-единствено наказание с м ъ р тн а та присъда. Тя е най-спорната присъда. Употребявана ч есто в миналото, днес т я е изключена о т множество законодателства, а в други фактически не се прилага. Какви са а р гум е н ти те срещу смъртна т а присъда? Първо, ж и в о т ъ т е нещо, ко ето е дадено на човека о т при родата, а не о т държавата. Ж ивотъ т е нещо, което държавата само
Съд
225
може да защитава, но не и да създава. Затова се п и т а - има ли право да го отнема? Можеш ли да отнемеш нещо, което не си създал? В т о ро, см ъ ртното наказание е фатално. При една съдебна грешка т о се превръща в престъпление на държавата спрямо лицето, което т я не мо же да компенсира. Т р е то , см ъ ртното наказание отхвърля възможност т а за превъзпитание. На човека се отнем а шансът да се промени, да избере друга траектория на своя ж и вот. В та къ в случай сам ото право ще отрече съ щ но стта на човека ка то свободно същ ество и ще го раз глежда ка то неизменима вещ. Следователно правото влиза в противо речие със сам ото себе си, със своята същност. Наказанията о т в т о р а т а група са твърде различни, но принципът им е един и същ. Ограничават се определени реализации на свобода. Така затв о р ъ т е всъщност лишаване о т свобода на придвижване, огранича ване правото на труд, собственост, кореспонденция и т .н . Глобите са лишаване о т соб ственост.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. На основата на изложените в урока аргументи анализирайте следните видове съд: 1) инквизицията; 2) сталинските тричленки. 2. Направете диспут за д о п усти м о стта на см ъ ртното наказание. 3. Защо и при най-очевидното и грубо престъпление обвиняемият има право на адвокатска защ ита? Анализирайте отнош ението между морал и право в то зи случай. 4. Носи ли о тго ворн ост един военен командир, ако поведе своята военна ч а ст в неуспешна атака, при което за ги ва т неговите под чинени? 5. Трябва ли да е наказуемо самоубийството? 6. Ако човек не може да осъжда другите, може ли да осъди себе си? Защо ка пи та нъ т на „Титаник“ не напуска потъващия кораб? 7. Правомерно ли е затворникъ т да бъде принуждаван да се т р у ди? 8. И зтълкувайте следните правни сентенции: „Недоказаното не същ ествува“ ; „Най-строго трябва да се наказват престъпления т а , които най-трудно се пр е д о твр а тява т“ ; „Безумецът няма во(( ля.
VIII. Д Ъ РЖ А В И ТЕ За да се погуби Отечеството е достатъчен само един негодник — в историята има достатъчно примери за това. Наполеон Бонапарт
Правният порядък на свободата не може да бъде ограничен само в рам ките на една изолирана държава. Щом човек е не само гражданин на държавата, но и представител на човешкия род ка то индивид и на чо ве ч е ств о то ка то личност, неговите права трябва да надхвърлят пре делите на държавните граници. Земното съществуване на човека прави е с т е с т в е н неговия порив да не ограничава същ ествуването си в една ч аст о т света. Границите на държавите не са граници на правото. То трябва да бъде продължено отвъд т я х и да достигне отнош ението чо век-човечество и човек-космос. Човешкият избор създава държавата и затова в човешкия избор държавата има своя граница. Човек има права срещу държавата и може да ги защитава. Ако една държава потъпква правата на човека, то й мо же да потърси закрила о т международното право и международни орга низации. К огато държавата систем атично не проявява достатъ чна грижа за индивида, т о й може да поиска промяна - със своя политически избор или, най-радикално, чрез правата си на гражданин на света. Затова една държава може да изглежда ка то обетовано м ясто на свобода и благопо лучие, а друга да прилича повече на с т а р т о в а площадка за емигранти. Чрез правото си на гражданин на с в е та човек дава своята оценка за държавата, дава своя космополитен во т. И сти нския т избор обаче отговаря първо на един личен въпрос: как во направих аз за свободата и благоденствието на О те ч е с т в о т о ? Ка къв гражданин съм аз - малодушен и незаинтересован свидетел на по литическия ж и в о т или активен участник? Ч естен данъкоплатец или участник в сивата икономика к а т о производител, вносител или по тре бител на пиратски стоки ? Непримирим ли съм към корупцията или " т о ва не ме засяга"? Защ ото гражданинът също може да има чиста или не ч и ста съвест. Едва след те зи въпроси и т е х н и т е отговори можем да стигнем до честен отговор на въпроса за космополитизма. Защ ото зад добре устроения ж и в о т "та м някъде" с т о я т тр уд ъ т и гри ж и те на по коления бащи и деца, които навярно не са проявявали историческа ле н о с т и безгрижие.
22. МЕЖДУНАРОДЕН ПРАВОВ РЕД Три градуса по-близо до полюса и цялата юриспруденция е с главата надолу, един меридиан се оказва решаваш, за истината. Забавно правосъдие, чиито граници се определят от една река! Истина отсам Пиренеите, лъжа отвъд тях. Блез Паскал
Ш 1. Идеята за суверенитета В предишния раздел беше разгледана правната същност на държава т а . Но т у к има още един важен въпрос: в какво се състои единството на правото в една държава и с това на сам ата държава? Същият т о зи въпрос е бил поставен в края на XVI век о т Ж ан Боден, ко гато е трябвало държавата да се еманципира, о т една страна, о т в л а с тт а на папата, а, о т друга, да възпре скл онно стта на отделните феодали да я раздробяват и прекрояват по своя воля и приумица в зависимост о т си лата и претенциите на всяко ново поколение. Ж ан Боден изнамира термина „с у в е р е н и т е т “ и го дефинира така: „аб со л ю тн а и по стоя нн а в л а ст на една държава“ . Тази идея помага на появяващите се национални държави в Европа да утвърдят своята сам остоятелност. След разпадането на Великата римска империя и след опита на Карл Велики да я възстанови, през XVI и XVII в. народите на Европа започват да обединяват своето население по език, вяра и кул тура в независими, суверенни държави. Олицетворение на суверенитета става кралят - то й притежава вър ховната и абсолютна власт в държавата. Това ще рече, че нито полу чава в л а с тт а си о т папата, нито я взема о т феодалите. Кралят полу чава в л а с тт а си о т нещо абсолютно - о т Бога. Затова и в л а с тта му е безспорна и абсолютна. Кралят издава законите, то й представя дър ж авата и само той има право да води война. С това се поставя край на междуособиците сред феодалите. Кралят олицетворява вътреш ното единство на държавата и нейната външна независимост. Започва епо хата на абсолютизма. О т тази идея на Боден се оформя разбирането за суверенитета на
228
Държавите
всяка национална държава - независимо дали е монархия или република. Всяка държава притежаВа суверенитет и този суверенитет е източник на нейните суверенни права спрямо другите държави. Държавата е ав тономно образувание. К а кто свободата на отделния индивид е и зто ч ник на неотчуждаеми спрямо другите индивиди и спрямо държавата пра ва, т а ка и суве р е ни те тъ т е независимост на държавата спрямо други т е държави. С уверенитетъ т означава е д и н ств о и неделим ост на държавната власт. Той означава върховна въ тр е ш н а в л а ст и изклю чително пра во на външно п р е д с т а в и т е л с т в о . И тъ й ка то то ва е валидно за вся ка държава, т о о т д е л н и т е държави са равни. К а кто свободата на ин дивидите прави индивидите равни, т а ка и суве р е ни те тъ т на държави т е прави държавите равни. Само о т то ва равенство може да се т р ъ г не към създаването на право, обвързващо правно една държава с друга, и да се върви към създаване на универсален правен порядък между хора т а ка то представители на човечеството. Така с идеята за суверенитета се поставя началото за премахване на всички форми на неравноправие между държавите - васалност, колониалност, п р о т е к т о р а т и всякакви други форми на зависимост. Сувере н и т е т ъ т прави и най-малката държава равна в правно отношение с найголямата и наб-могъщата в икономическо или военно отношение държа ва.
В 2. Понятие и принципи на МП Тук вече бихме могли да говорим за възникване на т р е т и правен по рядък, на т р е т о равнище о т права. За първи можем да приемем порядъ ка на е с т е с т в е н о т о право, на универсалните и фундаментални човеш ки права. В т о р и я т правен порядък свързва индивидите в държава, пра ви ги граждани на една правна общ ност. И сега виждаме т р е т и я поря дък, кобто свързва отделните държави в едно МП. Е с те с тв е н о то праВо се основава на човешката свобода-същност. Вътрешнодържавното, националното право се основава на съвместно т о съгласуване на свободата в закони и на тя хн о то гарантиране чрез държавната власт. МП възниква чрез съгласуване свободата на държа вите, т.е . на техния суверенитет. Така ка кто не може да възникне пра во между свободен индивид и роб, т а ка не може са възникне МП и меж ду неравноправни държави. Принципите на МП произтичат о т основната идея за суверенитет на държавите и я доразвиват. С уверенитетъ т означава правно равен с т в о и не накъ рни м ост на т е р и т о р и а л н а т а ц я л ост, зачитане на ус тановените граници. Абсурдно е държавите да предявяват териториал
Международен правов ред
229
ни претенции, основаващи се на минали исторически граници. Това про тиворечи на липсата на обратна сила на законите и на актуал ната ва лидност на суверенитета. Днес държавата може много по-добре да за щ ити правата на своите граждани не с териториални претенции, а с увеличаване на международните договори, в които участва. Това е пра вомерното и разумно разширяване на правата на нейните граждани о т въд нейната територия. Така т я разширява т я х н о то защитено п р о с т ранство на свобода. С уверен итетъ т означава ненамеса във вътрешния порядък на държа вата, т .е . о тка з о т нарушаване на нейния вътрешен суверенитет. То ва означава мирно съ съ щ ествуване на суверенните държави. Д о с та време същ ествуването на МП е било оспорвано, защ ото т у к няма инстанция, която да санкционира, а без санкция нормите м о га т да бъдат морални, но не и правни. Но точно т у к е особ ен остта на МП. То се основава на договори между равноправни страни. Ако договорната теория за държавата е метафора, т о договорността на МП е безспор на. Държава, която не е сключила договор относно нещо, няма и задъл жения по него. Затова в МП е особено валиден принципът „д о го в о р и те т р я б в а да се с п а з в а т “ (р а с !а зип1 з а м а п д а ). Тук възниква един проблем. Кое право - вътреш ното или междуна родното - трябва да бъде следвано при противоречие между две техни норми? Според един възглед - вътреш ното, защ ото т о произтича о т човеш ката свобода ка то първичен източник на всички права и защ ото държавите са суверенни. Но днес вече преобладава възгледът, че норми т е на МП имат предимство. Това е така, защ ото т е са - или би тряб вало да са - по-близки до общочовешките правни норми. Защото чове къ т ка то лице е представител не толкова на своя етнос или народ, колкото на човешкия род, на човечеството.
Ш 3. Територия К а кто индивидът демонстрира външно своята свобода чрез с о б с т в е н о стта , т а ка и държавата проявява своя суверенитет чрез една вър ховна власт върху определена територия. Д ъ р ж а в н а та т е р и т о р и я е онази ч а с т о т пр и р о д н о то п р о с т р а н с т в о , върху к о я т о се разпрос т и р а с у в е р е н и т е т ъ т на дъ рж авата. Възможно ли е да съществува държава без сВоя територия? Тъй ка т о човекът е не само духовно, но и природно същество, той трябва да обитава някаква част о т природата. Ако върху нея се разпростират за коните на друга държава, той неминуемо би се подчинявал и на тях. Сле дователно т у к не би имало държава, а някаква национална или полити ческа организация, която не притежава суверенитет.
230
Държавите
Придобиване Територията може да бъде придобита чрез окупация на нечие прос т р а н с тв о или чрез о т с т ъ п к а о т страна на друга държава. В предишни времена е било допустимо придобиването на територия и чрез завою ване. Но днес то ва е несъвместимо с принципите на МП. На земята ве че няма пространства за окупация. С особен с т а т у т се ползва А н та р ктида. Съгласно международни споразумения т я е обявена за неподвласт н а на ни то една държава. А н тарктида е единствената сухоземна т е ритория на Земята, която не е част о т нечия държавна територия.
О бхват Територията обхваща ч а ст о т земното пространство - суша, во да, земни недра и въздушно пространство. Тя е обособена чрез е с т е с твени или изкуствени граници. Е стествен а граница е например реката. Тук обикновено граничната линия преминава по фарватера (линията над талвега на реката). Друга е с те ств е н а граница може да бъде планина т а . Там граничната линия обичайно преминава по водоразделната линия на хребета. И зкуствен ата граница е реално обозначена чрез гранични знаци или е прокарана само идеално (например през пустинята).
Реки Р еките, които спадат към те р и то р и я та , се делят на национални, многонационални и международни. Национални реки са тези, които п р о ти ч а т изцяло в границите на една държава (например р. Искър). Мно гонационални са реките, които преминават през повече о т една държав на територия (например р. Струма). Многонационалните реки не принад леж ат на никоя о т с ъ о т в е т н и т е държави и никоя о т т я х няма право да променя едностранно нейното течение. Така, въпреки че вещ ествено са в границите на те р и то р и я та , водите на те зи реки не принадлежат бе зусловно на с ъ о т в е т н а т а държава. За ползването на международните реки (например р. Дунав) се изработват специални правила. Те са о т к рити за корабоплаване и за държави, които нямат териториален кон т а к т с тях.
Море М орето се дели на териториално и о т к р и т о . Териториалното море е под юрисдикцията на с ъ о т в е т н а т а държава, а о т к р и т о т о море е свободно за ползване о т всички държави. В д р е в н о стта морето е би ло достъпно за ползване о т всички държави и никоя о т т я х не е имала претенция над него. През Средновековието обаче се появява тенденци я т а държавната територия да експанзира в м орските пространства и да включва дори цели външни за нея морета. С т и га се дотам, че по-къс но, в епохата на Великите географски о ткр и ти я , Испания получава пра вомощия над Тихия океан, а Португалия - над Индийския океан. Едва Ху-
Международен правов ред
231
г о Гроций В своя т р а к т а т „С в о б о д н о т о м о р е “ обосновава идеята за
„о т к р и т о море“ , което да е свободно за ползване о т всички държави. Утвърждаването на то зи принцип е съпътствано с друг един принцип на морското право - „з н а м е т о п о к р и в а т о в а р а “ . Знамето на кораба показ ва на чие национално право са подчинени корабът, екипажът и с т о к и т е и ка то чия „плаваща те р и то р и я “ м о га т да бъдат разглеждани. Кораб без флаг е кораб без защ ита. Земни недра З е м н и те недра под сухоземната и морската територия на държа в а та също спадат към нейния териториален суверенитет. Тук то й об хваща конусообразното пространство с основа сухоземната и морска т а територия и връх центърът на Земята. Използването на всички под земни б о га т с т в а о т тази част на земната природа е суверенно право на с ъ о т в е т н а т а държава. Въздушно п р о с т р а н с т в о След появата на въздухоплаването възниква въпросът за правното регулиране на въ зд уш н о то п р о с т р а н с т в о . То обхВаща пр остранство т о , ограничено о т перпендикулярните линии, издигащи се нагоре о т гра ниците на сухоземната и морската територия. В този въздушен обем се разпростира сувер ени тетъ т на държавата и всички преминаващи през въздушното пространство самолети и други подобни ползват един „въздушен с е р в и т у т “ . Липсата на договореност за ползване на въздуш но то пространство се разглежда ка то нарушение на държавния сувере нитет. Косм ическо п р о с т р а н с т в о Началото на космическата ера доведе до възникване на още едно правно явление - ко с м и ч е с ко то право. За горен край на националното въздушно пространство се см ята височината о т 100-120 км. Отвъд нея започва ко см и ч е ско то п р о с т р а н с т в о . Върху него никоя страна няма право да разпростира своя суверенитет. Неговият с т а т у т напомня т о зи на о т к р и т о море. Тук космосът е о т к р и т за общо и мирно използва не. Космическите апарати се вписват в космическия регистър на с ъ о т в е т н а т а държава. К а кто хората, та ка и вещ ите се подчиняват на нор м ите о т националното законодателство на тази държава.
Е 4. Дипломация Официалните отношения между държавите - дипломацията - се осъщ ествяват чрез ко н т а кт и между представителите на държавите. К о н т а к т и т е са два вида: 1) периодични срещи на президентите, прави
232
Д ъ р ж а вите
т е л с т в а т а ; 2) постоянно представителство, което се поддържа о т посланиците на стр а н и те . Днес дипломацията включва и представи т е л с т в о на една държава в международни организации - ООН, Европей ски съюз, НАТО и др.
Д и п л о м а тъ т В и сто ри ята на правото Византия, арабските държави и ренесан совите градове републики (Флоренция, Болоня) са първите, които създа в а т свои постоянни представителства в други държави. П остоянното представителство на една държава в друга се нарича посолство. Ръко водителят на посолството - посланикът - трябва да получи съгласие (агреман) о т приемащата държава. След ка то получи агремана, посла никът връчва своите акредитивни писма, с ко ето т о й удостоверява, че изпращащата го държава му е доверила та зи дипломатическа мисия. По то зи начин посланикът официално встъпва в длъжност. К раят на миси я т а на един посланик ста ва чрез отзоваване, ко ето изпращащата дър жава прави. Диплом атът може да прекрати своите функции, ако прие мащ ата държава го обяви за регзопа поп дга1а (нежелана личност), по ради несъгласие с неговата дейност в стр а н а та . Всички дипломатически представители в една страна формират дипломатически корпус. Доайен на дипломатическия корпус е посланикът с най-продължителна мисия в с ъ о т в е т н а т а държава. Доайенът има це ремониални и морални ангажименти към своите колеги - посланиците на другите държави.
Дипломатически и м у н и т е т Диплом атът е представител на една суверенна държава в друга. Именно о т този суверенитет (независимост) произтича неговият дип ломатически и м унитет. Диплом атът се ползва с привилегии, които му пом агат да изпълни своята дипломатическа мисия. Сред привилегиите най-важни са: неприкосновеност на лицето, неговия дом, офис, вещи, ко респонденция, освободеност о т данъци и мита.
Дипломатически протокол Дипломатическото представителство е един вид „присъствие на една държава в друга“ . Понеже няколко души олицетворяват то в а „при съствие на държавата“ , на т я х се дължи специална проява на уважение (о т лат. „с а е ге т о т а “ — „уважение“ ). Знаците на то в а уважение са вън шни, публични, видими, за да се направи видимо състоянието, в което са отнош ението между тези държави. Дребни детайли о т церемониала мо г а т да з а г а т н а т за едни или други промени в отнош енията между дър жавите. Начинът на посрещане на чуждестранна делегация, броят и видове т е церемониални елементи (екскорт, преглед на почетна рота, издига-
Международен правов ред
233
не на национално знаме, изпълнение на химн, посещения на м е ста в стр а н а та , среща с представители на местни институции и организа ции, с журналисти, Времетраене на посещението и на отделните сре щи) говорят за състоянието и за а кц е н ти те в отнош енията между дър жавите.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Изтълкувайте дипломатическата неприкосновеност на лица и вещи о т гледната точка на понятието за суверенитет и МП. 2. Каква връзка им ат елементите в поче сти те, оказвани на дър жавния глава, с понятието за суверенитет?
3. ВОЙНАТА И МИРЪТ Войната е баща на всички, тя е цар на всичко. Едни тя прави богове, други - хора; о т едни тя прави роби, а от други - свободни. Х ераклит
Докато хората живеят без обща власт, която да респектира всички, те са в състояние, което се нарича война, и то война на всички против всички. Томас Хобс
Както лошото време не е само едно-две отделни превалявания, но и тенденция В течение на много дни, така и войната е не само сражения, които вече се водят, но и явното влечение към нея, преди тя да е започнала. Останалото време е време на мир. Томас Хобс
Ш
1. Какво е войната
Много е стара мисълта, че ка кт о хората някога са се намирали в ес т е с т в е н о състояние, а т о според и зв естн ата мисъл на Хобс е „ война на в с и ч к и п р о т и в в с и ч к и “ , т а ка и държавите първоначално се намират също в е с те ств е н о състояние. И т е , подобно на индивидите, също се изправят една срещу друга въВ военни доспехи. Особено в ситуация, ког а т о липсват наддържавни институции, -които да бъдат арбитри в спо ровете между отделните държави, войната е твърде често събитие. С вето вната история може да се представи ка то низ о т безчетни по вече или по-малко унищожителни войни. Кога обаче конфликтът между хора и общности може да бъде наречен война? Дали то ва зависи о т и н те н зи вн о стта на сблъсъка? Или о т броя на участниците в него? Дълго време не е била правена разлика между личностните, общност н и т е и държавните конфликти съобразно това кое е справедливо и до пустимо. Дуелът между двама души сякаш не се отличава много о т проти в о б о р ств о то на две племена или о т военния сблъсък на две държави.
Войната и мирът
235
Сякаш ВъВ Всички т я х имаме сходен сблъсък на сили, стремеж към надделяВане, победа и неограничено о т нищо тъ рж ество на победителя. По бедителят господства, а победеният се подчинява. Според Хегел бор б а та за признание е движещ мотиВ 8 д ействията не само на индивиди т е , но и на държавите. В све то вн а та история т у един, т у друг народ излиза на историческата сцена ка то победител. Така сВетоВната ис тория е своеобразен съд над народите. Признанието е Винаги извоюва но. Но дали има такова „праВо на Война“ ? Не е ли очевидно, че войната сякаш спира действието на всякакво право? Може ли оноВа, което е свързано с насилие и смърт, т .е . ка кт о с ограничаване проявите на сво бодата, т а ка и с премахване на природното условие на свободата - ж и вота, - да се съгласува с правото? Въпреки те зи противоречия разумът изисква да се използва всяка възможност за налагане на правни норми, всеки шанс за ограничаване на насилието. О т те зи мотиви се раждат идеите за „правото на война“ , „право по време на война“ и „право след завършване на войната“ , ако използваме терминологията на Имануел К а н т . Един о т първите теоретици, които се о п и т в а т за по м е стя т война т а в правови рамки, е Хуго Гроций. Според него „в о й н а та е въоръжен сблъсък м еж ду държ ави“ . Войната не е сблъсък между държава и граж дани, а между държава и държава. С т р о го т о следване на тази дефини ция може да внесе яснота в множество детайли о т войната ка то явле ние о т све то вн а та история и да наложи правен отпечатъ к над част о т тях.
В 2. Причини и видове войни Във времената, в които е властвало „правото на по-силния“ , д ейст вията на по-могъщата държава са изглеждали ка то е сте ств е н а после дица о т неравностойното положение на отделните държави. Великата държава е можела да си позволи да се намесва във вътреш ните дела на своите по-беззащитни съседи, да изисква о т тях една или друга форма на подчинение. Тя е можела да си позволи „да наказва“ една по-малка дър жава за нейното непокорство. Справедливи и несправедливи Но идеята за суверенитет премахва всякаква форма на държавна сервилност. Равенството на държавите превръща всяко нарушение на това равенство в неправда. Днеш ната идея за правото признава за справедлива единствено отбранителната война. Само тога ва е възмож но „право на война“ . О т т у к и основното деление на войните - справед ливи и несправедливи.
236
Държавите
Свещена война В д ревн остта е била позната идеята за „свещена война“ . При нея причините са о т религиозен характер и в нея се защ итаВ ат религиоз ни каузи. К огато бъде извършено някакво с в е т о т а т с т в о , някакво посе га те л с тв о върху нейната религия, тога ва държавата е започвала све щена война. Тя често е по-безмилостна и ж естока о т св е тска та , поне же се е смятало, че причината за нея засяга у с т о и т е на човешкия свят - с в е т о т а т с т в о т о нарушава доброто отношение на Бога към хората. Публична война и ч а стн а война Преди възникването на МП е била правена разлика между „публична война“ и „ч а с т н а война“ . Публичната война се води между държави, а ч а с тн а т а - между отделни групи лица. Ч астни те войни са често сре щани в Средновековието, ко га то съседни феодали са влизали в лични междуособици. Епохата на феодализма е епоха на ч е с тн и те войни. О т делните феодали са издържали своя войска и са я използвали за разре шаване на свои спорове. Някои о т публичните войни са били наричани „т ъ р ж е с т в е н и “ . Те са смятани за спраВедливи, защ ото в тях са били спазвани ритуалите на войната - търж ествено обявяване, недопускане на коварни действия, защ ита на пратениците и др.
■ 3. Светът на войната Начало на в о й н а та Гроций изисква всяка война да започва с обявяване. Необявената война е вероломна. В Рим войната започвала със символично хвърляне на копие в чуждата територия. Войната променя ст е п е н та на свобода и защ и тено ст и затова нейното начало трябва да бъде заявено о т ч е т ливо. Обявяването на войната не винаги е придружено или в близко вре ме последвано о т военни действия. То само отчетливо разграничава състоянието на мир и състоянието на война. Обявяването може да бъ де предхождано или съпътствано о т у л т и м а т у м . В първия случай ул ти м атум ъ т е последен опит за спасяване на мира. Чрез него се дава въз можност на другата страна да изпълни отправените към нея искания. Във втория случай улти м атум ъ т оставя възможност за споразумение в едно вече настъпило състояние на война, но преди да са започнали са м ите военни действия. Какво променя войната в правните отношения между държавите? Прекъсват се д и п л о м а ти ч е ски те отнош ения, отзо вават се диплома т и т е . Връзките между воюващите държави се извършват чрез посред ничеството на т р е т и държави. Много о т договорите се анулират. Но част о т т я х все пак м о га т да о с т а н а т в сила. Най-често то ва са неполитически, търговски или други договори, които нямат пряка или близ
Войната и мирът
237
ка връзка с войната. Така например спо рти сти о т воюващи държави мо г а т да уч а с тв а т съвместно в спортни състезания. Особено комплициран е проблемът с положението на чужденци, на граждани о т едната воюваща държава, които пребивават в другата. Обикновено на т я х се дава срок, в които т е м ога т да напуснат преде лите на страна та, освен в случаите, ко га то става въпрос за военни ли ца. В зависимост о т то ва дали на т я х се гледа ка то на евентуална дестр укти в н а сила в с тр а н а та или ка то на евентуален участник във во енните действия о т с т р а н а та на своята държава, се решава дали да бъдат оставени сами да решават, дали да бъдат принудени да напус на т, или пък да бъдат задържани насила.
Арена на войната Според обичаите за водене на война в древна Гърция храмовете са били недостъпни за неприятелските воини. Свещените м еста са служе ли за укритие о т п о се га те л ств а та на оръжието. Сакралното м ясто не подлежи на профанни действия и служи ка то защ итна обител. Щом войната се води между държави, т о военните действия са поз волени само на те р и то р и и те на воюващите държави. Следователно всяка друга територия, на която се намират граждани о т воюващите страни, може да ги защити. О тносно п р о стр а н ств о то на войната мо г а т да бъдат различени две понятия. Районът на войната обхваща всички територии, на които се води или би могло да се води война. Обикновено т о й обхваща съвкупното пространство о т те р и то р и и те на воюващите държави. Т еатъ ръ т на военните действия обхваща са мо пр о стр а н ство то , в ко ето реално се водят военни действия. Едно о т следствията на то в а разграничаване е, че например в района на во енните действия не е позволено да се п о ста в я т мини, а само в т е а т ъ ра на военните действия. С обявяването на войната става известен районът на войната, докато т е а т ъ р ъ т на военните действия зависи о т м я с т о то , където ще се водят сражения.
Участници К а то сблъсък между държави войната е ограничена и по обхвата на участниците. Трети страни не са участници във войната и т я не може да разпростира своите преки следствия върху тях. В д р е вн о стта се е смятало за нечестно уча сти е то на наемници, защ ото войната е национална кауза на държавата и в нея е правомерно да у ч а с тв а т само собствени граждани. Но идва време, ко га то в импе раторския Рим наемниците съставляват мнозинство и то ва е един о т белезите за упадъка на рим ската държавност. Логичният край на този процес се изразява в такива недостойни за римската добродетел слу чаи, ка то тези, в които императорът започва да зависи о т волята на своите наемници. Днес се см ята за недопустимо уч асти е то на наемни
238
Държавите
ци в националноосвободителни борби. Всички участници във войната се разделят на сражаващ и се (комбат а н т и ) и несражаващ и се. Към първите спадат въоръжените сили, а към в то р и те - медицински лица, журналисти и др. Те не у ч а с тв а т пря ко и не м о га т да бъдат об ект на въоръжени действия. Към ко м б а та н ти те спадат също п а р ти з а н и т е , но ако спазват след ните условия: 1) да им ат командир; 2) да но сят отличителни воински знаци; 3) да но сят явно своето оръжие; 4) да следват нормите, които правото предписва на всички сражаващи се. С редства Войната е престъпващо нормите на мира деяние на държавите. Но т я все пак не е връщане в състояние на варварство. Затова нейните средства не м о га т да бъдат произволни. Към ср е д ства та на войната спадат деянията на воюващите и военният инструментариум - т а к т и ка та и оръжията. О т времето на лъка и стр е л а та до съвременните електронни оръжия е извървяна дълга еволюция във възгледите относно допустими и недопустими средства на воюване. В древна Гърция е било забранено да се използват отровни стрели и копия. През XIX в. се забранява използването на взривяващи се куршуми и на задушливи или отровни газове. След то ва към забранените оръжия биват включени бактериологичното и ядреното оръжие. Какви са а р гум е н ти те в полза на едно такова ограничаване? Нали войната неминуемо причинява смърт и страдания? Къде е границата между допустим ата и недопустимата смърт, между позволеното и не позволеното страдание? И т у к трябва да се тръгне о т понятието за война - военен сблъсък между държави. Следователно войната е начин за налагане на някакъв възглед със сила, за утвърждаването на някаква държавна кауза или позиция. Следователно, ако прецизно следваме поня т и е т о , ще трябва да изключим всички излишни и безцелни страдания и всяка ненужна смърт, които сполетяват индивидите. Войната се води не срещу индивидите, а срещу определена позиция на държавата. З а то ва всички „излишни вреди“ са недопустими. Този принцип ограничава ка кт о излишните страдания (с куршуми о т тип а „дум-дум“ ) в момента на военните действия, т а ка и бъдещи с т р а дания и смърт (с бактериологично и ядрено оръжие). Допустимо е оно ва, което в момента прекършва съпротивата на противника и само не говата. З атова са недопустими всякакви оръжия, които поразяват без разборно воюващи и мирно население, а освен то в а поразяват за дълго и природата. В т о р а та световна война отдавна е отишла в историята, а ядрената бомбардировка в Япония причинява смърт и днес. Войната във Виетнам завърши, но унищожената природа сто и и днес..Радиация т а и химическите оръжия продължават да д е й ств а т десетилетия и столетия след ка то войната е завършила. Воювало е едно поколение, но
В о й на та и м иръ т
239
ж ертви дават и следващите поколения. Тук спада и проблемът за т.нар. „военни х и т р о с т и “ . Допустима е маскировката, но е недопустимо използването на противникова унифор ма за измама. Следователно допустимо е надделяването с разум, но е недопустима измамата, защ ото т я е злоупотреба с доверието, а без него никога няма да е възможен мирът. А дори и най-свирепият агресор започва война с намерението да я завърши. Неизбежна е с м ъ р тт а сред воините, но недопустимо е убиването на пратеници. Позволено е по ста вянето на мини, но не и на плаващи мини. Воюващите нямат право да използват оръжия (мини, бомби със закъснител), които наподобяват вън шно обикновени битови предмети или детски играчки.
Предели Наред с ограниченията относно територия, участници и средства, войната има ограничения и относно о б е кти те , върху които е допусти мо да се разпростират нейните последици. Ако най-варварският вид война е всеунищожителната, т о правовият облик на войната налага редица предели. Те им ат две главни основания. П ървото цели да се ограничи войната само до онова, ко ето пряко про изтича о т нейната същ ност к а т о междудържавен сблъсък. В т о р о т о цели войната максимално да се ограничи във времето, т .е . да не се раз простира в бъдещето - и ка т о процес на воюване, и ка то военни пос ледици след нейния край. Древната война е превръщала победените в роби, но днес пленници т е са защитени. Воинът е само „роля", която индивидът играе при оп ределени об сто ятел ства. О т момента, в който индивидът престане да противодейства с военни средства - бъде ранен или сложи оръжието и се предаде, - то й напуска „те а тъ р а на военните действия“ , излиза о т кръга на участниците. На него вече трябва да се гледа ка то на цивил но лице. Д ревната война не е правела разлика между воини и мирно на селение. Днес дефинирането на участниците прокарва строги граници между армия и цивилно население. Щом воюва не'гражданинът, а дър ж авата чрез своите воини, т о цивилното население, макар да е в райо на на военните действия или дори в те а тъ р а на военните действия, не може да бъде об ект на нападение. Варварската война не прави разлика между оръжия и гражданска со б ств е н о ст. Затова наред с троф еите е било е с те ств е н о заграбването и на всевъзможна плячка. Днес правото защ итава гражданската соб ственост. Защитени са не само храмовете, но и всички граждански обекти - болници, жилища, културни обекти и др. Особена роля за създаване на правила изиграват хри сти я нство то и фигурата на рицаря. Рицарят се различава о т варварина по това, че во юва по правила - правилата на рицарската ч е ст. Воинът варварин уни щожава всичко и граби всичко, а рицарят воюва само с достойни враго
Държавите
240
ве и защитава църквата, нейните служители, ж ените и децата о т на силие. Рицарят е воин, но и защитник, Той воюва само със силните и за щ итава слабите. Варваринът е вероломен, а рицарят спазва дадената дума. Той може да преговаря, защ ото договор може да бъде сключен са мо между хора на ч е с т т а . Рицарската идея за войната преминава в пра во то и след възникването през XVI—XVII век на редовни армии. С утвърждаването на с т а т у т а „о т к р и т о море“ и на постоянни ар мии се слага край на п и р а т с т в о т о и к а п ь о р с т в о т о (използване на частни кораби за военни действия). След утвърждаването през XVII век на принципите на международното право става възможна появата на цели защитени о т войната територии - неутралните държави.
Ш
4. Острови на мира и край на войната
И сторията на войната може да бъде разгледана ка то постепенна еволюция о т непризнаване на никакви ограничения към усилена правова защ ита на все повече неща в района на войната. В най-древните вой ни единствено недосегаеми са били смятани светилищ ата на богове т е , особено в случаите, ко гато воюващите страни са изповядвали ед на и съща вяра и са почитали едни и същи божества. Те не смеели да посегнат на храма и неговите култови предмети, на даровете в него. Затова онзи, който влезел в храма, е можел да се надява, че ще намери т а м мирен остров сред та л а зи те на войната. В справедливата война, см ята Гроций, трябва да бъдат пощадени не само свещенослужителите в храмовете. По същия начин воюващите трябва да се о т н а с я т към всички невоюващи: деца, жени, старци, земе делци, търговци, учени. Същото се отнася и за пленниците. Следова телно воденето на война по нормите на справедливостта изисква да се прави стр о га разлика между воюващи и невоюващи. Ако войната прекратява дипломатическото представителство и дип лом атическите отношения, т о все пак трябва да остава някакъв въз можен м ост за мир между воюващите. Воюващите м ога т да бъдат за щ итени не само при случаите на плен или предаване. Друг случай е този на п а р л а м е н ть о р ств о . Той превръща воина в пос редник на мира. Белият флаг, преводачът и някога барабанчик придружа в а т парламентьора във вражеския стан. Парламентьорът се ползва, по добно на дипломата о т мирно време, с неприкосновеност веднага щом вдигне белия флаг. Тогава то й не може да бъде нападан, залавян в плен, раняван или убиван. Парламентьорът довежда враждата до помирение. Край на В ойната Войната може да завърши с прекратяване на военните действия, със сключване на мирен договор или с покоряване на едната воюваща
Войната и мирът
241
страна. В първия случай стр а н и те о с т а в а т в състоянието, в което са били преди войната. В т р е т и я - едната страна напълно завоюва другата и я лишава о т съществуване ка то суверенна държава. Н ай-честият слу чай е втори ят.
В 5. Неутралитет Краят на войната е улеснен не само о т наличието на защитени об ласти, хора и предмети. Има и държави, които служ ат ка то острови на мира. Това са неутралните държави. Н е утр а л и те тъ т е непознат в древния свят и възниква ка то елемент на правото през XVI и XVII век. Хуго Гроций изисква о т неутралната държава две неща. Първо, да не съдейства на неправата страна и да не пречи на правата. Второ, ако е трудно да се отсъди коя страна има справедлива кауза, тога ва неутралната държава трябва да не помага на никоя. Но това все пак означава, че н е у тр а л и те тъ т според Гроций не е безпристрастен и следователно ще породи различно отношение у раз личните воюващи страни. Е то защо по-късните автори о т XVIII век приемат, че неутралите т ъ т се състои в пълна б езп ри страстност спрямо военния конфликт, ко я то и двете воюващи страни уважават. П ретенциите към неутралите т а с т а в а т още по-строги. Ако неутралната държава е имала договор за търговска или оръжейна помощ отпреди войната, т я е трябвало ед ностранно да прекрати изпълнението на договора. Започва да се см ята за неприемливо пропускането на войски през неутрална територия, на биране на доброволци о т гражданите на неутралната държава и прес ледване на враг в нейна територия. Така съвременното понятие за н е утр а л и те т означава б е зп ри страс т н а позиция, пр изна та о т вою ва щ и те. Важно е точно то в а призна ние. О т него произтичат правови норми, а то ва е вече сигурност, че войната признава съседния на нея мирен свя т и не се превръща в апо калипсис. Това ограничава района на войната. Най-често неутралите т ъ т се обявява с декларация, но е възможна и само мълчаливата му де монстрация. Н е утр а л и те тъ т не е покорна пасивност. Държавата може активно да го защитава дори и с оръжие. Н е утр а л и те тъ т може да бъде различен. Най-ценен е п о с т о я н н и я т н е у т р а л и т е т . Има и н е утр а л и те т, валиден само за конкретна воина. Постоянният н е у тр а л и те т е ценен с това, че онези, които започват война, знаят, че няма да успеят да пренебрегнат всякакви норми в прес ледване на своите цели и дори да покорят другата държава, пак ще ос
242
Държавите
та н е държава, спрямо която ще трябва да съизмерят своите норми. По този начин войната няма да доведе до промяна на правото в полза на победителя, защ ото неутралната държава не може да бъде победена. Такъв е днес н е у тр а л и те т ъ т на Швейцария. Н е утр а л и те тъ т може да бъде р езул тат о т договор или да е налице без договор, т .е . да е доброволен. Постоянният н е утр а л и те т е добро волен и не се основава на договор. Обикновено чрез догоВорен неутра л и т е т се решават стратеги чески цели на воюващите.
Ш
6. Идеи и проекти за вечен мир
Как е възможно б е зп р и с тр а с тн о с тта на отделни неутрални държави да се превърне във всеобщ о тка з о т война? Руският религиозен фило соф Владимир Соловьов твърди, че войната все пак, въпреки своите грехове, носи и някаква полза за цивилизацията. Големите империи, по добно на Римската, установяват мир над покорените държави. За импе рията военните действия на подчинената държава ще изглеждат ка то недопустими прояви на гражданска война, които т я чрез огромната си мощ лесно би могла да обуздае. Дали то га ва само една световна империя може да въдвори мир? Но в такъ в случай суверенните държави ще загуб ят своята суверенност, т .е . т е ще загуб ят свобода, за да получат мир! Това напомня примера на Русо, според когото е смешно човек да даде свободата си и стане роб, за да получи спокойствие. Крал Хенрих IV е имал идеята за велика „християнска република“ , ко я то да обедини всички европейски държави в една държава. Много попу лярни за своето време са били идеите на абат Сен Пиер, който създа ва свой проект за вечен мир. Той се основава на идеята за обединява не на всички европейски държави в съюз с обща конституция, с общ за конодателен и съдебен орган. Сен Пиер използвал ка то аргумент приме ра на Германската империя, която някога обединявала с т о ти ц и малки княжества. Подобни мисли изказва и Ж ан-Ж а к Русо в своя т р а к т а т „С ъ ж д е н и е въ р ху п р о е кт а за в е ч е н м и р ", инспириран о т идеите на Сен Пиер. В Гер мания Хердер и К а н т им ат подобни възгледи. Т р а кт а тъ т на К а н т „Към в е ч н и я м и р ", излязъл през 1795 г., предизвиква силен и дълготраен резо нанс. К а н т см ята, че сегашният мир между хората е само примирие. И т о ва ще продължава дотогава, докато не се създаде един световен пра вов ред, който да произтича о т една федерация на свободните държа ви. Това няма да е световна държава, която да доминира над отделни т е държави, а свободен съюз между суверенни държави.
Войната и мирът
243
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ 1. Понякога се казва, че Венеция е родината на дипломацията. Каква е ролята на тъ рговията за мира? 2. На Августин принадлежи мисълта, че договорите дори с невер ниците трябва да се спазват. Разгледайте различни религиозни възгледи съобразно т я х н о то влияние върху войната и мира. 3. Анализирайте някоя историческа война о т гледна то чка на пра вото. 4. Разгледайте различни исторически типове. Например Троянска т а война, някоя война о т българската история, В то р а та све то в на война. 5. Анализирайте някой военен конфликт, който протича в момен т а - например войната в бивша Югославия - о т гледна то чка на правото. 6. Разгледайте правното определение на 1) хайд утите; 2) парти заните; 3) п и ра ти те; 4) те р о р и сти те . 7. Анализирайте феномена „гражданска война“ . Кои норми на вой н а та т я спазва и кои не спазва? 8. И зтълкувайте сентенцията: „П ират ъ т е в р а г н а човеш кия р о д .“
25. ЧОВЕКЪТ ГРАЖДАНИН НА СВЕТА Аз съм гражданин на св е та . Д и о ге н о т Синопа 11Ь| Ьепе, ю 1 рагИа. Където ми е добре, т а м е родината. Цицерон
В 1. Човекът-космополит И стори я та на човечеството и историята на правото им ат общи це ли - освобождаване на човека о т всякакъв вид гн е т и насърчаване на разумната свобода. Правото е една о т т о ч ки те , в които свободата и разумът съвпадат. Еволюцията на правото е прогрес в ст е п е н та на защ и тено ст на чо веш ките права. О т роб и поданик човекът става свободен гражданин на своята суверенна държава, а сетне и свободен гражданин на света. Още през IV в. пр.н.е. Д иоген о т Синопа заявява ,Дз съ м г р а ж д а н и н на с в е т а ." Но то в а негово гордо твърдение едВа сега започва да при добива правен смисъл, т .е . става признато и защитено о т закона. Д и оген не е признавал законите на своята държава, а се е ръководел о т законите на природата. Днес към космополитичното е сте ств е н о право се добавя космополитично позитивно право. Това е възможно, защ ото еволюцията на правото обхваща прехода о т изолирани и най-често враждебни една към друга държави към държави, В които международно т о праВо има предимство пред националното. Правата на човека са фундаментални и универсални. Затова за т я х на та пълна реализация се изисква съвместяването на свободата да при добие наистина глобален характер. По този начин се достига до глобалната правна връзка;
индивид - общ ност - държава - държави По този начин е видима тенденцията към свързване на е сте ств е н о и позитивно право, на национално и международно право.
Човекът - гражданин на света
245
В 2. ООН През XX век стрем еж ъ т на човечеството за създаване на общочо вешко право, което да осигури вечен мир между държавите и върхова за щ ита на човешките права, придобива все по-реални измерения. Създа в а т се множество международни и световни организации, чиято дей но ст е насочена в та зи посока. Създаване На 25 април 1945 г. в Сан франциско се е състояла международна кон ференция, която обсъжда, а на 26 юни 1945 г. приема устава на Органи зацията на обединените нации. Името е предложено о т президента на САЩ Теодор Рузвелт. Уставъ т е подписан о т 50 държави. Той влиза В сила на 24 октомври 1945 г. и този ден се чества ка то ден на ООН. Официални езици на ООН са английски, френски, руски, арабски и ки тай с ки. Приема се и правният с т а т у т на Международния съд, чието седали ще е 6 град Хага. Цели ООН има за основна цел поддържането на световния мир и насърча ване на мирното сътрудничество между държавите. Тези цели са вписа ни в преамбюла на устава. Принципи Държавите-членки на ООН са равни по своя суверенитет. Така веков ното неравенство между държавите бива изключено о т международни т е отношения. Споровете между държавите се уреждат само по мирен път и със съдействието на ООН. ООН създава нови отношения между държавите. Те допълват преки т е двустранни отношения с такива, при които държавите се задължа в а т една спрямо друга в р е зул та т на членството си в международна т а мирна организация. Следователно то в а са вече задължения, в чиято основа с т о я т принципите на мира.
0 3. ЮНЕСКО (11па1ес1 ИаНоп Едисайопа!, Зс1епМю апс! СиКига! ОгдатзаИоп) Създаване В състава на специализираните организации на ООН една о т найважните е ЮНЕСКО. Тя е организация за образование, наука и култура. Създадена е през 1945 г. в Лондон. През 1946 г. получава с т а т у т на ор
Държавите
246
ганизация на ООН. Седалището на ЮНЕСКО е в Париж. Цели ЮНЕСКО има следните основни цели: • Подпомага разВитието на образованието в различните части на сВета; • Помага за разпространение на културните и научните по сти жения. С труктур а С т р у к т у р а т а на ЮНЕСКО се състои о т генерална конференция, из пълнителен съвет и секретариат. Генералната конференция се свиква веднъж на години. Изпълнителният съвет е постоянно заседаващ орган, който има 51 членове. Във всяка страна, която участва в ЮНЕСКО, има национална комисия на ЮНЕСКО.
□ 4. Европейски съвет Във в т о р а т а половина на XX век се появи нов ти п право и правни ин ст и т у ц и и - европейското право и неговите институции. То възникна в процеса на създаването на Европейския съюз. Един о т основните органи на Европейския съюз е Европейският съ в е т. В него у ч а с тв а т държавните глави на стр а н и те членки на Евро пейския съюз. Заседанията на Съвета се провеждат два пъти годишно. Решенията, взети на заседания на съвета, нямат характера на задъл жителни норми, а на общи препоръки към стр а н и те членки на съюза. Въпреки то в а Европейският съвет е висш орган на Европейския съюз. Неговите решения са стратегически за развитието на съюза. Негови са решенията относно общ ите въпроси на икономическата политика и си гу р н о с тта на държавите членки. Европейският съвет взема решенията за приемане на нови членки в съюза.
В 5. Европейски парламент Аналогично на националните парламенти в отделните страни и Ев ропейският парламент представя народите на държавите, обединени в Европейския съюз. Първоначално тази институция съществува ка то асамблея, а след 1986 г. официално се нарича парламент. Първите преки избори.за депу т а т и се провеждат през 1979 г. Днес броят на д е п у т а т и т е достига 625. Всяка страна участва с различен брой д епутати в зависимост о т
Човекът - гражданин на света
247
броя на населението на с ъ о т в е т н а т а държава. Д е п у т а т и т е им ат ман д ат о т п е т години. Парламентът се ръководи о т председателство и бюро, има парламен тарни комисии. Заседанията се провеждат в Страсбург. Извънредни или допълнителни сесии се провеждат в Брюксел. За разлика о т националните парламенти т у к създаването на правни норми е възможно само съвместно с Европейския съвет. Д ругите реше ния на парламента са консултативни.
Ш 6. Европейска комисия Тя играе ролята на „изпълнителна власт“ в Европейския съвет, макар и с много по-ограничени правомощия, о ткол кото изпълнителната власт в една държава. Всяка страна членка излъчва по двама представители в комисията. В момента съ ставът на комисията наброява 20 души. Решенията в коми сията се вземат на „колегиален“ принцип, т.е . комисията не може да упълномощи свои представители да вземат решения вместо нея. Коми сията функционира на принципа на „колективната о тго в о р н о ст“ . Тя е най-активният орган на европейското право, може да бъде инициатор на подписването на нови договори, а освен това се грижи за спазване т о на всички вече подписани договори между с тр а н и те членки.
е 7. НАТО Организацията на Североатлантическия п а кт (НАТО) е една о т найвлиятелните международни организации. Тя е създадена през април 1949 г. във Вашингтон, САЩ. Основна цел на НАТО е да гарантира си гур н о стта на членките на съ юза, използвайки политически и военни средства. По този начин се съз дава стабилна среда в Европа, която е благоприятна за развитието на европейската демокрация и нейните институции. НАТО координира д ействията на стр а н и те и предотвратява конф л и кт между тях, ка кто и всякаква форма на агресия или дестабилизация. К а кто във всички международни организации, които се подчиняват на принципите на международното право, т а ка и НАТО със собствени сред с т в а съдейства за развитие на международната правна среда и сигур н о ст чрез срещи, консултации, сътрудничество в политическата, ико номическата и други области.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ Свободата Санчо и човешкото достойнство са най-великото благо за човека. Дон Кихот
Една известна картина на Албрехт Дюрер (1471-1528) се нарича Р и ц арят , см ъ р т т а и дяволът . В нея великият немски художник е изобразил своето верою за човека, за неговата съдба и призвание. И сти нския т човек е винаги рицар. Той има мисия, която трябва да из пълни. С м ъ р тта и дяволът се мъчат да му попречат. С м ъ р тта показва на човека часовник и му напомня, че човек не е Бог и няма да живее вечно. Човешкото време е крайно, винаги оскъдно. Всуе човек се стреми към високи цели, към безкрайното и непознатото. Дяволът сякаш изчаква с м ъ р тт а да сплаши човека и т о й да се почув с т в а слаб, зависим и безпомощен. С тане ли това, човек със сигурност ще попадне в плен на лукавия. Защ ото без свобода, горд ост и достойн ство , какво може да спаси човека о т бездните на злото? Какво ще го предпази да продаде душ ата си, да предаде идеалите си и да се превър не в тва р сред т в а р и те . Но рицарят само леко се усмихва на заплахите на Танатоса и на съб лазните на С а та н а та . Той върви сам, далеч о т убежищ ето на града, встрани о т залисията на б ита и о т с у е т а т а на придворната слава. Може би отива да освободи несвободните? Д а помогне на приятел? Или да засвидетелства любов на своята „дама на сърцето“ ? А може би точно т о й е пратеникъ т на вечния мир? Ние и знаем, и не знаем. Не знаем кой е точно то зи рицар и накъде отива, но знаем и трябва да знаем ние кои сме и накъде води нашият път, каква е наш ата кауза и мисия в ж ивота. Защ ото всеки има правото и дълга да каже: РИЦАРЯТ - ТОВА СЪМ АЗ.
ПРИЛОЖЕНИЯ
ХРОНОЛОГИЯ на и д е и т е по е т и к а , п о л и т и к а и право Древна Гърция С окр а т (469-399 г. пр.н.е.)
Живот С ократ е първият роден в А тина философ. Баща му, Софроникс, бил каменоделец, а майка му, финарета, била акушерка. Жена му, Ксантипа, била с много особен характер и става символ за свадлива жена на умен мъж. С ократ имал трима сина. Той не ни оставя нито едно съчинение и не създава школа, макар влиянието му да е толкова силно, че много шко ли след с м ъ р тт а му били наречени „сократически“ . С ократ обичал да го вори с различни събеседници, ч есто съвсем случайни минувачи по а т и н ски те улици и площади. Бил обсебен о т с т р а с т т а да мисли и разсъжда ва. Умеел т а ка да се вглъби, че веднъж седял замислен на едно и също м ясто повече о т денонощие. С ократ е осъден по две обвинения. Първо, за „въвеждане на нови бо гове“ , понеже чувал глас на вътрешен Демон, който го предпазвал да из вършва едни или други неправилни деяния. Този вътрешен глас е всъщ н о ст гласът на с ъ в е стта . Второ, за „развращаване на младежта“ , по неже подтиквал младите атиняни сами да размишляват над съдбата си, а да не приемат наготово своя ж и вот. С ократ отхвърля предложението на своите ученици да избяга и да се спаси и спокойно изпива чашата с отрова. Дори в предсмъртните си ча сове С ократ продължил де беседва със своите ученици. Афориз ми • Аз знам, че нищо не знам. Идеи И стори я та на е т и к а т а започва със С ократ. Той може да бъде наре чен „баща на е т и к а т а “ , макар терм инъ т да е въведен о т А ристотел. С ократ подлага на преосмисляне традиционния морал. Той се стреми да подтикне атиняните да размишляват над своите постъпки, над раз биранията си за морала. Неговата максима „знам, че нищо не знам“ е израз на желанието му да се отърси о т традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности. В диалозите със своите събеседници С ократ опитва да намери пра вилните определения на понятия ка т о „добро“ , „справедливост“ , „дос тойнство“ .
252
Приложения
Въодушевен о т то в а свое намерение, т о й с т и га до извода, че „доб родетелта е знание“ . Само ако имаме пълното съзнание за доброто, са мо то га ва можем да направим добро. Въпреки съмненията, на които подлага моралните възгледи на свое т о време, С ократ не е анархист и спазва законите на своята държава. Затова не приема предложенията на свои ученици да избяга о т з а тв о ра и да избегне см ъ ртн ата присъда.
Киници А н т и с т е н (445-360 г. пр.н.е.) Ж и в о т А н ти с те н е роден и живее в Атина, затова го наричат още А н ти с т е н Атинянина. Майка му била тракийка. Анистен бил беден човек и жи веел в оскъдица. Понеже бил незаконороден, т о й бил лишен о т граждан ски права, но то в а не му пречело да се надсмива над атиняните, подиг равайки им се, че се гордеят не с добродетели, а с месторождение. Учил при софиста Горгий, после при С ократ и станал толкова близък негов ученик, че присъствал на с м ъ р тт а на своя учител. А н ти сте н бил символ на „унижените и оскърбените“ в Атина. Носел семпъл работнически плащ, не се подстригвал, имал дълга брада, ходел бос. Понякога неканен влизал в нечий дом, за да каже на сто па н и те как во мисли за т я х и да им даде съвети как да с т а н а т по-добродетелни хора. Съч и нен и я А н ти с те н написал множество съчинения, но повечето били унищоже ни заради техния предизвикателен и екстрем истки характер. Афориз ми • Не пренебрегвай враговете си: т е първи забелязват греш ките т и . • Почитай повече справедливия, о тко л ко то роднината. • Д обродетелта сама по себе си не се нуждае о т нищо друго освен о т духовната сила на С ократ.
Идеи Човек може да се научи да бъде добродетелен. Добродетелите изис кв а т „Сократова сила“ , а не б о га т с т в о и почести. „Добродетелта е оръжие, което не м о га т да ни о т н е м а т .“ Благородството на човека е в добродетелите, а не в произхода. Атиняните, които се гордеят със своя произход, не превъзхождат ж и во тн и те , родени в Атина. А н ти с те н не се възхищавал о т Прометей, защ ото даровете на ци вилизацията не били ценност за него. Вместо то в а почитал Херакъл ка т о герой на земните подвизи и на труда. Според А н ти сте н тр уд ъ т е благо, непретенциозният ж и в о т - също. А н ти сте н критикува градския ж и во т и се отнася с презрение към уд обствата на цивилизацията. Проповядва п р о с то та и непретенциозност.
Хронологии
253
Казвал, че предпочита да полудее, вм есто да стане роб на удоволс т в и я т а . Удоволствието е благо само тогава, ко га то след него не ид ва разкаяние. Човек трябва да почита справедливите хора повече о т онези, които са му просто роднини. Обичал парадоксите, с които тревожел с ъ в е с т т а на своите съграж дани. Съветвал към п о л и тика та да се отнасяме ка кт о към огъня: да не стоим ни то много близо, защ ото ще изгорим, ни то твърде далече, защ ото ще замръзнем. А н ти с те н отричал да има разлика между свободните и робите. И докато Платон строго разпределял всички хора в тр и съсловия, за Ан т и с т е н съсловните разлики нямали никакво значение. Б о г а т с т в о т о и б е д н отата са в душата, а не в нещата. Мъдрецът живее по законите на добродетелите, а не според закони т е на държавата. Държавите за ги ва т тогава, ко га то пр е ста н а т да различават добрите хора о т лошите. Д иоген о т Синопа (412-323 г. пр.н.е.)
Ж и во т Диоген е роден в град Синопа, който се намирал на брега на Черно море. Баща му бил б о га т човек - бил лихвар и обменял пари, но бил на беден за фалшифициране на пари, поради което бил принуден да напусне Синопа. Диоген отишъл в А тина и станал ученик на А н ти сте н . Наречен бил „безумния С о кра т“ заради крайностите на своите възг леди и начин на ж ивот. Наричали го също „куоп“ , „куче“ . След време на пуснал Атина и странствал ка то скитник из Гърция. К о га то умрял на 90 г. възраст, му издигнали паметник о т скъп мрамор, върху който оба че сложили не фигурата на Диоген, а на куче. Диоген бил необикновено горд човек и презрително се отнасял към б о га т с т в о т о и вл а стта , което го правело много популярен сред наро да на Гърция и славата му бързо достигнала всички краища на древния свят. Най-известна за неговата гордост е случката, в която то й се пе чал на слънце в Коринт, а до него застанал Александър Македонски, кой т о дошъл специално да види прочутия мъдрец. Александър попитал Ди оген, какво желае да направи за него, а Диоген отвърнал: „Да не ми пра виш сянка.“ Александър Македонски бил удивен о т го р д о с тт а му и ка зал, че ако не бил Александър, би желал да бъде Диоген. Диоген нямал къща, дори известно време живеел в бъчва. Носел съв сем скромни дрехи. Известна е случката, при която то й носел запален фенер посред бял ден и на въпроса какво търси отговорил: „Търся чове ка.“ Афоризми • На упрека: „Ти нищо не знаеш, а философстваш“ , Диоген отвърнал:
254
Приложения
„Дори само да се преструвам на мъдър - и то в а е философия.“ • Попитали Диоген, какви облаги му е донесло заниманието с философия т а . Диоген отговорил: „Ако не нещо друго, т о поне ме е подготвила за всички превратности на съдбата.“
Идеи Самият начин на ж и во т на Диоген бил олицетворение на киническия възглед и бил по-въздействащ о т всякакви т р а к т а т и . Диоген отричал брака и сем ейството, отнасял се с безразличие към б о га т с т в о т о . Диоген въвел термина „космополитизъм“ , казвайки, че е „гражданин на с в е та “ . С то в а т о й критикувал надм енността и привилегиите на роде ни те в Атина. Иронизирал стремежа към со б ств е н о ст със следния си логизъм: В с и ч ко п р и н а д л е ж и н а б о го в е т е . М ъ д р е ц и т е с а прият ел и н а б о го в е т е . У п р и ят ел и т е вси ч ко е общ о. С л е д о в ат ел н о вси ч ко е н а м ъ д р ец и т е.
Киренейци А р и с т и п ('435-"350 г. пр.н.е.) Ж и в о т Аристип е роден в Кирена, но отива в Атина, привлечен о т славата на Сократ, и става негов ученик. След с м ъ р т т а на С ократ се връща в Кирена и основава своя школа, наречена „киренайска“ или „хедонистическа“ . Аристип бил известен с умението си да се приспособява към всяка ситуация. Негов ученик е Теодор безбожникът, прочул се с отричането на боговете. Афориз ми • Каква полза имаш о т философията? - Научи ме да говоря смело за Всичко. • По какво философите превъзхождат о станал ите хора? - Ако всички за кони бъдат унищожени, само философите ще продължим да живеем по същия начин, по който сме живели дотогава. • По-добре беден, о тко л ко то невежа. Бедният е лишен о т пари, а неве ж и я т - о т човешки образ.
Идеи Аристип е основател на хедонизма. С в е т ъ т е даден в нашите усе щания. Едни усещания са предизвикани о т плавни движения, други о т груби и резки движения. О т плавните и меки усещания възниква ч у в с т во то за удоволствие, а о т резките - болка. Удоволствието е критерий за ц е н н о стта на нещата. Удоволствието е виеше благо. Целият ни ж и вот е жажда за удоволствия. Няма значе ние какви са нещата, които предизвикват в нас удоволствие. Но телес ните удоволствия са по-силни о т душевните. Трябва да се о тб я гв а т само онези удоволствия, след които идва
Хронологии
255
страдание, философията е най-добрият ни съветник за то в а кои удо волствия да предпочетем. Б о га т с т в о т о , в л а стта , п р и я те л ств о то и знанието са ценни само дотолкова, доколкото ни пом агат да получим удоволствия.
Платон (428-348 г. пр.н.е.) Ж и вот Платон е роден в Атина, произхожда о т б о га т аристократичен род. Рожденото му име е Аристокъл, но получил им ето Платон („широк“ о т стгр .) заради голямото си чело или заради широкия си гръб (бил добър борец). Учи при Кратил и С ократ. През 386 г. основава своята школа „Академия“ , която просъществувала 915 г. (до 529 г. сл.н.е.). Прави два опита да дава съвети на политиците, но и двата са неуспешни. При еди ния о т т я х дори бил продаден в робство, т а се наложило негови прия тели да го о т ку п в а т , за да му върнат свободата. Платон умира на рож дения си ден по време на пир. Съ ч и н е н и я ДьрЖ ават а. Идеи Платон следва С ократ във възгледа, че добродетелта е знание. Поз нанието на добродетелите облагородява душ ата и т я се приближава до све та на идеите. Разумната душа е в борба с неразумната душа и о т изхода на тази борба зависи м я с т о т о на душ ата в йерархията на ми розданието. Според Платон има четири основни добродетели: мъдрост, мъжес тв о , умереност (самообладание) и справедливост. Държавата е един макрочовек и също ка то обикновения човек т я трябва да се стреми към благото. Само държавата може да гарантира добродетелния ж и в о т на народа. Държавата е съставена о т тр и съсловия и всяко съсловие има своя добродетел: 1. управниците са философи и т я х н а та добродетел е м ъдростта, 2. воините са мъжествени, 3. занаятчиите и селяните са умерени. Здравето на държавата зависи о т отнош енията между т р и т е съсло вия и затова държавната добродетел е справедливостта, на нея се крепи държавата. Първите две съсловия нямат право на со б с тв е н о с т. Държавата се грижи за възпитанието и т я определя кой към кое съсловие принадлежи.
А р и сто те л (384-322 г .пр.н.е.) Ж и в о т А р истотел е роден в гр. Стагира. Баща му, Никомах, бил придворен лекар на македонския цар Аминт, който е дядо на Александър Велики.
256
Приложения
А р истотел учи 20 г. 6 школата на Платон. Няколко години е Възпитател на младия Александър Македонски. През 335 г. основава в А тина своя школа, наречена „Лицей“ . След с м ъ р тт а на Александър Македонски е при нуден да напусне А тина заради антимакедонски настроения. А ристотел отива в Халкида и та м умира. А р истотел е известен с енциклопедични т е си знания и с изследвания в много и често съвсем нови области. Той е създател на логиката. Съ ч и н е н и я Н и ко м а х о в а е т и ка , П олит ика.
Афориз ми • Благо е това, което Всяка вещ, ако е надарена с разсъдителност, би избрала. • В законите е спасението на държавата. • С ам ият закон е някакъв договор. • Х а р а кте р ъ т у новите богаташ и се различава о т те зи на отдавнашни т е по това, че новите им ат всички пороци в по-висока и по-лоша с т е пен. Да бъдеш новобогаташ е неумение да бъдеш б о га т.
Идеи Д обродетелта не е знание, ка кт о см ята С ократ. Д обродетелта е също воля и възпитание. Има два вида добродетели: интелектуални (мъдрост, благоразумие) и етически добродетели (умереност, щедрост, мъжество и др.). Етичес ка та добродетел е средина между две крайности, между два порока. Според А р истотел има р о б ств о по природа и робство по придобива не. Човекът е „гооп роПИкоп“ („общ ествено същ ество“ или „политичес ко същ ество“ ) според Аристотел. Без общ ество м о га т да ж ивеят са мо боговете или ж и во тни те . С о б с т в е н о с т т а е е сте ств е н о право на всеки. Цел на държавата е общ ото благо на нейните граждани. Няма еднаединствена правилна форма, ка кто см ята Платон, защ ото в различни условия най-добро може да се окаже различно държавно устройство. А р истотел изследва държавното устрой ств о на 165 държави. Разде ля формите на управление на ш е ст основни вида, ка то тр и о т т я х са „правилни“ , а тр и са техни „неправилни“ отклонения: правилни форми - неправилни форми Монархия Тирания Аристокрация Олигархия Република (Полития) Демокрация Монархията е сте ств е н о възниква, ако един човек превишава о с т а налите със своите добродетели. Ако властва един, но порочен, тога ва имаме тирания. К огато в л а с тт а е у едно малцинство о т и зтъ кн ати с добродетели т е си граждани, то га ва имаме аристокрация. Ако властващ ото мал цинство е б о га то и лишено о т добродетели, то га ва държавата е оли гархия.
Хронологии
257
К огато в л а с т т а принадлежи на м нозинството добродетелни гражда ни, то га в а държавата е република, ако то в а мнозинство е о т лишени о т добродетели хора, то га в а държавата е демокрация. Епикур (341-270 г. пр.н.е.) Ж и в о т Епикур е роден на о. Самос, но баща му е атинянин. Връща се на 18 г. в А тина и след време неговата градина („Градината на Епикур“ ) с т а ва м ясто, в ко ето идвали негови приятели и ученици, мъже и жени. То зи кръг о т приятели се превърнал в знаменита школа, която просъщес твувала до IV 6. сл.н.е. Епикур живеел съвсем скромно и непретенциоз но. Съч и нен и я П и см о д о М е н о й к е й , Главни мисли.
Афориз ми • О т всичко, ко е то ни дава м ъ д р о стта за щ астлив ж и вот, п р и я те л ст в о то е най-ценният дар. • Е с т е с тв е н о т о право е договор за взаимна полза, чиято цел е да не причиняваме и да не понасяме вреди.
Идеи Благото за всички същ ества е в у д о в о л с т в и е т о , а злото - в с т р а данието. Но не всяко удоволствие е благо, а само онова, след ко ето не идва страдание. Затова цел на човека трябва да е по-скоро липсата на страдания, душевно спокойствие и независимост. Блажен е м ъ дрецъ т, защ ото може да властва над своите желания и е ка то бог сред см ъртните.
Древен Рим Сенека (4 г. пр.н.е.-65 г. сл.н.е.)
Ж и во т Луций Аней Сенека е роден в Кордова, живее повечето време в Рим. По времето на Калигула е член на Сената, след то ва Клавдий го про гонва в изгнание в Корсика. През 49 г. сл.н.е. става възпитател на Не рон. По-късно се самоубива по заповед на Нерон, заради съмнение в учас т и е в заговор срещу д иктатора. Съч и нен и я Н р а в с т в е н и п и с м а д о Луцилий, З а щ аст ли вия ж и в о т , З а к р а т к о с т т а на ж ивот а.
Мисли • Висшето благо не търси средства отвън: човек го отглежда вътре в себе си, т о изцяло зависи о т себе си. • Щ астливец е онзи, който поправя другите не само ко га то е до тях, но и ко га то си помислят за него.
Идеи М ъдрецът е идеал за човешкото съществуване. Мъдрецът е споко
Приложения
258
ен, самодостатъчен, радостно и невъзмутимо гледа на своя ж и во т и на приумиците на съдбата. Мъдрецът е доволен о т своето. Той живее концентрирано и се с т р е ми всеки ден о т неговия ж и в о т да бъде равен на един ж и во т. Затова винаги е живял достатъчно и не се плаши о т с м ъ р т т а . Той знае, че с м ъ р тт а е условие за ж ивота, и не изпада в паника о т това, че т я не минуемо ще дойде. Д о с т о й н с т в о т о и свободата са по-ценни о т продължителността на ж ивота. З атова с а м о у б и й с т в о т о е оправдано, ако човек трябва да из бира между „позорен ж и в о т “ и „достойна см ърт“ . Б е д н о стта не плаши мъдреца. С трем еж ъ т към б о г а т с т в о му е чужд, защ ото го прави зависим. А л чн о стта е осъдена да се чувства постоянно бедна. Мъдрецът се стреми само към необходимото. Е п и к т е т (55-138) Ж и в о т Е п и к т е т е бил роб, след то в а е освободен и започва да преподава фи лософия в Рим. През 87 г. император Домециан прогонва всички филосо фи о т Рим и Е п и к т е т отива в Никея, където остава до края на живо т а си. Съ ч и н е н и я Б е с е д и , Наръ чник.
Афориз ми • Ако свободата е благо, то га в а свободният човек не може да бъде не щ астен. • Лекувам душ ата, а не тя л о то : по-добре смърт, отко л ко то позорен ж и в о т.
Идеи Според Е п и кт е т основен принцип на нашето морално отношение е да различаваме не щ ата, к о и т о з а в и с я т о т нас, и не щ ата, к о и т о не за в и с я т о т нас. Да различаваме вътреш ното о т външното. Само ако следва то зи принцип, човек може да осигури своето щастие. К ато пример Е п и кт е т дава Сократ, който не се възмущавал о т уда рите, които жена му му нанасяла, защ ото тя л о то не е нещо, което из цяло му принадлежи, докато душата, която е изцяло и само негова, е не досегаема за гр у б о с т т а на Ксантипа. М ъ д ри я т човек знае кое е само негово. Той умее да преодолява страстите.
Класически религиозни етики Моралът черпи правила о т традицията, о т с ъ в е с т т а и о т теории т е на философите. Но също и религиите дават своя принос в об огатя ването на моралния език. Тук ще представим т р и т е най-влиятелни днес религиозни етики.
Хронологии
259
Християнство Възникналата през I в. сл.н.е. религия е свързана с ж и вота на Исус Христос, с неговите проповеди и деяния, но също и с наследството о т юдаизма, въплътено в Стария Завет. Е ти че ски ят кодекс на християн с т в о т о се съдържа най-вече в Свещеното писание на тази религия Библията. Тя има две основни части - С тар и Нов Завет, които зада в а т основните параметри на християнското етическо учение. Различ ните вероизповедания в рамките на хр и сти я н ство то о т д а в а т различно предпочитание на двата завета. Католицизмът и православието прие м а т и двата завета, докато п р о т е с т а н т с т в о т о използва само Новия Завет.
С тар Завет Бог е един, то й е сътворил све та и човека. Затова човек му дължи цялата възможна почит. Бог е източник на моралните ценности и пра вила. Д е с е т т е Божи заповеди са в основата на старозаветния морал: 1. Аз съм Господ, Бог твои, Които т е изведох о т Е ги пе тска та зе мя, о т дома на роб ството; да нямаш други богове освен Мене. 2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на зем ята и що е във водата под земята; Не им се кланяй и не им служи, защ ото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, които за греха на бащи наказвам до т р е т а и ч е т върта рода децата, които Ме м разят, и Които показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят М оите за поведи. 3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защ ото Гос под няма да остави ненаказан оногова, които изговаря името Му напразно. 4. Помни съботния ден, за да го светиш ; ш е ст дена работи и вър ши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Гос пода, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни т и , ни син т и , ни дъщеря т и , ни робът т и , ни робинята т и , ни (волът т и , ни оселът т и , ни то какъвто и да е) тво й добитък, ни то прише лецът т и , които се намира в жилищ ата т и ; Защ ото в ш е ст дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; зато ва Господ благослови съботния ден и го освети. 5. Почитай баща си и майка си (за да т и бъде добре и) за да ж и вееш дълго на земята, която Господ, Бог твои, т и дава. 6. Не убивай. 7. Не прелюбодеиствай. 8. Не кради. 9. Не лъжесвидетелствай против ближния си. 10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай ж ената на ближ-
260
Приложения
ния си, (нито нивата му) нито роба му, нито робинята му, нито вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък) - нищо, кое т о е на ближния ти . С т а р З а в ет , И з х о д 2 0
Бог-творец е източник на морала. Правилата на то зи морал имат д оста императивен то н . Бог изисква страхопочитание и подчинение, на казва човешкия род с потоп.
Нов Завет Много по-различен е моралният т о н в Новия Завет. Тук Бог също е източник на целия морал, но то зи морал не е заповядан. Той е демонст риран о т Исус ка то морал на човек о т плът и кръв. Боговъплъщението е най-силният морален аргум ент на Новия Завет. О сновното човешко отношение към Бога е любов, а не страхопочитание. О т т у к и специфи ка т а на новозаветните ценности. Синтезиран вид на новозаветните ценности и правила срещаме в Проповедта о т планината на Исус: Блажени са бедните духом, защ ото тяхно е ц а р с тв о то небес но. Блажени са плачещите, защ ото т е ще се у т е ш а т . Блажени са гладните и ж адните за правда, защ ото т е ще се на ситят. Блажени са милостивите, защ ото т е ще видят Бога. Блажени са м иротворците, защ ото т е ще се нарекат синове Божии. Блажени изгонените заради правда, защ ото тяхно е ц а р ств о то небесно. М а т е й , 5 :2 -1 0
С въплъщението си Бог оправдава човешкото съществуване. Човекът не е ангел, а греховно същество. Неговото морално усъвършенстване извира о т любовта и м ил остта, а не о т страха и наказанието. Новозаветната любов зам ества ста р о за в е тн о то страхопочитание и става мяра на всяко отношение на човек към човека. Любовта е мяра т а на новозаветния морал. Любовта изисква не само външно, но и в ъ т решно морално съвършенство.
С та р З авет „Обичай ближния си и мрази врага си“ (Л е в и т 19:18)
„Око за око, зъб за зъб“ (И з х о д 2 1 :2 4 )
Нов З авет „Обичайте враговете си, благос лавяйте ония, които ви прокли н а т, добро правете на ония, кои т о ви мразят, и се молете за ония, които ви обиждат и го н я т “ (М а т е й 5 :4 4 ) „Не се пр о ти ве те на злото. Ако някой т и удари плесница по дяс
Хронологиии
„Не прелюбодействай“ (И з х о д 2 0 :1 4 )
„Не убивай“ (И зх о д 2 0 :1 3 )
261
н а та страна, обърни му и друга т а “ (М а т е й 5 :3 9 ) „Не пожелавай ж ената на ближ ния си“ (М а т е й 5 :2 8 ) „Не се гневи на брата си без причина“ (М а т е й 5 :2 2 )
Будизъм В основата на будизма стои учението на Сидхарта Гаутама (565 г. пр.н.е.-486 г. пр.н.е.), наречен Буда, „просветлен“ . Сидхарта бил индийс ки принц, който имал четири знаменателни срещи - срещнал старец, бо лен човек, видял мъртвец, монах. Под впечатлението на те зи срещи принц Гаутама напуска спокойния ж и во т в своя дворец и тръгВа да тъ р си и сти н а та за света и хората. Така на 29 г. то й става аскет. След ш е ст години лишения Гаутама осъзнава, че не то в а е п ъ т я т към спасе нието. След продължително духовно съсредоточаване т о й д ости га до просветление. То му дава сила да тръгне и следващите 40 години о т ж и вота си проповядва новото учение. Ж ивотъ т на човека е изпълнен със страдания. Затова негова основ на цел е да се стреми да избягва страданията. А зът е илюзия. Човек трябва да се освободи о т илюзията за Аз и о т неговите нескончаеми желания. Злото е в егоизмът на Аза, в неговите безмерни амбиции. Нито хедонизмът, нито аскезата водят към спасение о т страдания т а . Истинен е с р е д н и я т п ъ т . Той се нарича „о см ор е н п ъ т “ , защ ото съдържа осем правила: 1. Правилни възгледи 5. Правилен начин на ж и вот 2. Правилни стремежи 6. Правилно насочени усилия 3. Правилна реч 7. Правилна посока на мисълта 4. Правилно поведение 8. Правилен екстаз. Основните грехове са десет: • Три телесни - убийство, кражба, прелюбодеяние; • Четири словесни - лъжа, клевета, обида, празнодумие; • Три духовни - корист, омраза, заблуда. Нирвана е висша и крайна цел за всеки будист. Нирваната е блажен ство. Ислям Ислямът е също м онотеистична религия ка то хри стиянството. За разлика о т католицизма и православието и сходно с п р о те ста н ти зм а в исляма няма обособен свещенически клир. Липсва и н сти туц и я та църква ка то посредник между Бога и мирянина. Духовният ръководител на една мюсюлманска община („имам“ ) не е свещеник по професия, не е религи озен сан, а вярващ, който има религиозен а в т о р и т е т сред своите ед-
262
Приложения
новерци. Аллах е единствен, вечен и всемогъщ Бог, сътворил света. За разли ка обаче о т хр и стия нството в исляма няма троица - Бог е едно лице и една същ ност. Аллах е предопределил всичко, което ще се случи в све т а , и нищо не може да наруши неговото предопределение. Аллах в по-голяма степен о т християнския Бог е лишен о т антропоморфни черти, за то в а няма свещени изображения. Мухаммад (според с т а р а т а транскрипция Мохамед) (570 г. н.е.-632 г. н.е.) е п е т и я т о т пророците на Бог (другите са Ной, Авраам, Мойсей, Исус). Самият Мухаммад е обикновен човек, лишен о т свръхестествен произход и черти, знатно потекло или необикновена ученост. Рано ос та ва сирак и е отгледан о т дядо си Абу Талиб. На 40 г. получава о т кр о вението. О ти ван ето на Мухаммад в Медина на 29 юли 622 г. се превръща в начало на ислямското летоброене. Коранът ( о т арабски „че те н е “ , „предание“ ) е свещ ената книга на ис ляма. Тя е написана на арабски и съдържа 114 глави (сури), в които е за писано откровението, което Мухаммад е получил о т Аллах. По-голямат а ч а с т о т т е к с т а е в римувана проза. Освен Корана важен религиозен т е к с т е Суна, в която са записани множество „хадиси“ , разкази за жи в о та и проповедите на Мухаммад. Аллах е създател и покровител на човека и зато ва човек му дължи по чит. В човека има вселени демон (джин, шейтан) и ангел. Демонът под ти ква човека към злото, а ангелът към доброто. Други два ангели за писват добрите и недобрите дела на човека. За праведниците и греш ниците са отредени съ ответно Рай и Ад. В деня на страшния съд мър т в и т е възкръсват и трябва да о тго ва р я т за делата си в земния ж и вот. В Корана мъжът се ползва с известни привилегии: то й може да има до четири жени, то й е глава на сем ейството, при наследство получава двойно повече о т жената. Основните задължения на човека са вяра в Бога, молитва п е т пъти на ден, п о ст по време на рамадана (деветия месец о т мюсюлманския календар, в който Мухаммад е получил първото си пророчество), поклон ничество в Мека, пожертвования за бедните. Коранът забранява хазарта, лихварството, упо тре ба та на алкохол.
Средновековна мисъл А в густи н (370-430) Ж и в о т Аврелий Августин е роден на 13 ноември в Тагаста, Северна Африка (днес град в Алжир). Майка му, Моника, била жена с дълбока християнска вяра, а баща му бил с езически възгледи. Отначало учи в родния си град, после в школа за оратори в Картаген. Там се пристрастил към т е а т ъ ра и зрелищата. Първо е почитател на Цицерон. После се увлича по ма-
Хронологии
263
нихейството, което проповядва вяра в борбата между Добро и Зло, Светлина и Тъмнина, Дух и Материя. След това приема за верую скеп тицизма, после изпитва влиянието на неоплатонизма. След среща с Амвросий Медиолански, един о т о т ц и т е на църквата, т о й се приближава до хри стиянството. На 24 април 387 г. заедно със сина си Августин се покръства в християнската вяра. Скоро след това разпродава имущес т в о т о си в полза на бедните и основава християнска общ ност. През 396 г. става епископ на гр. Хипон в Северна Африка. Умира на 28 а в густ 430 г. в гр. Хипон. Съч инения З а Б о ж и я град, И зп о в е д и .
Идеи Един о т важ ните въпроси за християнските философи е защо има зло и откъде идва т о , след ка то Бог е преблаг? Какво представлява недоб рата воля? Според Августин злото се крие в неправилния избор на волята. Ако т я предпочете пред Бог - висшето добро - нещо друго о т тварния свят, тога ва т я се отдалечава о т доброто и тъкмо в то в а отдалеча ване се крие злото. Тази „измяна“ на Бога ражда злото. Разумът може и да разбира кое е добро, но волята може да не го из бере. Тук според А вгустин се крие моралният проблем за човека. Конф л и кт ъ т между разум и воля е конфликт между знанието за доброто и желанието и силата да го следваме. Човек живее в 2 общности: 1. З ем ният град - държавата. Тя е общ ност, основана на „любов към себе си, достигащ а до презрение към Бога“ . Човек търси здра ве за тял о то , власт над другите души и б о га т с т в о о т вещи. Тук Бог е заместен о т Дявола. Земният град води началото си о т брат о у б и й с тв о то - на Авел о т Каин, на Рем о т Ромул. Олицетворе ние на земния град са Вавилон и Рим. 2. Градът Божи - църквата. Тя е общ ност, основана на „любов към Бога, достигащ а до презрение към себе си“ . В Божия град ж ивеят добродетелните хора и ангелите. Божият град е подложен на го нения и странствания. Първообраз на Божия град е ц а р с тв о то не бесно, в което царуват с в я т о с т и блаженство. Д в а та града не са разделени о т пространствено разстояние - делят ги д уховно стта и изборът на волята. Августин разчита повече на любовта, о ткол кото на знанието, когат о човек трябва да избере доброто и да го следва. Любовта е по-силен извор на моралност, о тко л ко то информираността за това, кое е добро и кое зло. Любовта към Бога облагородява човека. Той се приближава към висшето с цялото си същество, а то в а означава, че се отдалеча ва о т злото.
Приложения
264
Тома А квински (1221-1274) Ж и в о т Тома е роден в замъка Рокасека в градчето Аквино в Южна Италия. Учи в манастира Монтекасино и в Неапол. О т 1244 г. е монах В домениканския орден. Продължава обучението си, при Алберт Велики в Кьолн. След ка то завършва образованието си преподава в Париж, Рим и Неапол. Умира на 7 м арт 1274 г. в манастира фосануова в Южна И т а лия. През 1323 г. е обявен за светец. През 1567 г. е признат за „петия учител на църквата“ . Съ ч и н е н и я С у м а н а т еол огия т а.
Идеи Според Тома има четири вида закони: 1) вечният закон; 2) е с т е с т в е н и я т закон; 3) човешкият закон; 4) бож ественият закон. На вечния закон се подчинява целият св я т (природа, човек) и всички негови промени. Е с т е с т в е н и я т закон дава на човека възможност да различава доб ро то о т злото. Ч о в е ш ки я т закон е дело на законодателя. С него се коригира непра вилното разбиране на е стествени я закон. Но не всяко законодателство с ъ о т в е т с т в а на естествени я закон - възможно е да има и несправед ливи закони. Човек може да не спазва закони, които противоречат на ес те ств е н и я закон. Б о ж е с т в е н и я т закон се съдържа в откровението. В него има поло жения, които човек може и да не разбира, защ ото т е надвишават въз м ож н о сти те на разума.
Ренесанс Макиавели (1469-1527) Ж и в о т Николо Макиавели е роден в семейство на дребен благородник във Флоренция. През 1498 г. Макиавели е избран за секретар на Канцелари ята, която се занимава с външните и вътреш ните дела на Флоренция, ко ето му дава добър опит 8 политиката. С идването на Медичите на власт Макиавели е хвърлен в затвора и бива измъчван. След то в а живее в изгнание и написва своите трудове. Съ ч и н е н и я П ринцъ т .
Афор из ми • И с ти н а т а е, че някои разделения вредят на републиката, а други й но с я т полза: вредят й онези, които са свързани с наличието на партии и
Хронологии
265
партизани; носят й полза онези, които съществуват без партии, без пар тизани. Идеи Хората са егоистични и непостоянни. Те се ръководят само о т сво и т е и нте р е си - „по и нтереси те ще ги познаете“ . О сновната цел на Принц (Управник, Владетел) е да запази в л а с тт а си. Няма значение дали т о й се уповава на любовта на поданиците или на техния страх, важ ното е да намери начин да запази в л а с т т а си. Доб рото и злото са т а ка примесени, че посягайки към доброто, ние взема ме и о т злото. Тъй ка то Принцът е на върха на политическата пирамида т о й не мо же да има приятели, понеже п р и я те л ств о то изисква равенство. Затова владетелят не трябва да разчита на приятели, а само на умението си да разбира и нтереси те на хората. Най-опасно за в л а с т т а на Принца е да посяга на с о б с т в е н о с т т а на хората, понеже към нея е насочен най-силният човешки интерес. Рели ги я та също може да бъде използвана умело о т Принца, за да владее по даниците си. Макиавели е един о т бащ ите на науката „ по л и тол оги я“ . Политика т а не съвпада с морала. Тя е обособена сфера на об щ е ств о то и може да бъде изучавана научно. И в нея има закономерности и принципи. Допускането, че политиката не съвпада с морала (т.е . може да се отклонява о т него), създава термина „макиавелизъм“ , чийто основен принцип гласи: „Ц елта оправдава с р е д ств а та .“ М о н те н (1533-1592) Ж и в о т Мишел дьо Монтен е роден в замъка „М он те н“ в благородническо се мейство. О т съвсем малък учи латински. С тава съветник в Парламен т а . През 1570 г. се завръща в замъка „М он те н“ и т а м започва да пише своите О пити (Ез5а1з). Съч и нен и я О пит и, 3 тома. Афориз ми • Боя се да ти го кажа, но ми се струва, че самата природа е вложила в човека някакъв инстинкт към безчовечност. • Струва ми се, че един богат човек, винаги притеснен, вечно нуждаещ се, потънал до уши в грижи, е много по-жалък о т оня, който поначало е беден. • Никой не е предпазен о т възможността да говори глупости. Лошото е, когато ги говори обмислено. • Нашата душа е способна да се занимава със себе си; тя може сама да си прави компания; тя има какво да напада и о т какво да се защитава, какво да дава и какво да получава. • Стойността на живота не се измерва с неговата продължителност, а
Приложения
266
с то ва, как с т е го използвали.
• Всеки, който дълго се мъчи, сам е виновен за това. • Просяците си имат свой разкош и свои наслаждения като богатите и даже, както се говори, свои длъжности и обществена уредба. • Намирам някак си по-поносимо да бъда винаги сам, отколкото никога да не мога да остана насаме със себе си. • Най-великото нешо на света е да можеш да принадлежиш на себе си. • Животът е робство, ако не сме свободни да умрем. Идеи Малко след Ренесанса, в епохата на Барока, един изискан френски бла городник, който обича книгите и уединението, си задава въпроса: „Как во знам аз?“ А кц е н тъ т е именно върху този „Аз“ на граф Дьо Монтен. Не космосът, не Бог, а Азът е главният персонаж в д е с е тки те есета на Монтен. Всяко есе е опит на автора да открие своята уникална гледна точка към света и хората, към и сто ри ята на народите и книги т е на великите автори. И скр е н о ст, а не средновековно лицемерие, лишено о т суета призна ние за соб ствените слабости, гордост о т своите качества, честен размисъл за човека и неговата съдба - то в а е Монтен. Човекът е слабо същество, изпълнено с пороци и противоречия, но също и силно същество, защ ото намира сили да превъзмогне отчаяние т о и страха. В и сторията има примери за величието и за падението на човека - всеки сам трябва да избере своя идеал. И н с ти ту ц и и те - дър жава и църква, не са ни алиби. М онтен ни показва цялата п ъ стр о та на човеш ките нрави, без да назидава и без да проповядва. Неговият стоицизъм с елементи на епикурейство е либерален и толерантен. Уважението и гри ж а та за Аза, която М онтен демонстрира, са израз на новия индивидуалистичен морал на Новото време.
Класическа философия на Новото време - XVII—XIX век Гроций (1583-1645) Ж и в о т Хуго Гроций (Хуго де Гроот) е роден в Делфт, Холандия. Получава блес тящ о образование и още на 14 г. работи в посолството на Холандия във Франция. Кралят Анри IV го нарича „чудото на Холандия“ , други го нари ч а т „светли ната на международното право“ . Заема висши юридически и политически постове. Съч и нен и я З а п р а в о т о н а во й н а и мир.
Идеи Правото се дели на есте стве н о и позитивно (дело на правните инс титуци и ). Е с те с тв е н о то право е вечно и неизменно. Него дори Бог не може да го наруши, ка кто не може да направи така, че 2+2 да не прави 4.
Хронологии
267
Д ърж авата възниква о т договор между хората, т .е . не е нещо веч но. Следователно, ако нещо в нея е несправедливо, т о може да се про мени. Войната не премахва напълно правото. Най-малкото поне е с т е с т в е н о то право остава да действа. Затова дори и по време на война не всичко е позволено. Тъкмо на те зи „острови на мира“ , на те зи ограниче ния върху войната трябва да се гледа к а т о на път, който води към ми ра. Тези идеи на Гроций цивилизоват войните и за л а га т основите на международното право. Хобс (1588-1679)
Живот Томас Хобс е роден в Уеспорт, малко селце в Англия. По време на гражданската война в Англия емигрира във франция (1640-1651). О т к а з ва да стане член на Кралското общ ество. Съч и нен и я Левиат ан.
Афоризми • Целта на учредяването на държава е мир и защ ита на всички. • К о га то представител на народа е един човек, то га в а държавата е мо нархия. • Да бъдеш почитан о т малцина или о т никого е нещо позорно.
Идеи Моралната философия е наука за доброто и злото. О сновната морал на максима е следната: Н е п р а в и н а д руги я т о в а, к о е т о с м я т а ш з а н е р а з у м н о по о т н о ш е н и е н а с е б е с и о т с т р а н а н а другия.
Хобс нарича „гражданска философия“ науката за държавата и за чо веш ките права. По природа, в своето е с те с тв е н о състояние, хората са равни. Но съперничеството, недоверието и желанието за слава ги въвличат в кон фликт, във „война на всички п р о ти в всички“ . Затова в е с т е с т в е н о т о справедливостта не може да възтържествува. Нужна е обща власт над всички и то в а е държавата. Само държавата може да избави хора т а о т състоянието на война, в което т е се намират. Хобс нарича дър ж ава та „велик Левиатан“ (митично чудовище) или „смъртен Б ог“ , защот о на нея ние дължим мира и за щ и та та на с о б с тв е н о с тта . Държавата възниква или насила, или по договор със съгласието на всички. Договорната държава се нарича „политическа държава“ или „уч редена държава“ . Суверенът има правото да управлява, да съди, да води война и да сключва мир, да раздава т и т л и ка то „общ ествено мерило за цената на хората“ , да сече пари. Основните видове държави са:
268
Приложения
• монархия - ко га то суверенът е едно лице; нейните критици я наричат тирания; • демокрация - ко га то суверенът е народното събрание; нейните критици я наричат анархия; • аристокрация - ко га то суверенът е само ч а с т о т народа, ней ни те критици я наричат олигархия. Законите са няколко вида: - е сте ств е н и (които същ ествуват открай време) и позитивни (дело на законодателя); - писани и неписани, божествени и човешки. О сновен за кон на държавата е този, без който т я ще рухне. Престъплението е грях, който нарушава закона. Престъплението се поражда поради неразумност, грешка или с т р а с т . За да преценим едно престъпление, трябва да о т ч е те м следните фактори: • Колко е морален този, който е извършил престъплението; • Колко голямо зло е причинил; • Доколко престъплението дава лош пример на другите; • О б с то я те л с тв а та , при които е извършено. Наказанието е зло, извършено о т държавата, за да убеди хората да се подчиняват. Лок (1632-1704) Ж и в о т Джон Лок е роден на 29 а вгуст 1632 г. в сем ейството на съдебен чи новник. Учи в Оксфорд, известно време преподава в университета там , а после постъпва на служба при лорд Ешли (граф Шефстбъри). Умира на 28 октомври 1704 г. Съч и нен и я Д в а т р а к т а т а з а у п р а в л ен и ет о , П и с м а з а т о л ер а н т н о с т т а.
Идеи Лок е един о т основателите на либералната традиция, противник на абсолютизма. Човек е роден свободен, но в е с т е с т в е н о т о състояние свободата и с о б с тв е н о с т т а не са защитени. Затова човек посредством о б щ е ст вен договор създава държавата. Сдружаването е с цел защ ита на сво бодата и со б с тв е н о с тта , но се заплаща с доброволно самоограничава не на индивидите. Държавата е производна о т гражданското общ ество и т о може да я променя по своя воля. В добре организираната държава има разделение на в л а с ти те - за конодателна, изпълнителна, съдебна. Така т е взаимно се балансират и то ва ни предпазва о т тирания. Вярата е индивидуално дело. Вярата не е следствие о т образование или убеждаване, затова и н сти туц и и те нямат права над нея. Личният характер на вярата изисква то л е р а н тн о с т към друговерците. А толе
Хронологии
269
р а н тн о с т може да бъде осигурена само ако църквата е отделена о т държавата.
М онтескьо (1689-1755) Ж и в о т Шарл-Луи дьо Секонда, барон Дьо М онтескьо, е роден в замъка Ла Бред, близо до Бордо. Майка му умира, ко га то то й е на 7 г. Учи първо в университета в Бордо, после в Париж. Избран е за президент на парла м ента на Бордо. През 1728 г. ста ва член на Ф ренската академия на на уки те. Умира на 10 февруари 1755 г. По време на Революцията тленни т е му останки са осквернени и изгубени. Съ ч и нен и я Д у х ъ т н а за ко н и т е .
Афориз ми • Монарх без аристокрация е деспот. • Предразсъдъците на управляващите водят началото си о т предразсъ дъците на народа.
Идеи С праведливостта е преди законите на законодателя. К а кто в природата законите създават постоянност и устойчивост, т а ка и в об щ е ств о то законите водят към същото. Законите в общес т в о т о са дело на разума. Законите на правото не са т а ка еднакви, ка кт о в природата. Те за висят о т много фактори: климат, географско разположение на страна т а , големина, религия, нрави, б о га тс т в о , численост на населението. Всички тези фактори образуват онова, което се нарича дух на закони те . Н евеж еството пречи на човека да разбере кои са и сти н ски те зако ни на об щ е ств о то и да ги следва. Правото има тр и дяла: • Международно право - определя отнош енията между народи те; • Политическо право - за отнош енията между управляващи и уп равлявани; • Гражданско право - определя отнош енията на гражданите по между им. Управлението на държавата е тр и вида: 1) Републиканско - върховната власт принадлежи на целия народ или на част о т него, а доминира добродетелта. С трем еж ъ т към равенст во е движещ мотив на републиканците. 2) Монархическо - управлява един човек, но на основата на закони, а в морала доминира принципът на ч е с т т а . 3) Д еспотично - управлява един човек без закони и правила, а в мо рала цари страх.
270
Приложения
Русо (1712-1778) Живот: Жан-Жак Русо е роден на 28 юли 1712 г. в Женева в семейство на чи новник. Самообразова се. Запознава се с Дидро, Даламбер и други френ ски просветители. Пише музика, преписва ноти. Русо умира на 2 юли 1778 г. Съчинения: О б щ е с т в е н и я т до го в о р ; Р а з с ъ ж д е н и е з а т о в а д а л и н а п р е д ъ къ т н а н а у к и т е и и з к у с т в а т а е д о п ринесъ л з а о ч и с т в а н е н а н р а в и т е ; Р а з с ъ ж д е н и е з а п р о и зхо д а и о с н о в и т е н а н е р а в е н с т в о т о м еЖ д у х о р а т а .
Афор из ми • Съвременните хора не знаят, че къщ ите правят селището, но гражда н и те правят града. • Ако съществуваше народ о т богове, т о й би се управлявал демократич но. Толкова съвършено управление не е за хора. • Д е сп о т е онзи, който поставя себе си над сам и те закони. • Народът трябва да бъде научен да знае какво иска. • Тиран е то зи, който Взема в л а с т та против законите, за да управлява според законите.
Идеи „Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови“ , гласи знамени т а т а фраза на Русо. Как да се освободи о т те зи окови? Възможно ли е? Доколко и с какви средства? Само д ъ рж авата може да има власт над хората, а не отделни инди види или общности. А сам ата държава взема в л а с тт а си о т сам ите хо ра благодарение на един „о б щ е с тв е н д оговор“ . По силата на този договор хората се съгласяват да ограничат до из вестна степен свободата си, за да получат закрила о т държавата. Бла годарение на тази закрила т е м о га т да реализират свободата, която са си запазили, във вид на права. К а н т (1724-1804) Ж и в о т Имануел К а н т е роден на 22 април 1724 г. в Кьонигсберг. След завър шване на университета в Кьонигсберг К а н т е домашен учител 9 годи ни. О т 1755 г. преподава в университета в Кьонигсберг. Известно вре ме е библиотекар в кралския замък в Кьонигсберг. Умира на 12 февруа ри 1804 г. Съчинения: О с н о в и н а м е т а ф и зи ка н а н р а в и т е, К р и т и к а н а п р а к т и ч е с к и я р а зу м , М е т а ф и зи к а н а н р а в и т е.
Афориз ми • Диващина е независим остта о т закони. • Дисциплината, т .е . порядъкът, променя ж и вотинското в човеш ко.
Хронологии
271
Идеи Човек не може да извлече о т своя о п и т моралните правила, о т кои т о трябва да се ръководи. Дали една постъпка е морална, зависи о т мотива, с който правя избор. Волята е практически разум, т .е . осъщес твяване на разума. Волята се противопоставя на влеченията и на склонностите. Принципът, който ръководи волята, се нарича импера
тив. Императивът е хип о те ти чен , ако ни казва: ако искаш да постигнеш това, направи та ка . Императивът е категоричен, ако ни казва: постъпвай според т а к а ва максима, която искаш да стане закон за всички. Е т и ка т а на К а н т не съдържа рецепти как точно да постъпваме в ед ни или други случаи. Тя апелира да постъпваме та ка , сякаш с всяка своя постъпка (с избраната о т нас максима) показваме на хората какви трябва да бъдат (какъв трябва да е моралният закон). Моралното отношение към човека не допуска то й да бъде използван ка т о средство за нещо друго. Човекът е самоценност. В наш ите очи т о й трябва винаги да бъде цел и никога само средство. Това се отнася и до сам ите нас. Затова самоубийството е неморал но, понеже при него ж и в о т ъ т се използва ка то средство - за да про те сти р а м е срещу нещастие, което ни е сполетяло, или дори за да о т мъстим на някого. П остъ пка та на човека-камикадзе е неморална о т по добна позиция. Щ а с ти е т о не е осигурено за човека. Дори и за най-добродетелния човек. Но човекът има дълг да бъде достоен за щ астие. Правото е сфера на външната свобода. Правото се дели на частно и публично. 1) Ч а с т н о т о право обхваща вещни права, лични права и вещно-лич ни права. а) Вещни права са с о б с тв е н о с т т а и владението. б) Лични права са договорите. в) Вещно-лични права са брачните отношения, отнош енията меж ду господар и слуга. 2) Публичното право се дели на държавно право и международно пра во. Хегел (1770-1831) Ж и в о т Георг Вилхелм Фридрих Хегел е роден на 27 а вгуст 1770 г. в Щ у т г а р т в семейство на чиновник. Завършва университета в Тюбинген. Няколко години е домашен учител в б ога ти семейства, после издава вестник. О т 1801 г. е професор в Йена, 1808-1816 г. е директор на гимназия в Нюрнберг и преподавател по философия. О т 1817 г. е професор в Хай делберг, а о т 1818-а до края на ж ивота си е професор в Берлинския уни
272
Приложения
в е р с и те т. Умира о т холера на 14 ноември 1831 г. Съчинения: ф илософ ия н а право т о ; ф илософ ия на и с т о р и я т а; Е нц и кл о п ед и я на ф ил ософ скит е науки.
Афориз ми • Д ългът е трябване, насочено против особената воля, против своекор и с тн о то желание и произволния интерес. • С и сте м а та на правото е царство на осъщ ествената свобода, духов ният свят, породен о т самия дух к а то някаква втора природа. • И сти н с ка та свобода се състои в тъ ж д е с т в о т о ми с другите, аз съм само то га в а истински свободен, ако и другият също е свободен и е признат о т мен ка то свободен. • Без с т р а с т никога не е било и не може да бъде извършено абсолютно нищо велико.
Идеи философия на правото изучава „идеята за правото“ , а не действа щ ото, „пози ти вн ото“ право, създадено о т законодателя. П равото е свободната воля ка то налична в со б с тв е н о с тта , догово ри те и и н сти туц и и те на държавата. С о б с т в е н о с т т а е свободата ка то предмет, опредметена свобода. Да поместим своята воля в една вещ, означава да я направим наша соб с т в е н о с т. Д о го в о р ъ т е връзка между две воли. В договора двете воли съвпа д ат, т е са тъждествени. Затова държавата не е договор. Човек не може да разтрогне дого вора си с държавата. Държавата е „ш ествие на Бога по зем ята“ . Тя е „йероглиф на разума“ . Държавата е организъм, а не механизъм. Тя е „нравствено цяло“ . И н сти туц и и те са диференциации на държавата, ней ни те „органи“ . Висша форма на държавата е ко н с ти ту ц и о н н а та монархия. Народ без монарх е безформена маса. Монархът е олицетворение на суверени тета. Наказанието е възмездие за престъпление, защ ото престъпникът нарушава правото. Гражданското общ ество е сферата между сем ейството и държава т а . То обхваща индивидите ка то частни лица. То е арена на борбата на ч а с тн и те интереси. Д а н ъ къ т е вид връзка между гражданското общ ество и държавата. С него държавата нарушава неприкосновеността на со б ств е н о стта , но с цел да защитава с о б ств е н о стта .
Хронологии
273
Модерна философия о т средата на XIX до края на XX век Шопенхауер (1788-1860) Ж и в о т Артур Шопенхауер е роден на 22 февруари 1788 г. в Данциг (днешен Гданск). Баща му е б о га т търговец с те ж ъ к характер и болезнени ме ланхолични пристъпи. Майка му е известна писателка о т кръга на Гьо т е . Бащ ата се самоубива в 1805 г. и оставя на сина си значително нас ледство о т 20 000 талера. Шопенхауер напуска омразната му търговия и се посвещава изцяло на философията. Прави о п и т да преподава в Бер линския уни ве рси тет к а т о конкурент на Хегел, но търпи пълен крах с т у д е н т и т е по философия не посещ ават неговите лекции. Огорченият Шопенхауер се отказва о т университетска кариера и става свободен писател. Шопенхауер обичал да свири на флейта, бил сам отен и д оста своен равен човек. Бил избухлив, недоверчив и подозрителен към всички. Живе ел на първия е т а ж поради страх о т пожари и земетресения. Не пиел о т чужда чаша, бръснел се сам и спял с оръжие. Бил привързан толкова мно го към своя пудел, че му завещал значително състояние. философът умира на 21 септември 1860 г. Съ ч и н е н и я С в ет ъ т к а т о Воля и п р е д с т а в а .
Афориз ми • Има тр и аристокрации: 1) по рождение и ранг; 2) финансова аристокра ция; 3) духовна аристокрация. • Приятелите се наричат искрени, а враговете са искрени: затова укори т е им трябва да се използват за самопознание, к а то горчиво лекарство. • В по-широк смисъл може да се каже, че първите 40 години о т ж ивота ни съ ста в я т т е к с т а , а следващите 30 - коментара към него, който ни нау чава правилно да тълкуваме истинския смисъл и взаимовръзките в т е к с т а , заедно с поуката и всички нюанси. • Основното средство за кариера на то зи с в я т са п р и я те л ства та и връз ки те . • Който критикува придирчиво другите, работи над своето самоусъвършенстване. • С а м о та та предлага на интелектуално извисения човек двойна изгода: първо, въ зм ож но стта да бъде насаме със себе си и, второ, да не е с дру ги. • И стински великите духове гнездят к а то орлите - нависоко, сами.
Идеи С в е т ъ т е една безмерна и могъща воля, която ни се показва в пред стави, образи. В олята е воля за ж и вот. Силите на природата, жизненият порив на растенията и ж и в о тн и те са неин израз. Волята за ж и во т властва над всички нас. Всички човешки желания и стремежи са продиктувани о т во
274
Приложения
лята. Затова ж и в о т ъ т е страдание. В страданието си всички хора са равни. Морален дълг на човека е да прояви състрадание към страданието, което властва над хората. О т страданието няма изход. Затова о п ти мизмът е подигравка над човеш ката съдба. Вярата в щ а сти е то , в ис торическия прогрес или с в е тл о то бъдеще е безнравствено и б е зо тго ворно. Всяко наше желание и стрем еж извира о т волята, затова щом ги удовлетворим, не откриваме нищо, а следват нови и нови желания. Ня ма Рай на спокойно блаженство, а само Ад о т мъчителни усилия. Единственият шанс за човека е да опита да ограничи своите жела ния с аскезата, о тка за о т желания. Дори са м о уб и йство то не е изход о т роб ство то . Нещо по-лошо, т о е „шедьовър“ на заблудата, че можем да се освободим о т волята. Заидот о сам оубийството е пак проява на желание, а всяко желание идва о т всемогъщата воля.
Маркс (1818-1883) Ж и в о т Карл Маркс произхожда о т заможно еврейско семейство. Роден е на 5 май в гр. Трир. Учи право и философия в университета в Бон. Повечет о време живее в Лондон. Препитава се ка то журналист в множество вестници и благодарение финансовата подкрепа на Фридрих Енгелс. Най-дълго е кореспондент на американския вестник Л/еи/ Уогк ТпЬипе
(1852-1862). Съч и нен и я К ап ит ал ъ т , И ко н о м и ко -ф и л о со ф ски ръкописи, М ан и ф е с т на ко м ун и с т и ч е с к а т а парт ия (съвместно с Фридрих Енгелс).
Идеи Всяко общ ество е разделено на две противоположни класи. Едната класа (робовладелци, феодали, капиталисти) притежава с р е д ств а та за производство, а другата (роби, крепостни селяни, работници) им про дава своята работна сила. Господстващата класа не заплаща изцяло труда на трудещ ите си и затова е експлоататорска. Цялата човешка история е история на класови борби. К огато в л а с тт а на едната класа започне да спъва развитието на производството, тога ва избухва социална революция. Държавата е средство за класово господство. Тя възниква с възник ването на класите и ще отм ре с отм ирането класовите противоречия. Съвременното общ ество е капиталистическо. Капиталът е натру пан неплатен труд, който носи все повече и повече печалба. След капитализма идва социализъм ка то първа фаза на комунизма. О бщ е ства та след капитализма се основават на преимуществено об щ ествена соб ств еност върху ср е д ства та за производство. А т о е ор
Хронологии
275
ганизирано на основата на кооперации и други социални обединения, ко и т о ще премахнат експлоатацията на човек о т човека. Ницше (1844-1900) Ж и в о т Фридрих Ницше е роден в селцето Рьокен в Прусия. Учи в реномира н а та гимназия в Пфорта, след то ва следва класическа филология в Бон и Лайпциг. През 1869 г. става професор по класическа филология. Среща Рихард Вагнер и няколко години е под негово влияние. О т 1879 г. напус ка професорското поприще поради заболяване. Живее със скромна пен сия по болест. През 1890 г. изпада в умопомрачение и следващите 10 го дини е под гри ж и те на майка си и се стр а си. Съ ч и н е н и я Генеал огия н а м о р ал а, Тъй р е ч е З а р а т у с т р а , З ал езъ т н а б о го в ет е.
Афориз ми • Но нека да ви открия напълно сърцето си, мои приятели: ако наистина имаше богове, как бих се сдържал аз да не ста н а бог? Следователно ня ма богове. • Във великодушието се съдържа същ ата степен егоизъм к а кт о в о тм ъ щението, само че друго качество егоизъм! • М ислите са сенки те на наш ите чув ства - винаги са по-тъмни, попразни, по-прости о т тях. • По-изискано е да се изкараш неправ, да, о тко л ко то да излезеш прав, особено к о га то имаш право. Само че трябва да бъдеш достатъ чно бо г а т за това.
Идеи В основата на б и т и е т о е во л ята за мощ. Д о с то й н с тв о то на хора т а е в т я х н а та сила за мощ. Затова св р ъ х ч о в е къ т е повече о т обик новения човек, който има дребни еснафски цели и завижда на силните, творчески натури. Ницше е известен критик ни хри сти я нство то и християнската е т и ка и морал. Х р и с т и я н с ка т а е т и к а е упадъчна, защ ото величае слабия човек. Х р исти ян ство то е нелегален заговор на слабите срещу силните. То се ражда в катаком бите и подземията на Рим, в г е т а т а и сутерените. Християнската любов и състрадание към слабите, бедните и неудачни т е , презрението към тя л о то и към силните личности влошава човешкия род. Християнското сантиментално милосърдие е противоположно на римската мъжествена доблест. Х р исти ян ство то е свя т на умопобъркани. То не е просто болест, а неприличие. Днес само урод може да не се срамува да се нарече хрис тиянин. Понятия ка то „страш ен съд" и „безсмъртие на душ ата“ са ин струм енти за мъчение. На тази своя критика на християнската ети ка Ницше противопоста вя идеята за Свръхчовека. Той олицетворява висшия ти п човек, който
276
Приложения
е силен индивид с непреодолима воля за мощ. Свърхчовекът се отнася към човека ка кто човекът към маймуната. Примери за свръхчовек са Омировите герои, Цезар, викингите, Чезаре Борджия, Наполеон. Има два вида морал - господарски и робски. Господарският морал придава висша ценност на живота. Свързан е с ч у в с тв о то за мощ, суровост и щ едрост. Не се бои о т врагове, дори има полза о т враговете, защ ото чрез т я х доказва своето величие. Чо векъ т с господарски морал е ари стократ, егоист, изтънчен, самоуверен и самотен, защ ото е чистоплътен, а безразборното общуване опошлява. Р о б ски я т морал доминира днес. Той е израз на вярата в „доброто“ и „прогреса“ . Тук силният човек се преценява ка то зъл, а глупавият - ка т о добър. Човекът с робски морал е търпелив, състрадателен и благо душен. За Ницше д ем окрацията е израз на победа на слабите над силните, на тъ л пата и плебса над героите. С оциализм ът облагодетелства посредствените. Той е тирания на най-низшите и най-глупавите. З атова не може да съществува дълго и се проваля под формата на кр аткотраен тероризъм. Мур (1873-1958) Ж и в о т Джордж Едуард Мур е роден в Лондон. Изучава старателно с т а рогръцки и латински още в училище, после учи класическа филология в Тринити колидж в Кеймбридж. Под влиянието на Бъртранд Ръсел се об ръща към философията. Става професор в Кеймбридж, после в САЩ. О т 1921 до 1947 г. е главен редактор на списание М'тд. Съч инения П р и н ц и п и н а е т и ка т а , Е т и ка.
Идеи Класическата етика има един основен недостатък: обявява доброто за нещо конкретно (идея, удоволствие, щастие). Всъщност доброто е неопределимо. Ние имаме само и н туи ц и я за това, кое е добро. Единствената задача, която е т и к а т а днес може да си постави, е да анализира езика на морала. По този начин т я престава да бъде идеоло гия, доктринерство, възпитание. С а р т р (1905-1980) Ж и в о т Жан-Пол С артр е роден на 21 юли 1905 г. в Париж. Племенник е на из вестния хуманист Алберт Швайцер. Баща му умира, ко га то Жан-Пол е на 5 години. Завършва Висшата нормална школа в Париж. Няколко годи ни е преподавател по философия в лицей. Включва се във френската съп ротива срещу ф аш истката окупация. Д о с та време е близък до Френс
Хронологии
277
ка та комунистическа партия, но не членува в нея. Живее с и зве стн а та писателка-феминистка Симон дьо Бовуар. Умира на 15 април 1980 г. Съчинения: Б и т ие и нищ о, Е кзи ст ен ц и а л и зм ъ т е хум ани зъ м .
Афоризми • Адът, то ва са другите. • Удоволствието не може да се различи о т съзнанието за удоволствие. • Човекът е съ щ еството , чрез ко е то нищ ото се появява в света.
Идеи Човекът е напълно свободно съ щ е ств о . Нещо повече, „човекът е осъден да бъде свободен“ . Тази свобода му създава екзистенциално без покойство. Той няма алиби. Не може с нищо да извини своите постъпки. Всяка постъпка е негова и само негова. Не може да прехвърли о тго вор н о с т т а за по стъ пката никому - ни то на Бог, ни то на природата, нито на сем ейството, об щ еств ото или о б с то я те л с тв а та . Това прави човека ангаж иран. Той е ангажиран първо със своя ж ивот, после с този на об щ еството, в което живее. Затова никой - ни то пи с а те л я т, нито ученият - не може да се о тка ж е о т ангажимента си към свободния избор. Във всеки момент човек има позиция и отговаря за нея. Ангажираният мислител е и нтел ектуа л ец. Дори ко га то търсим съвет о т някого, ние пак сами избираме, дали да послушаме неговия съвет. Понеже човек винаги избира, то ва на философски език означава, че „с ъ щ е с т в у в а н е т о предхожда с ъ щ н о с т т а “ . Човек първо иска да бъде някакъв, а след това „е “ някакъв. Човек първо избира да не устои пред някаква заплаха, а след то ва вече е „страхливец“ . Първо решава да не учи, а след това е „необразован“ . Човек сам създава своя ж и в о т - без Бог, без господар. Проява на не ч и с т а с ъ в е с т е да се о ткаж е о т своя избор, да приеме, че друг е ви новен за неговата участ.
Камю (1913-1960) Ж и в о т Албер Камю е роден в Алжир. Учи в лицея „Мустафа“ в Алжир. Проявя ва се ка то отличен плувец, танцьор и футболист. През 1935 г. става член на Комунистическата партия. Участва в С ъпротивата срещу фа шизма. Известно време е близък със Сартр, но след ка то публикува „Разбунтуваният човек“ отнош енията им се прекъсват. Носител е на Н о б ел о в а н а г р а д а з а л и т е р а т у р а .
Съ ч и н е н и я М и т ъ т з а Сизиф, Р а зб у н т у в а н и я т човек.
Афориз ми • За мен единствената даденост е абсурдът. • Усещането за безсмислие може да порази Всеки човек на завоя на някоя улица.
278
Приложения
• Абсурдът се ражда 6 тоВа съпоставяне между човешкия порив и безс мисленото мълчание на света. • В известен смисъл да се самоубиеш е както в мелодрамата - да се раз криеш. Това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш. Идеи ЧоВек се стреми към яснота. Иска да разбере света, но с в е т ъ т му отговаря с мълчание. Човекът е порив към разбиране, към смисъл. Но не говото очакване е напразно. Този сблъсък между човека и с в е та ражда абсурда.
Но абсурдът не е повод за отчаяние. Напротив, о т него следва упор ство, смелост. Сизиф е символ на абсурдното човешко съществуване. Той е отказал да бъде послушник на боговете. Затова боговете са го осъдили да б ута вечно огромен камък към билото на една планина, но след то ва камъкът се търкулва надолу и всичко започва отново и о т н о во. Сизиф не се самоубива, защ ото са м о уб и й ств о то не убива абсурда. Сизиф не мечтае за велики деяния. Той просто следва своята орис, без да се оплаква, без да се надява. Човекът е ка то Сизиф. Той не вярва в отвъдни идеали, не разчита на Божието спасение, не се ентусиазира по утопии и социални илюзии. Той е чужденец в света, но не е дезертьор о т ж ивота. Предпочита п р о с ти те природни и човешки радости - морето, слънцето, пр ия те лст во то - пред революционни или монашески подвизи.
Келзен (1881-1973) Ж и в о т Ханс Келзен е австрийски т е о р е ти к на правото. Роден е в Прага на 11 октомври 1881 г. в немскоезично еврейско семейство. Д е т с т в о т о му преминава във Виена. Учи право във Виена и Хайделберг. След идването на фашизма на власт в Германия Келзен емигрира в САЩ и става про фесор в Харвард и Бъркли. А втор е на идеята за Конституционен съд. Участва в по дготовка та на процеса срещу военнопрестъпниците в Нюрнберг. Има важен принос за правното устр о й ств о на ООН. Съ ч и нен и я Ч и ст ат а т ео р и я н а правот о.
Идеи
Науките се делят на два вида: • Науки за онова, което „е “ - физика, история, психология и т.н.; • Науки за онова, което „трябва да бъде“ - ети ка и право. Това са „нормативни“ науки, защ ото не само обясняват и описват яв ления, но и предписват. Н ормите не са случаен набор о т правила. Сред нормите има йерар хия. Една норма зависи о т друга норма и черпи сила и оправдание о т нея.
Хронологии
279
Всяка, дори най-конкретната норма („Пушенето 6 университета е заб ранено“ ) зависи о т друга, по-висша норма („Правилник на университе т а “ ), а т я о т своя страна зависи о т друга норма („Закон за висш ето образование“ ), която пък зависи о т най-висшата норма („Конституция на Република България“ ).
Пирамидата на правото завършва в онази „о с н о в н а норма“ (Конс т и т у ц и я та ), о т която черпи сила цялото право и всичките негови нор ми. Правото е съвкупност о т норми, които им ат принудителен харак т е р (за разлика о т нормите на е ти ка та ). Теорията на Келзен се нарича „ч и с т а те о р и я на правото", защ ото изследва само йерархията о т норми, а не се интересува о т социални т е и е ти че ски те основания на нормите. Тази теория е нещо ка т о „ма т е м а т и к а “ или „логика“ на правото. О т то зи възглед следва, че д ъ рж а ва та не е нищо друго освен набор о т правни норми о т определено равнище в йерархията на нормите. Дър ж ава та е съвкупност о т норми с централизиран характер и има моно пол върху принудата (всяка друга принуда е бандитска). Правото е „поста р о “ о т държавата, защ ото норми има и в архаичните общ ества.
Попер (1902-1994) Ж и в о т Карл Попер е роден във Виена. Първо е преподавател по м ате м а ти ка и физика в лицей. През 1937 г. става професор в Нова Зеландия. През 1949 г. е избран за професор по логика и методология в Лондонската школа по икономика. Съч и нен и я О т в о р е н о т о о б щ е с т в о и н е г о в и т е неприят ел и, 2 тома. Идеи О питва да съчетае либералната идея с идеята за социална държава. Няма една и сто р и я, а има много истории. И стори ята няма об ектив на цел, няма закони. И стори я та и развитието на об щ е ств о то не м о га т да бъдат предсказвани.
280
Приложения
О б щ еството може да се развива само чрез локални и постепенни, а не чрез глобални и революционни промени. Маркс ка т о кр ити к на капитализма в много отношения е прав, но ка т о пророк е напълно на грешен път. Марксизмът е невярно историчес ко пророчество. Д ърж авата е едно необходимо зло, но силата й не трябва да бъде абсолютна. Демокрацията е не просто власт на м нозинството, а власт, която зачита правата на м алцинството. В противен случай демокрацията е тирания на м нозинството над м алцинството. Демокрацията не само допуска, но и стимулира инакомислието. Демокрацията се отличава о т тир ани ята и по това, че правителст в а та се сменят по мирен път. Защ ото в началото на революциите са м е ч та те л и те , а в техния край - циниците. В точния смисъл на думата „власт на народа“ е утопия, достатъчна ни е „власт на закона“ . Попер е автор на идеята за „о т в о р е н о т о о б щ ество“ (ореп зосн е1у), която се поддържа о т Джордж Сорос и много съвременни полити ци и мислители. Едно общ ество е отворено, ко га то в него има свободни публични дис кусии, които влияят върху в л а с тт а и нейните институции. Такова об щ ество създава институции, които пом агат на хора, които не т ъ р с я т пряка изгода о т своята дейност (художници, а р ти с ти , учени, мислите ли), т .е . такова общ ество не разчита само на механизмите на пазара, за да развива определени дейности.
ХРОНОЛОГИЯ на основни д о к у м е н т и о т и с т о р и я на п р а в о т о Законодателство на Солон - законодателна реформа в Древна Гър ция, проведена о т Солон през 594 г. пр.н.е. (Законът на) XII таблици (1_ех с!иос1ес1т ТаЬи1агит) - римски законода телен паметник о т V в. пр.н.е. И н сти туц и и на Гай (1пзН1иДопез) - учебник по гражданско право, със тавен о т ю риста Гай в края на II в. о т н.е. Римски граждански кодекс (Согри$ щпз сМПз) - Сборник о т закони, съставен под ръководството на император Юстиниан през VI в.н.е. (встъпил в сила през 529 г., а през 534 г. издаден в нова редакция) И н сти туц и и на Ю стиниан (1пзМи1юпез) - учебник по гражданско пра во, притежаващ силата на закон, ч а с т о т Согриз щпз сМИз. Д и ге с ти или Пандекти (01дез1ае зей Рапс1ес1ае) - систем атична прав на енциклопедия, съставена чрез извлечения о т съчинения на най-авто р и т е т н и т е римски юристи, ч а ст о т Согриз щпз смИз. Крумово законодателство - закони, издадени през IX В. о т хан Крум. Закон за съдене на хората (Законъ соудньЮ людьмъ) - първи българс ки и славянски писан закон, датиращ о т IX в. Саксонско огледало - юридически паметник о т германското феодал но право о т XIII в. Магна харта (Мадпа СЬаг1а) - „Велика харта на свободите“ , юриди чески документ о т и сторията на Англия, датиращ о т XIII в. Декларация за независим остта (на САЩ) - Приета на 4 юли 1776 г. Декларация за правата на човека и гражданина о т 1789 г. - доку мент, приет о т Националното събрание на франция на 26 август 1789 г. Декларация за правата на човека и гражданина о т 1793 г. - доку м ент, приет о т Конвента на Франция на 24 юни 1793 г. Ф ренски граж дански кодекс (Сос!е см!) - първи граждански кодекс след епохата на римското право, съставен под ръководството на Напо-
282
Хронология
леон („Наполеонов кодекс“ ) и влязъл в сила о т 1804 г.
Австрийски граждански кодекс (АПдететег ВиегдегПсНез Оезе^ЬисЬ - АВОВ) - приет през 1811 г.
К о н сти туц и я на Българското ц арство - първата българска консти туция, приета на 16 април 1879 о т Учредителното събрание, проведено във Велико Търново. Германски граждански законник (кодекс) (ВиегдегНсбез Оезе1гЬис1п ВОВ) обнародВан на 24 август 1896 г. и влязъл в сила о т 1 януари 1900 г. Италиански граждански кодекс (СосЛсе см ю ) - приет през 1865 г., за менен с нов кодекс през 1942 г. К о н сти туц и я на Народна република България - в т о р а т а българска конституция, приета на 4 декември 1947 г.
Всеобща декларация за правата на човека - приета о т ООН на 10 декември 1948 г.
Европейска конвенция за защ ита правата на човека и основните сво боди - приета о т Съвета на Европа на 4 ноември 1950 г. К о н сти туц и я на Народна република България - т р е т а т а българска конституция, приета на 16 май 1971 г. Европейска харта за м е с тн о т о самоуправление - приета о т Съвета на Европа на 15 октомври 1985 г.
Конвенция за правата на д е т е т о - приета о т ООН на 20 ноември 1989 г., ратифицирана о т България и влязла в сила о т 3 юли 1991 г. Шенгенско споразумение - подписано в Шенген на 16 юни 1990 г. Пър вият му вариант е подписан о т п е т страни (Франция, Германия, Белгия, Люксембург и Холандия) още през 1985 г. К о н сти туц и я на Република България - ч е т в ъ р т а т а българска конс титуци я , приета на 12 юли 1991 г.
Европейска харта за регионалните или малцинствените езици приета о т Съвета на Европа на 5 ноември 1992 г. Рамкова конвенция за защ ита на националните малцинства - при е т а о т Съвета на Европа през ноември 1994 г.
П а кт за ста б и л н о ст на Европа - подписан на Парижката конферен ция през м арт 1995 г.
Закон за защ ита на д е т е т о - обнародван на 13 юни 2000 г.
РЕЧНИК на п о н я т и я т а по п о л и т и к а и право Абсолю тна монархия Държавна форма, характерна за XVII в., В която кралят е суверен, В него е съсре доточена цялата политическа Власт и о т него произтичат побечето о т права та . Символ за неразделеност на Власти те .
Битие философска категория за съществува щ ото като цяло. Обхваща обществото, природата, идеите.
А вторитар изъ м форма на упражняване на вла стта о т отделно лице, която е близка до дикта тур а та . Авторитарната Власт и управ ление може да почива на а вто р и те та на управляващите.
В а сал и тет Феодална система на йерархична лична зависимост. Едната страна - „васал“ зависи о т другата страна - „сюзерен“ в резултат на договор, според които сюзеренът дава земя („феод“ ) на Васала. Сюзеренът има задължението да защи тава своя васал, а васалът - да служи на своя сюзерен. В МП васалитет озна чава ограничен суверенитет на държа ва.
А вторитет Специфичен вид отношение на властта, при което о т с ъ с т в а т насилие и запла хата с него. Съжденията и оценките на страната, която въплъщава авторите та , се приемат о т тези, които му се подчиняват, за образци на истина, ком п ете н тно ст, справедливост. Агреман Декларирано съгласие на една страна да приеме чужд дипломат. А дм инистративно право Дял о т публичното право, уреждащ прав ния порядък в държавните институции. Анархия О тсъствие на държавност и гражданско законодателство, безвластие.
Була Правен а к т на папската администрация.
В е то (о т лат. „уею“ - „забранявам“ ) Право на забрана. В българското законо дателство президентът има право на вето над законопроект в Народното събрание. Вещи Във философията - материален пред мет, които е устойчив и идентичен във времето; единство о т качества и свой ства. В правото - нещо, което не притежава свобода и в което човек може да обективира своята свобода.
чужда
Вещни права Защитена свобода на лицето спрямо всички други лица по повод на вещите собственост, владение, сервитут, суперфиция.
Апартейд Официална политика на изолация на мес т н о т о африканско население в Южна Африка до 1990 г. Апертейдът е опреде лен о т ООН като престъпление срещу човечеството.
Вещно право Дял о т гражданското право. Обхваща формите на вещните права (собстве ност, владение, сервитути).
Анексия Неправомерно присвояване държавна територия.
на
284
Приложения
Виза Отбелязано 6 документа за самолич ност разрешение да се пребивава в чуж да държава. Вина Свързана с умисъл или непредпазливост отговорност за противоправно деяние. Вменяемост Възможност за приписване на вина и но сене на отговорност о т лица. Война Въоръжен конфликт между държави. Воля Съзнателно усилие за преодоляване на препятствие пред разума - телесно влечение или външно въздействие. Всеобща декларация за правата на чо века Декларация, приета на 10 декември 1948 г, о т Генералната асамблея на ООН. Гражданско общ ество Сферата на междучовешките отноше ния, която е извън намесата на държав ната власт; неподчинената на държавна принуда зона на свободен избор и създа ване на общности. Гето Изолация на население (напр. на евреите о т края на Средновековието до Велика т а френска революция) в определена част о т града, с което се ограничават техни права. Граждански кодекс Систематична подредба на правни нор ми, обхващащи гражданското право. ГУЛАГ (о т руски - „Главное Управление Лагерей“) Система о т лагери в СССР за крими нални и политически затворници, осно вана на изолация и каторжен труд. ГУ ЛАГ е създаден през 1930 г. и включва десетки изправително-трудови лагери,
колонии за непълнолетни и домове за де ца. Само политическите затворници са над 3 млн. Дванадесет таблици Римски сборник о т закони о т V век пр. н.е., изписан на 12 дъсчици. Декларация за правата на човека и гражданина о т 1789 г. Първа и най-известна декларация за права на човека. Приета е по време на Великата френска революция о т Учреди телното събрание на 26 август 1789 г. В нея са закрепени естествени те пра ва на човека, които другите индивиди, общности, институции и държавата не м огат да му отнемат.
Демокрация (о т стгр. „РетокгаЧа“ „народовластие “) 1. форма на държавата, при която наро дът е суверен и всички права произти ч а т о т неговата пряка воля или о т из брани о т самия него представители. 2. Власт на мнозинството или форма на вземане на решения, при която определя ща е позицията на мнозинството. Д еспотия (о т стгр. ,юезро1е1а" - неог раничена власт) Власт, която е основана на пряка зави симост или лична преданост. Деспотиз мът е отрицание на народовластието и на свободното гражданско общество. Деспотични са неограничените източни монархии. Д иктатура форма на управление на държавата, ко ято е противоположна на демокрацията. При нея е нарушен суверенитетът на народа. Д и к т а т у р а на пролетариата Според доктрината на комунизма Д.п. е необходим преходен етап между капита лизма и социализма (комунизма). При Д.п. цялата власт принадлежи на работ ническата класа, а правата на „експло-
Речник
285
а тато р ски те класи“ са силно ограниче ни.
Император Титла на монарх в империя.
Договор Създадена конкретна правна връзка между лица по тяхна инициатива.
Империум Върховната власт (съдебна, админист ративна, военна).
Дуел Ритуална форма на „частна война“ , чрез която благородници уреждат спор (обик новено за нарушена чест). Смятало се е, че в дуела побеждава не по-умелият, а Бог помага на онзи, на чиято страна е правдата.
Империя Монархична държава с огромна т е р и т о рия, която включва множество покорени народи (съответно превзети държави).
Държава Система о т властни и правни отноше ния, обхВащаща населението (народа) върху определена територия. В основа т а на държавата е монополът върху властта и използването на принуда, ко ито се осъществяват чрез публични ин ституции. Държавата е ограничена о т индивидуал ните права на индивида, автономност т а на гражданското общество и о тно шенията с други държави и международ ни институции. Е сте ств е но право Право, което произтича о т самата при рода на човека (или на нещата). Е.п. е вродено и предхожда правото на законо дателя (позитивното право). Е.п. включ ва е сте стве ни те права на човека. На това основание революционерите о т Великата френска революция отхвърлят неограниченото право на краля. Е та ти зъ м Засилено участие на държавата В иконо миката. Закон Основна правна норма, създадена о т парламента. Законът е по-висша норма о т наредбите, правилниците и всички останали норми, създадени о т други ин ституции.
И мпичмънт Процедура за отстраняване на прези дент или на висш съдия в САЩ, Англия и някои други страни. Инквизиция Съдебно-наказателна процедура в римокатолическата църква, чрез която се преследвали, съдели и наказвали ерети ци. Възниква през XIII и съществува до XIX в. Папата официално отменя инкви зицията едва през 1859 г. Индивидуалност Природното и духовно своеобразие на човешкия индивид. Индивидуализъм Защита на индивидуалността и индиви дуалната свобода. Истина С ъ ответстви ето между мисълта и ней ния предмет. Казионна организация Иронично название на обществена орга низация, която се издържа о т държавния бюджет („хазната“), т.е. намек за ней ната несамостоятелност. Канонично право Църковно право. То съдържа правните норми, на които се подчиняват служи те лите на църквата. По този начин един свещеник се подчинява не само на общите правни норми на държавата, но и на допълнителните норми на канонич ното право.
286
Приложения
Казус Отделен случай на правен конфликт, кой т о изисква разрешаване чрез общите правни норми. Капьорство (корсарство) Насилие по време на война о т страна на частни кораби над кораби о т неприятел ски или неутрални държави, което се подкрепя о т някоя о т воюващите дър жави. Кодекс Систематизация на правни норми в оп ределена област: граждански кодекс, се меен кодекс, кодекс на труда и др. Конвенция Вид международен договор, основаващ се на вече постигнати договорености. Консерватизъм Политическо течение и интелектуална традиция, зародили се през XVIII— XIX в. като реакция срещу революционното насилие и промените чрез насилие. Свър зан е с уважението към установените институции и форми на управление. Конституционна монархия Вид монархия, при която вла стта на мо нарха е ограничена о т представителен орган (парламент) и/или основен закон, чрез който се определят функциите на държавния глава, неговите права и за дължения. К о н сти туц и я Основен и висш закон на една държава. Конституцията е основа за създаване т о на конкретни закони и висша норма, на която другите норми са подчинени и не м огат да противоречат. В основата на конституцията лежат човешките права. Конфедерация Вид обединение на няколко държава, при което т е запазват относителна самос тоятелност (особено в международен план).
Крал Титла на монарх в Западна Европа. У т върдила се е по името на Карл Велики. Легалност Характер на действие, което не проти воречи на установени норми и закони. Л е ги ти м н о с т Споделена о т хората вяра в авторите та , в законите и в моралните основания на управляващите да упражняват власт. Либерализъм Политическо течение и интелектуална традиция в Новото време, свързани със защ итата на индивидуалната свобода и автономното гражданско общество. Л ичност Индивидът о т гледна точка на морала. Лице Индивидът о т гледна точка на правото; субект на правото. М а ги с тр а т и Висши държавни служители. В по-тесен смисъл - висши служители в съдебната система. М а ги стр а тур а (о т лат. „тад1з(га1из“ „власти“ ) Висшите държавни длъжности. М етеки Име на чужденците в древна Атина. Мете ки т е били лишени о т граждански пра ва - нито избирали, нито можело да бъ д ат избирани в органите на властта. М инистър (о т лат. „тю1з1го“ - „служа“) Ръководител на висша държавна инсти туция о т изпълнителната власт. Монархия (о т стгр. „топагсШа“ - „единовластие“) форма на държавата, при която държав ният глава е суверен, а не народът. Мо нархът може да има различни имена император, цар, султан, шах.
Речник
Наказание Правна санкция за нарушаване на правни норми. Национално право Правото в границите на една държава, доколкото се различава о т международ ното право; правният порядък, характе ризиращ вътрешния суверенитет на държавата. Обичайно право Съвкупност о т неписани норми, които се превръщат в правни норми в резул т а т на продължително във времето действие. Нормите на обичайното пра во са основани на традицията и имат авто р и те т. Олигархия Съсредоточаване ресурсите на държав ната власт в ръцете на малка група ли ца, които ги използват за свое обогатя ване. Омбудсман Обществен защитник. Терминът идва о т шведски език, понеже първо в Шве ция е възприета тази фигура на общес твен защитник (или обществен посред ник). Остракизъм Процедура за прогонване на политик. Партия Политическо обединение о т индивиди, които имат общ възглед за нужното на държавата законодателство и за начи на, по които трябва да се извършва уп равлението. Партиите на вигите и т о рите, възникнали през XVII в. Англия, са първообраз на съвременните политичес ки партии. Партокрация Неограничена власт на една партия (евентуално допълнена о т няколко неини сателити). Характерно за епохата на тоталитаризма.
287
П и р а тс тв о Частно насилие в о ткри то море над ко раби, извършвано о т морски съдове и екипажи, които за разлика о т капьорството не се подчиняват на никаква прав на власт. Плебисцит Допитване до народа по конкретен въп рос. Най-често е синоним на референ дум. Плутокрация Власт, основана на богатство. П озитивно право Създадената о т държавата система о т правни норми. Полис Град-държава в древна Гърция. Политика Сфера о т обществения живот, в която индивиди и техни обединения се стр е м я т да изложат и да наложат своите възгледи и оценки за сегашната и бъде щ ата мяра на съгласуване на човешка т а свобода, т.е. възгледите си за се гашното и бъдещото законодателство и управление на държавата. Полития Най-удачната форма на държавата спо ред Аристотел, заимстваща добрите страни на аристокрацията и демокраци ята. Полиция Институция за охрана на вътрешния ред в държавата, за разлика о т армия та , която защитава държавата о т вън шна опасност. Политическа система Границите на политическата система се определят о т държавата и някои не държавни формирования (политически партии, граждански движения, профсъю зи и др.).
288
Приложения
Полицейска държава Държава, в която иари неограничен дър жавен надзор над частния живот на ин дивидите-поданици. Среща се главно през ХШ-Х1Х в.
оретическата философия, която има за предмет фундаменталното човешко знание, практическата философия се за нимава с човешката свобода като пър воизточник на моралните и правните прояви на човека.
Права на човека Фундаменталните определения на чо вешката свобода в правово отношение.
Практическо Действие, основано на свободата, т.е. на избора на личността.
Право Система на съгласувана и външно гаран тирана човешка свобода; учение за сво бодата и за съчетаване свободата на индивидите; елемент о т образованието, който подготвя специалисти в област т а на правото.
Прецедент Правно решение, прието за образец. Презумпция Допускане, което се основава на по-об що правило - закон, принцип.
Право на народите (лат. „]и5 депйит“) Така в Рим са наричали международното право.
Признание Дипломатически а кт, с който правител с тв о т о на една държава признава нова държава или ново правителство.
Право на първата нощ Характерно за феодализма насилие над личността, практикувано о т феодали спрямо дъщерите на своите крепостни селяни.
Принцип Начало, о т което произтича нещо друго и на което т о се основава. Принципът може да е основна мисъл, основна идея, главна предпоставка.
Правова държава Държава, в която в л а стта е строго оп ределена чрез закони и са гарантирани правата на човека. Нейна противопо ложност е неправовата държава (напр. средновековната държава, абсолютистката държава, то та л и та р н а та държава - фашистка и комунистическа, източни т е деспотични монархии).
Престация Дължим резултат в едно облигационно отношение. Престацията е поето за дължение, което създава правна връзка.
Правомощие Дадена о т закона правна възможност. Правопорядък Произтичащ о т правото порядък. Правоспособност Призната способност за притежаване на права. Практическа философия Дял о т философията. За разлика о т т е
Престиране Осъществяване на дължимия резултат. Престъпление Съзнателно престъпване на правни нор ми, при което се нанася ущърб на нечия свобода. Прокуратура Понеже съдът не може сам да инициира дело (да се самосезира), това трябва да направи някой друг - гражданин или про курор. Гражданският иск е частен, а прокурорът предявява обвинение о т името на обществения интерес. Просвещение
Речник
289
Робство
Идейно течение през XVIII 6., насочено срещу църковните и светските привиле гии на феодалното общество. Просве щението е борба на водещите мислите ли в Европа срещу невежеството, проя вявано о т управлявани и управляващи.
Правна форма на собственост върху чо века, която е съществувала в редица периоди о т историята на човечество то . Робът се третира като „говореща вещ“ или „одушевен инструмент“ .
Простъпка
Самодържавие
Незначително нарушение на правни нор ми (за разлика о т престъплението).
Форма на управление, при която върхов ната власт принадлежи на едно лице или институция (на монарха, триумвират, конвент и др.) като символи на единст вото на държавата.
Публично право Дял о т системата на правото, допъл ващ частното право. В публичното пра во правните норми са установени влас тнически - в резултат на вече делеги рани о т индивидите правомощия.
Сатрап Титул на местен управник в древна Пер сия, който се превръща 0 нарицателно име за своеволен местен управник.
Разделение на властите Принцип на държавно устройство, спо ред който висшата публична власт е по делена между правителството, парла мента и съда. Целта е властта в дър жавата сама да се ограничава и балан сира.
Свобода Фундаментално качество на човека, проявяващо се в това да не зависи о т нещо друго и да създава неща - реални (вещи) или идеални (идеи, ценности).
Сегрегация Ратификация Утвърждаване на международни правни норми о т националния законодателен орган, т.е . тяхното приемане, включва не в националното законодателство.
РегентстВо Временно осъществяване на монархи ческа власт о т други лица, когато мо нархът сам не може да стори това по ради непълнолетие или болест.
Република форма на държавата, при която суверен е народът, за разлика о т монархията, при която суверен е едно лице.
Изолация на етническа или расова осно ва, която нарушава основни права на на селението.
Сенат (о т лат. „зепех“ - „старец“) В древен Рим сенатъ т е съвет на ста рейшините. В съвременното право сена т ъ т е висш законодателен орган (напр. в САЩ) като горна камара на парламен та . Сенъор (о т лат. „зепюг“ - „старши") В епохата на феодализма собственик на земята в един феод, притежаващ власт над живеещите там селяни.
С ервитут Реформация Идейно течение в Западна Европа през XVI в., насочено срещу властта на римокатолическата църква. Реформацията довежда до появата на п р о т е с т а н т с т вото и ориентирането на човека към личен избор и лична отговорност.
Право за ползване на чужда вещ.
Семейно право Дял о т гражданското право.
Собственост Вещно право, изразяващо обективизацията на свободата във вещите като
290
Приложения
свои спрямо свободата на Всички други индивиди.
власт е съсредоточена не в едно лице, а в определено съсловие.
Социална държава
Талион
Държава, която по конституция не само провъзгласява, но и се ангажира с иконо мически гаранции за определен кръг о т социални права - право на труд, образо вание, здравеопазване и др.
Принцип в древното правосъдие, според който всяка нанесена щ ета трябва да бъде възмездена ("Око за око, зъб за зъб", според т е кс т а о т Библията).
Територия Социализъм
Пространство, върху което се разпрос тира суверенитетът на държавата.
Политическо течение, пледиращо за по вече равенство в социалните отноше ния, за по-голяма роля на държавата за преразпределение на благата в полза на социалната справедливост.
Светска власт, основана и слята с ре лигиозната власт.
Средновековие
Трудово право
Период в историята на Европа, обхва щащ времето между А нтичн о стта и Ренесанса, т.е . между VI и XIV в.
Дял о т частното право, уреждащ взаи моотношенията между работодатели и трудещи се.
С та тус
Търговско право
Правно положение, произтичащо о т под веждането на нещо под правни норми.
Дял о т частното право, уреждащ прав ните отношения между търговците.
С татут
Указ
Произтичащо о т правни норми положе ние на лице или институция.
Правен а кт. В България укази се изда в а т о т президента на републиката.
Субект
Умисъл
Носител на качества, способности, ак тивност; негово друго е пасивният обект.
форма на вина, свързана със съзнател но правонарушение.
Теокрация
Унитарна държава Суверенитет Правната субектност на държавата вътрешна и външна. С убектът на прав ния порядък.
Единна държава, т.е. имаща една конс титуция, едно законодателство и един но гражданство.
Феод Султан Монарх в ислямска държава.
Съд Институция на държавната власт, анга жирана с преценката на правонарушени ята; висш арбитър на правните спорове в една държава.
Съсловна монархия Вид монархия, при която суверенната
Поземлено право през Средновековието в Европа, при което феодалът отдава част о т земите си на свои васал, които му служи, а към когото той има задъл жението да го защитава..
философия Фундаментална форма на човешкото знание, ангажирана с изследване основа нията на човешките знания и постъпки.
Речник
Философия на правото Дял о т практическата философия. Има за предмет идеята за правото и за цел обосноваване на основните правни поня тия и на тяхната система по философ ски начин - чрез философски понятия и методи. Физическо лице Индивидът като лице, като субект на свободата о т правна гледна точка, т.е. с оглед на нейната външна реализация и външно съгласуване със свободата на всички останали. Хан Монарх при тю ркските народи. Цар (о т лат. „заезаг“ - „цезар") Име на монарх според българската и руската терминология, прилагано за именоване на монарсите о т собствена т а история, но понякога и към други мо нарси о т други култури. Ценз (о т лат. „сепзиз“ - „оценка“) Имуществено или образователно изиск ване за получаване на права. Цензура Нормативно ограничаване на свободата на печата и словото о т страна на дър жавни институции. Ч астно право Дял о т правото, уреждащ правните о т ношения между лицата ка то равностой ни субекти. Шах Монархическа т и т л а в някои източни страни. Юридическо лице Персонификация на правен субект, кой т о не съвпада с индивида. Обхваща ед но или няколко физически лица, които се договарят за неговите правни качества - обем на правоспособност и дееспособ ност, съгласно произтичащите о т об щите закони правни възможности.
291
Юрисдикция Правомощие за преценка и решаване на правни конфликти. Юриспруденция Правни познания. Конкретна система о т правни познания. С о т т о п 1аш Обичайно право в английската правна традиция. 1.а155е2-{а1ге
Основна максима на либералната тради ция в политическата философия за нена месата на държавата 8 частния живот на гражданите; „О ставете нещата да се развиват сами.“
АВТОРИ И СЪЧИНЕНИЯ Айнщайн, Алберт (1879-1955) - немски физик, създател на специал н а та (1905) и общ ата (1916) теория на о тн о с и те л н о с тта . А рент, Хана (1905-1975) - немска авторка о т еврейски произход, уче ничка на Хайдегер, емигрира в САЩ. Съч.: Ч о в е ш ка т а сит уац ия. Бейкън, франсис (1561-1626) - английски философ. Съч.: О пит и. Бердяев, Николай (1874-1948) - руски религиозен философ. Съч.: З а р о б с т в о т о и с в о б о д а т а н а ч о в е ка . П р е д н а з н а ч е н и е т о н а ч о в е ка, Смисълът н а т в о р ч ес т в о т о . Балзак, Оноре дьо (1799-1850) - френски писател. Съч.: Ш а н г р е н о в а ко ж а .
Бакунин, Михаил (1814-1876) - руски мислител и революционер, под държащ т е з а т а на анархизма. Съч.: Д ъ р ж а в н о с т и анархия. Белински, Висарион Григориевич (1811-1848) - руски публицист. Бентам, Джереми (1748-1832) - английски философ, т е о р е ти к на утилитаризма. Бергсон, Анри (1859-1941) - френски философ, защ итник на интуици ята, родоначалник на идеята за „отворено общ ество". Съч.: Т в о р ч е с к а т а еволю ция, Д в а т а и зт о ч н и ка н а м о р ал а и рел игия т а.
Бердяев, Николай Александрович (1874-1948) - руски религиозен философ. Съч.: ф илософ ия н а н е р а в е н с т в о т о . Боден, Жан (1530-1596) - френски мислител, автор на идеята за су веренитета. Съч.: Ш е с т к н и г и за р е п у б л и ка т а . Босх, Йеронимус (1450-1516) - фламандски художник, любител на фан та сти ч н и мотиви. Буаст, Пиер (1765-1824) - френски писател, колекционер на афориз ми. Бьорне, Лудвиг (1786-1837) - немски писател. Вебер, Макс (1864-1920) - немски философ и социолог, създател на те о р и я та за идеалните типове ка т о средство за обяснение на социалната д ействителност. Съч.: П р о т е с т а н т с к а т а е т и ка и д у хъ т н а ка п и т а л и зм а , С т о п а н с т в о и о б щ е с т в о .
Вергилий (I в. пр.н.е.) - римски поет. Съч.: Е н е и д а . Вини, Алфред дьо (1797-1863) - френски поет. Волтер, Франсоа-Мари Аруе (1694-1778) - френски писател и фило соф, един о т великите просветители през XVIII в. Съч.: О п и т за н р а в и т е и д у х а н а н а р о д и т е , К а н д и д или опт им изм ъ т .
Биографии и библиографи
293
Ганди (1869-1948) - индийски писател и политик. Защ итник на идея т а за „ненасилие“ . Гьоте, Йохан Волфганг (1749-1832) - немски философ, поет и мисли тел. Известен със своите максими в дух на умереност и и н т е лектуална благосклонност. Съч.: ф а ус т . Дал, Робърт - съвременен американски политолог. Съч.: З а д е м о к р а цият а.
Дарендорф, лорд Ралф - съвременен социален философ. Съч.: С л ед 1989. М о р ал , рево л ю ц и я и г р а ж д а н с к о о б щ е с т в о .
Д е м о кр и т - древногръцки философ, а то м и с т. Дюрер, Албрехт (1471-1528) - немски художник о т епохата на Ренесанса. Емерсън, Ралф Уолдо (1803-1882) - американски по ет и философ. Съч.: П р и р о д а т а Енгелс, Фридрих (1820-1895) - немски социален мислител, съратник на Маркс. Съч.: М а н и ф е с т н а к о м у н и с т и ч е с ка т а парт ия (в съавт о р с т в о с Маркс). Еразъм Ротердамски (1466-1536) - холандски писател, най-ярък пред ста ви те л на „северния Ренесанс“ . Съч.: В ъ зхвал а н а гл уп о ст т а. Жирарден, Емил дьо (1806-1881) - френски публицист. Ибсен, Хенрик (1828-1906) - норвежки драматург. Съч.: Н о ра. И зократ (436-338) - известен оратор о т древна Гърция. Йеринг, Рудолф (1818-1892) - немски ю рист и политически мислител. Съч.: Б о р б а з а право, Ц е л т а н а правот о. Карлайл, Томас (1795-1881) - английски писател и философ, близък до романтизма. Съч.: Героит е, п о ч и т т а къ м г е р о и т е и ге р о и ч н о т о в ист о рият а.
Кейбъл, Бранч (1879-1958) - американски писател. Келзен, Ханс (1881-1973) - основател на австрийската школа в т е о рия на правото. Съч.: Ч и ст ат а т ео р и я н а правот о. Конфуций (551-479) - китайски мъдрец. Съч.: Р а зм и с л и и б е с е д и . Лабрюйер, Жан дьо (1645-1696) - френски моралист. Съч.: Х а р а к т е ри.
Ламетри, Жулиен Офре дьо (1709-1751) - френски философ, материалист. Съч.: Ч о в е къ т -р а с т е н и е , Ч о в екъ т -м а ш и н а . Ларошфуко, Франсоа дьо (1613-1680) - френски писател, известен със своите афоризми. Съч.: М а к с и м и и р а зм и сл и . Лец, Йежи - полски писател, автор на сборници с афоризми. Льобон, Гю став (1841-1931) - френски психолог, автор на теория на масовата психика. Съч.: П сихология н а т ъ лпат а. Т и т Лукреций Кар (99-55 г. пр.н.е.) - древноримски поет и мислитела т о м и с т. Съч.: З а п р и р о д а т а н а н е щ а т а . Мадзини, Джузепе (1805-1872) - италиански публицист. М айстер Е кхарт (1260-1327) - немски философ-мистик. Съч.: П р о п о
294
Приложения
веди.
Мандебил, Бернард (1670-1733) - английски моралист. Съч: Б а с н я з а пч ел и т е.
Мил, Дж он С т ю а р т (1806-1873) - английски философ и икономист. Съч.: З а с в о б о д а т а , С и с т е м а н а л о ги ка т а. Михелс, Роберт (1876-1936) - немски социолог и политолог, който защитава идеята, че всяка организация създава и олигархия. Съч.: П о л и т и ч е ски т е парт ии, С оциология н а п о л и т и ч е ски т е п а р т и и в усл ови ят а н а с ъ в р е м е н н а т а д е м о кр ац и я .
Наполеон Бонапарт (1769-1821) - френски пълководец и император. Известен със сериозните си интелектуални занимания и широ ка ерудиция. Съч.: М а к с и м и и м исли. Ортега-и-Гасет, Хосе (1883-1955) - испански философ. Съч.: Б унт ъ т на масит е.
Оруел, Дж ордж (1903-1950) - писател, автор на знам енитата книга антиутопия „1984“ , в която изобразява деспотизма на т о т а л и т а р н а та власт. Падуански, Марсилий (1275-1343) - средновековен мислител, който развива идеите на А р истотел за държавата. Съч.: З а щ и т н и к на м и ра.
Паскал, Блез (1623-1662) - френски м а те м а ти к и философ, разглеж дащ човека ка то средина между безкрайно голямото и безкрай но малкото 8 универсума. Съч.: М исли. Пейн, Томас (1737-1809) - американски философ и политик. Съч.: В е къ т н а р а з у м а .
ПлаВт (254-184 пр.н.е.) - римски писател. Публий Сир (I 8. пр.н.е.) - римски актьор. Съч.: С е н т ен ц и и . Рибарол, А нтоан (1753-1801) - френски писател. Ришельо, кардинал дъо (1585-1642) - френски политически деец. Съч.: С пом ени. Розаноб, Василий Василиебич (1856-1919) - руски философ, известен ка т о „руският Ницше“ , с характерен е с т е т с к и стил. Съч.: Уе д и н ен о т о , М и м о л ет н о т о .
Роден, О гю с т (1840-1917) - френски скулптор. Ролан, Ромен (1866-1944) - френски писател. Ролс, Д ж он (р.1921) - съвременен американски философ на правото. Съч.: З а ст р а в е д л и в о с т т а . Ръсел, лорд Бъртранд (1872-1970) - английски философ. Със своята будна гражданска съвест и безспорен научен а в т о р и т е т Ръсел е един о т примерите за интелектуалец в XX век. Съч.: З а щ о н е съ м христ иянин, Л и б е р а л е н поглед върху р а зв о д а , Б р а к и морал, В о й н а и у ж а с във В и ет н а м , И д е и , ко и т о с а н ав р ед и л и н а ч о в е ч ес т в о т о , И д е и , коит о с а п о м о гн ал и н а ч о в е ч ес т в о т о .
Сен Симон, граф Клод Анри (1760-1825) - френски у т о п и с т , ерудит.
Биографии и библиографи
295
С ервантес, М игел де (1547-1616) - испански писател. Съч.: Д о н К и хот .
Софокъл (496^406 пр.н.е.) - древногръцки драматург. Съч.: Е д ип Ц а р Талес (625-546 г. пр.н.е.) - най-ранният древногръцки философ, един о т седемте мъдреци. Тацит (55-120) - римски историк. Съч.: А н ал и. Теоф раст (1\Л-Ш в. пр.н.е.) - древногръцки философ, ученик на А ристо тел. Съч.: Х а р а к т е р и . Теренций (195-159 пр.н.е.) - римски писател, автор на комедии. Толстой, граф Лев (1828-1910) - руски писател и мислител. Създава своя етическа интерпретация на хри стиянството. Съч.: Д н е в ници, С м ъ рт т а н а И в а н Илич.
Фойербах, Лудвиг (1804-1872),- немски философ, ученик на Хегел. Противопоставя на идеята за човека-дух своя възглед за конк ретния телесен човек и неговите потребности. Съч.: С ъ щ но ст н а х р ист ия нст во т о.
Франкъл, В и к т о р (р. 1905) - австрийски психолог. Съч: Смисълът н а ж ивот а.
Фройд, Зигмунд (1856-1939) - австрийски психолог, създател на пси хоанализата и на психоаналитичната интерпретация на морала. Съч.: А з и То. Ф ром , Ерих (1900-1980) - немски философ, съчетаващ фройдизма с марксизма и екзистенциализма. Съч.: Б я гст во от с в о б о д а т а , Д а и м а м или д а съм.
Фуко, Мишел (1926-1984) - френски философ, изследовател на знани е т о и в л а с тта . Съч.: Н а д з о р и н а к а з а н и е . Уайлд, Оскар (1854-1900) - английски писател с блестящ афористичен стил. Съч.: П о р т р ет ъ т н а Д о р и а н Грей. Унамуно, Мигел де (1864-1936) - испански философ с религиозно-ек зистенциална ориентация. Съч.: Т рагич но т о ч у в ст в о з а ж и в о т а на хорат а и народит е.
Фъргюсън, Адам (1723-1816) - шотландски етик. Хайдегер, М артин (1889-1976) - немски философ, известен със сво я т а теория на екзистенцията и човека „с!аз М ап“ . Съч.: Б и т и е и време.
Хайек, Фридрих (1899-1992) - австрийски философ и икономист, ра б о ти в Англия и САЩ. Съч.: П ъ т ят къ м р о б с т в о т о . Хелвеций, Адриан (1715-1771)- френски философ о т епохата на Прос вещението. Обяснява човешките постъпки с преследването на конкретен интерес. Херцен, Алекандър Иванович (1812-1870) - руски писател и философ. Съч.: М и н а л о и р азм и сл и . Холбах, барон Пол Анри (1723-1789) - френски философ о т епохата на Просвещението, яростен кр ити к на религията. Съч: С и с т е
Приложения
296
м а н а п р и р о д ат а.
Шамфор (1740-1794) - френски писател. Съч.: М акс и м и . Шбайцер, Алберт (1875-1965) - лекар, хуманист, почитател и позна вач на Бах. Автор е на „ети ка на ж и в о та “ . Съч.: У ч ен и ет о за б л а го г о в е е н е п р е д п р и р о д а т а .
Шилер, Фридрих (1759-1805) - немски поет и философ. Стреми се да примири суровия характер на дълга с е ст е т и ч е с ко т о удоволст вие. Съч.: З а е с т е т и ч е с к о т о въ зп и т ани е в п о р ед и ц а п и с м а . Шоу, Бърнард (1856-1950) - английски писател. Цицерон - римски мислител, близък до стоицизма. Съч.: З а д ъ р ж а в а т а, З а за ко н и т е .
Чернишевски, Николай Гаврилович (1828-1889) - руски писател. Съч.: К а к в о д а с е п р а в и ? Юго, В и кто р - френски писател-романтик. Съч.: П а р и ж к а т а С в е т а Б о го р о д и ц а.
Ясперс, Карл (1983-1969) - немски философ-екзистенциалист. Съч.: Д у х о в н а т а с и т уац и я н а в р е м е т о .
ФИЛОСОФСКИ КАЛЕНДАР Януари
Юн и
4 - умира Албер Камю (1960 г.) 18 - р. Шарл дьо Монтескьо (1689 г.) 22 - р. френсис Бейкън (1561 г.), р. Готхолд Ефраим Лесинз (1729 г.)
21 - р. Жан-Пол Сартр (1905 г.) 28 - р. Жан-Жак Русо (1712 г.)
Юл и Февруари 10 - ум. Шарл дьо Монтескьо (1755 8.) 11 - ум. Рене Декарт (1650 г.) 17 - изгорен е на клада Джордано Бруно (1600 г.) 21 - ум. Бенедикт Спиноза (1677 г.) 22 - р. Артур Шопенхауер (1788 г.), ум. Имануел Кант (1804 г.) 23 - р. Карл Ясперс (1883 г.) 26 - ум. Карл Ясперс (1969 г.) 28 - р. Мишел дьо Монтен (1533 г.)
Март 6 - р. Николай Бердяев (1874 г.) 14 - ум. Карл Маркс (1883 г.) 18 - ум. Ерих фром (1980 г.) 23 - р. Ерих Фром (1900 г.), ум. Николай Бердяев (1948 г.)
2 - ум. Жан-Жак Русо (1778 г.) 12 - ум. Еразъм Ротердамски (1536 г.) 19 - р. Блез Паскал (1623 г.) 28 - р. Карл Попер (1902 г.)
Август 25 - ум. Фридрих Ницше (1900 г.) 27 - р. Георг Хегел (1770 г.)
С е п т е м в р и 13 - ум. Мишел Монтен (1592 г.) 21 - ум. Артур Шопенхауер (1860 г.) 26 - р. Мартин Хайдегер (1889 г.) 29 - р. Мигел де Унамуно (1864 г.)
О к т о м в р и 15 - р. Фридрих Ницше (1844 г.) 28 - р. Еразъм Ротердамски (1469 г.)
Април 5 - р. Томас Хобс (1588 г.) 9 • ум. Френсис Бейкън (1626 г.) 15 - ум. Жан-Пол Сартр (1980 г.) 22 - р. Имануел Кант (1724 г.)
Ма й 5 - р. Сьорен Киркегор (1813 г.), р. Карл Маркс (1818 г.) 26 - ум. Мартин Хайдегер (1976 г.) 30 - ум. франсоа Волтер (1778 г.)
Ноември 4 - р. Албер Камю (1913 г.) 10 - р. Фридрих Шилер (1759 г.) 11 - ум. Сьорен Киркегор (1855 г.) 14 - ум. Георг Фридрих Хегел (1831 г.) 21 - р. Франсоа Волтер (1694 г.) 24 - р. Бенедикт Спиноза (1632 г.)
Декември 4 - ум. Томас Хобс (1679 г.) 31 - ум. Мигел де Унамуно (1936 г.
БИБЛИОГРАФИЯ ПО ЕТИКА Класически произведения А р и с т о т е л , Никомахова етика. Изд. ГАЛ-ИКО. С., 1993 Д иоген Лаерций, Ж иВ отът на философите. С., Народна култура, 1985 Камю, А. М и т ъ т за Сизиф. - В: А. Камю. Чужденецът. М и т ъ т за Сизиф. С., Народна култура, 1982 К а н т , Им. Основи на метафизика на нравите. С., Наука и и зку с т во, 1974 К а н т , Им. Критика на практическия разум. С., Изд. на БАН, 1974 Ларошфуко, Ф рансоа дьо, Максими и размисли. Жан дьо Лафонтен, Басни., Жан дьо Лабрюйер, Характери. С., Народна култура. 1983 М арк Аврелий, Към себе си. С., Народна култура, 1986 М о н те н , М. Опити. Т. 1-3. С., Наука и изкуство, 1980 Ницше, Към генеалогията на морала. С., Захарий Стоянов, 2000 Ницше, Отвъд доброто и злото. С., Захарий Стоянов, 2000 Паскал, Мисли. С., ЛИК, 2001 П латон, Държавата. - В: Платон. Диалози. Т. 3. С., 1981 С а р тр , Ж .-П . Екзистенциализмът е хуманизъм. С., ЛИК, 1994 Сенека, Избрани диалози. С., Наука и изкуство, 1987 Сенека, Нравствени писма до Луцилий. С., Т. 1, 2, 1994-1996 Теоф раст, Характери. С., 1995 Франкл, В. Логотерапия. С., фондация Отворено общ ество, 1994 Цицерон, Етически т р а к т а т и . С., Народна култура, 1984
Антологии Видева, Н., П. Горанов, Антология по етика. Т. 1, ч. 1-2, С., Наука и изкуство, 1987-1989
Изследвания ВидеВа, Н. Моралната идея 6 и сто ри ята на европейската култура. С., 1990 Нешев, К. Система на е т и ка т а . С., СОфИ-Р., 2000 Нешев, К. История на европейската етика. С., Унив. изд. „Св. Кл. Ох ридски“ , 1995 Паси, И. Френски моралисти: М онтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер. С., Наука и изкуство. 1978
Учебници Видева, Н., П. Горанов. Етика. Учебник за 10 клас. С., Минерва, 1993 Нешев, К. Етика. Учебник за студен ти . С., Изд. СОфИ-Р., 1995
БИБЛИОГРАФИЯ ПО ПРАВО Класици по философия и теори я на правото А р истотел, Политика. С., „Отворено общ ество". 1995 А ристотел, А ти н с ка та полития. С., Хр. Ботев. 1993 К а н т, Им. Метафизика нравов. - В: Им. К а н т . Сочинения. Т.4 (2). М., 1965
М онтескьо, Ш. За духа на законите. С., 1984 Русо, Ж .-Ж . За общ ественият договор. - В: Ж .-Ж . Русо. Избрани съчинения. Т. 1, С„ 1988 Платон, Държавата. - В: Платон, Съчинения. Т. 3, С., 1981 Соловьов, Вл. Оправдение на доброто. С., ЛИК, 1999 Хегел, Г. В. Фр. философия на правото. С., ГАЛ-ИКО. 2000 Цицерон, Марк Тулий, За държавата. За законите. С., СОфИ-Р, 1994
Изследвания по философия, теория и история на правото Андреев, М. Римско частно право. С., БАН, 1992 Бержел, Ж . Л. Обща теория на правото. С., 1993 Кели, Д ж . К ратка история на западната теория на правото. С., Ри ба. 1998 Неновски, Н. Правата на човека. С., ЛИК, 1994 Торбов, Ц. История и теория на правото. С., БАН, 1992 Торбов, Ц. Учение за държавата. С., ЛИК, 1995
Антологии и сборници Европейско гражданско образование. С., Д руж ество Гражданин, 1999 Колев, Ив., Д . Тафков, философия на правото. Антология. С., 1998 Права на човека. Сборник о т международни документи. Ню Йорк, ООН, 1992,
Учебници по философия на правото Й отов, С т . Въведение във философия на правото. С., 1994 Стоянов, Ж . философия на правото. С., 1994
ИЗВОРИ о т б ъ л га р с к о т о право Граждански процесуален кодекс Закон за адвокатурата Закон за администрацията Закон за задълженията и договорите Закон за закрила на д е т е т о Закон за избиране на народни представители, общински съветници кметове Закон за Конституционния съд Закон за лицата и сем ействата Закон за м е с тн о т о самоуправление и м е с тн а т а администрация Закон за М ин и сте р ство то на вътреш ните работи Закон за съдебната власт Закон за Върховния административен съд Закон за юридическите лица с нестопанска цел Кодекс на труда Конституция на Република България Наказателно-процесуален кодекс Правилник за организацията и д е й н о стта на Народното събрание
АДРЕСИ В ИНТЕРНЕТ по ф илософия, е т и к а и право Общи сайтове по философия, ети ка и право игаш.ит-зойа.Ьд/гезаигиз - систематичен каталог на философски ресурси о т екип на специалност „философия“ В СУ „Св. Кл. Охрид ски“ шшш.1ппсо11.ес1и/с1ер15/р№1/р|1Но/ - философски ресурси о т Тринити Колидж игот.рЬПозорНурадез.сот - философски страници иплллг-регзопа!.топазН.ес1и.аи/~<]еу/рНП/ - философия в кибер прос транството VVVVVV.Ь^рр^а^.еVап5V^IIе.есIи/ - търсачка за философски ресурси
Сайтове за философи х т ш .з р т о га .п е ! - Бенедикт Спиноза \лмлмл/.Неде1.огд - Хегелово общ ество 6 Америка ил<ш.тагх1з1з.огд - Карл Маркс \лплплг.Пе1с1еддег.огд - М артин Хайдегер Енциклопедии ш ут.згапю гй .ей и - Е н ц и кл о п е д и я по ф илософия на Станфордския университет, САЩ
\лм/т.и1т.ес!и/гезеагсЬ/|ер/ - И н т е р н е т е н ц и кл о п ед и я п о философия игат.Ьп1апшса.сот - Виртуален вариант на Е н ц и кл о п е д и я Б р и т а н ика
Български държавни институции у\мл/\м.рагНатеп1.Ьд - Народно събрание \лм/т.ргез1с!еп1.Ьд - П резидентство ш ш .доуегптеШ .Ьд - Правителство м т.тте с1 и.д о уе гпте п1.Ь д - М инистерство на образованието и науката
Международни организации \я/\лм/у.ип.огд - Организация на обединените нации \лмлмллипезсо.огд - ЮНЕСКО ш ту.еигора.еи.т! - Европейски съюз \лплмллатпез1у.огд - Амнести интернешънъл \лмлпллпа1о.т1 - НАТО Български портални сайтове Глобални търсачки \ллллл/.сИг.Ьд \лгол/у.опНпе.Ьд
иллллипю.Ьд \/у\лл/у.зеагс11.Ьд \лллл/у.а11.Ьд
\ллллл/.доод1е.сот \лл/м.уайоо.сот \лл/т.а11ам$1а.сот \лллллМеота.сот ш т .\л / 1$епи1.со т
302
Ф о р м и на д ъ р ж а в н о упр авл ение в Е вропа данните са към 01.01.2001 г.
Страна
Форма на управление
1. 2. 3. 4. 5. 6. 7. 8. 9.
Австрия Азербайджан Албания Андора Армения Беларус Белгия Босна Ватикана
10. 11. 12. 13. 14. 15. 16. 17. 18. 19. 20. 21. 22. 23. 24. 25. 26. 27. 28. 29. 30. 31. 32. 33. 34. 35. 36. 37. 38. 39. 40. 41. 42. 43. 44. 45. 46.
Великобритания Германия Грузия Гърция Дания Естония Ирландия Исландия Испания Италия Латвия Литва Люксембург Лихтенщайн Македония Малта Молдова Монако Норвегия Полша Португалия Румъния Русия Сан Марино Словакия Словения Сърбия Турция Украйна Унгария Финландия Франция Холандия Хърватска Чехия Швейцария Швеция
Федерална парламентарна република Президентска република Парламентарна република Парламентарна монархия Парламентарна република Президентска република Парламентарна монархия Президентска република Държавата се управлява о т папска комисия, начело с председател Парламентарна монархия Парламентарна република Президентска република Парламентарна република Парламентарна монархия Парламентарна република Парламентарна република Парламентарна република Парламентарна монархия Парламентарна република Парламентарна република Парламентарна република Парламентарна монархия Парламентарна монархия Парламентарна република Парламентарна република Президентска република Парламентарна монархия Парламентарна монархия Президентска република Парламентарна република Президентска република Президентска република Парламентарна република Парламентарна република Парламентарна република Федерална република Президентска република Президентска република Парламентарна република Парламентарна република Президентска република Парламентарна монархия Президентска република Парламентарна република Федерална република Парламентарна монархия
[
Иван Георгиев Колев Димитър Иванов Тафков Райчо Вангелов Пожарлиев ЕТИКА И ПРАВО за 10. клас Задължителна п о д го т о в к а Рецензенти на издателството: доц. Пламен Манариев Стелияна Ангелова Румяна Панкова Главен редактор Летелина Крумова Редактор на издателството Росана Паунова Корица и графичен дизайн П етко Минчев Художествен редактор Владимир Минчев Технически редактор Теодора Минчева Коректор Дарина Григорова Предпечатна подготовка П етко Минчев, Валери Ангелов
Българска. Издание първо/допечатка формат 70x100/16. Печатни коли 19 А 01-04-029-12 Издателска къща „Анубис" ООД, 1124 София, ул. „Младен Павлов" № 1 тел.: 944 35 03,944 16 43,
е-таН: апиЬ13_о1гм@аЬу.Ьд, |'к.апиЬ15@апиЬ|'з.Ьд, \лллм/.апиЬ1з.Ьд Търговски отдел, 1574 София, бул. „Проф. Цветан Лазаров“ № 18 тел.: 978 34 69,979 17 06 е-таН: 1гас1е@апиЬ|'5-Ьи1уез1.сот „Булвест - София“ АД, печатница „Вулкан“
13ВМ 978-954-426-363-8
Учебникът отговаря на държавните образователни изисквания за учебниците и учеб ните помагала и е одобрен със заповед № РД09-1665/17.00.2001 г. на министъра на образованието и науката. Оценители о т МОН: Мила Минева Емилия Радева Поля Димова Стефан Груев Живко Ганев
На корицата: Кола със сено, централна част на тр ипти х о т фламандския художник Йеронимус Босх (1450-1516)
Автори по теми и раздели: Иван Колев
УВод, 1. 2, 3, 4. 5. 6, 8, 10, 11. 13, 14, 15. 16, 22, 23, 24, 25, Заключение, Хроники, Речник, Библиографии, Таблици
Димитър Тафков
12, 17, 18, 19. 20, 21. Речник
Райчо Пожарлиев
7, 9
© Иван Георгиев Колев, Димитър Иванов Тафков, Райчо Вангелов Пожарлиев, автори 2001 г. © П етко Енчев Минчев, корица и графичен дизайн, 2001 © Издателска къща „Анубис“, 2001 г. 15ВМ 978-954-426-363-8
